Агентът от ФБР се усмихна, наведе се напред и заговори толкова тихо, че Лъдуиг едва го чуваше:

— Жертвата е идентифицирана, казва се Шийла Суег от Оклахома. Дребна престъпничка и художник менте. Намерили са колата й — скрита в царевицата на пет мили от „Край роуд.“ Изглежда е разкопавала някакви индиански могили в района.

Смит Лъдуиг погледна Пендъргаст.

— Благодаря ви — рече той. Това вече бе нещо по-добро. Това бе повече от троха. На практика бе цяла торта. Почувства как го облива вълна на благодарност.

— И още нещо. Около трупа са били намерени подредени множество старинни стрели на южни шайени, почти в идеално състояние.

На Лъдуиг му се стори, че Пендъргаст го наблюдава много напрегнато.

— Това е изключително — отвърна той.

— Да.

Прекъсна ги неочакван шум навън, накъсван от висок, протестиращ глас. Лъдуиг погледна към улицата и видя, че шериф Хейзън бе подкарал по тротоара към офиса си момиче в девическа възраст. То се съпротивляваше дръзко, забиваше пети, дърпаше белезниците си и лакираните й в черно нокти прорязваха въздуха. Той веднага я позна — беше прекалено очевидно по късата черна кожена пола, светлата кожа, яката с шипове, косата, боядисана в светлоотразителен червен цвят и проблясъците на втъкнати на най-различни места обеци. Един пронизителен вик успя да проникне в ресторанта на Мейси — „Любител на понички, лентяй, дето ще пукнеш от рак заради цигарите“ — преди шерифът да я вкара през вратата на офиса и да я затръшне подире си.

Лъдуиг поклати глава хем развеселен, хем невярващ на ушите си.

— Коя е тя? — попита Пендъргаст.

— Кори Суонсън, наша местна забележителност. Мисля, че е нещо, което хлапетата наричат „гот“ или нещо подобно. С Хейзън са на нож от известно време. И както изглежда, ако се съди по белезниците, този е успял да й лепне нещо.

Пендъргаст остави едра банкнота на масата и се надигна, кимвайки към съдържателката.

— Надявам се, че ще се видим отново, господин Лъдуиг.

— Разбира се. И благодаря за подсказките.

Вратата звънна и се затвори. Лъдуиг гледаше как тъмният силует на специален агент Пендъргаст премина отвън покрай витрината и пое по здрачната улица, докато не се сля с мрака.

Лъдуиг бавно посръбваше кафето си и размишляваше върху казаното от Пендъргаст. И докато го правеше, уводната статия, която съчиняваше наум, се промени: той разхвърли набора, пренаписа уводния абзац. Материалът беше динамит, особено онази работа със стрелите. Сякаш самото убийство не стигаше, ами тези стрели щяха да предизвикат неприятна асоциация у всекиго, запознат с историята на Медисин Крийк. Веднага щом нахвърли този абзац, той се надигна от масата. Беше надхвърлил шейсетте и ставите го боляха от влагата. Но дори и да не беше такъв, какъвто бе някога, пак можеше да стои цяла нощ, да напише остър увод, след като удари две уискита, да състави безупречна в последователността си история и да успее с графика. А тази вечер му предстоеше да напише страхотна статия.

Уинифред Краус се суетеше в старомодната кухня, препичаше филийки, приготвяше портокалов сок, вареше яйце за госта си и подготвяше каничката му със зелен чай. По този начин се опитваше да отвлече мислите си от ужасните новини, които бе прочела в тазсутрешния „Край каунти куриър“. Кой би могъл да извърши толкова ужасно нещо? А и стрелите, които били намерили до трупа, те да не би да означаваха, че… Тя отхвърли тези си мисли с леко потреперване. Въпреки необичайния режим на агент Пендъргаст, тя се радваше много, че той се намира под покрива й.

Той бе много взискателен към храната и към чая си и Уинифред внимаваше всичко да бъде перфектно. Бе извадила старата дантелена покривка на майка си и бе застлала масата с нея — току-що изгладена, заедно с малка ваза с току-що откъснати невени, за да изглежда всичко жизнерадостно. А и отчасти да се съживи сама от злочестото си състояние.

Докато щъкаше из кухнята Уинифред почувства как ужасът й от убийството бавно отстъпва място на усещането за очакване. Пендъргаст я бе помолил да направи екскурзията в Пещерите. Е, не бе я помолил директно, но изглеждаше доста заинтересуван, когато тя му предложи предишната вечер. Бе минало повече от месец от последните посетители на Пещерите, двама симпатични свидетели на Йехова, които направиха екскурзията и след това бяха достатъчно любезни, за да прекарат по-голямата част от деня в приказки с нея.

Точно в осем тя дочу леките стъпки по стълбището и Пендъргаст се появи в полезрението й, облечен в обичайния си черен костюм.

— Добро утро, госпожице Краус — каза той.

Докато Унифред го въвеждаше в трапезарията и започна да сервира закуската, тя се усети почти задъхана. Още като момиче обичаше семейния бизнес: различните хора от всички краища на страната, пълния с големи коли паркинг, възторга и удивлението по време на туровете. Да помага в пещерите по време на екскурзиите — това бе един от начините, които бе опитвала, за да спечели одобрението на баща си. И макар нещата да се промениха коренно с построяването на междущатската магистрала на север, никога не я напускаше това чувство на вълнение преди всеки тур — дори той да бе за един човек.

Закуската приключи и тя остави Пендъргаст с броя на сутрешния „Край каунти куриър“, за да се оправи към Пещерите. Поне веднъж дневно ходеше там, дори когато нямаше посетители, просто да измете листата и да смени изгорелите крушки. И сега направи бърза проверка и установи, че всичко бе абсолютно тип-топ. След това се върна зад тезгяха на магазина за сувенири и зачака. Пендъргаст се появи няколко минути преди десет часа. Купи си билет — два долара — и тя го поведе по циментираната алея към дупката в земята. Хладният въздух, който извираше от входа на пещерата бе приятно примамлив. Тя отключи и махна катинара, след това се обърна и започна уводната си реч, която не се бе променяла, откакто татко й я бе научил с добро и с лошо преди повече от половин век.

— Пещерите Краус — започна тя, — са били открити от дядо ми Хайръм Краус, който е дошъл в Канзас от северната част на щата Ню Йорк през 1888 година, за да започне нов живот. Бил един от първите заселници на окръг Край и обработвал сто и шейсет акра земя около Медисин Крийк.

Тя направи пауза и се изчерви, доволна от вниманието на аудиторията си.

— На 5 юни 1901 година, докато търсел изгубена телица, той попаднал на входа на пещера, почти напълно скрит зад шубраци и храсталаци. Върнал се с фенер и с брадва и си проправил път надолу в самата пещера и започнал да я изследва.

— Намерил ли телицата? — попита Пендъргаст.

Въпросът изненада Уинифред. Никой не я бе питал за телицата.

— Ами да, намерил я. Юницата влязла в пещерата и паднала в Бездънната яма. За съжаление, била мъртва.

— Благодаря ви.

— Нека да видим. — Уинифред стоеше на входа на пещерата, опитвайки се да поеме отново нишката на разказа си. — О, да. Точно по това време своя дебют на американска сцена прави автомобилът. По „Край роуд“ се появил трафик, пътували най-вече семейства към Калифорния. На Хайръм Краус му била необходима година, за да построи дървените пътеки — същите, по които вървим сега, след което отворил пещерата за посетители. Тогава входът струвал един петак. — Тук тя се изкикоти, както го правеше винаги, леко объркана, че не последва съответната реакция. — Била е абсолютен успех. Скоро последвал магазинът за сувенири, където посетителите можели да си купят парчета скали, минерали и вкаменелости, както и произведения на занаятчийското изкуство и бродерии, като десет процента от приходите отивали за подпомагане на църквата. А сега, ако пристъпите насам, ще влезем в пещерата.

Тя отвори широко желязната врата и даде знак на Пендъргаст да я последва. Слязоха по широко, износено стълбище, построено върху наклона, водещ към търбуха на пещерата. От двете страни се издигаха стени от варовик, които образуваха арката на тунел. От скалистия таван висяха голи крушки. След слизане от около шейсет метра стъпалата преминаха в дървена пътека, която рязко зави и навлезе в същинската пещера.