Тук, дълбоко под земята, въздухът миришеше на вода и мокър камък. Тъкмо тази миризма обичаше Уинифред Краус. Нямаше го неприятният привкус на плесен или на птичи тор — в пещерите Краус не живееха прилепи. Напред пътеката се виеше през гора от сталагмити. Още крушки, монтирани сред сталагмитите, хвърляха гротескни сенки върху стените на пещерата. Таванът й тънеше в мрак. Тя продължи до средата й, спря се, обърна се и отпусна ръце, така както я бе учил татко й.
— Сега се намираме в Кристалната катедрала, първата от трите големи пещери в системата. Тези сталагмити са високи средно седем метра. Таванът е на почти двайсет седем метра над главите ни, а самата пещера е широка трийсет и седем метра.
— Великолепно — каза Пендъргаст.
Уинифред засия в усмивка и заговори за геологията на варовиковите подземни корита в Югозападен Канзас и как пещерата се формирала от бавното процеждане на вода в продължение на милиони години. Завърши с изброяването на имената, които дядо Хайръм дал на различните сталагмити: „Седемте джуджета“, „Белия еднорог“, „Брадата на дядо Коледа“, „Игла и конец“. След това спря в очакване на въпроси.
— Всички от града ли са посещавали пещерите? — попита Пендъргаст.
И този въпрос изненада Уинифред.
— Ами, да, така мисля. Местните хора влизат безплатно, разбира се. Не бива човек да печели от съседите си.
След като нямаше повече въпроси, тя се обърна и го поведе през гората от сталагмити по нисък и тесен проход, водещ към съседната пещера.
— Внимавайте да не си ударите главата! — предупреди тя Пендъргаст през рамо. Влезе във втората пещера, отиде в центъра й, обърна се рязко и роклята й изшумоля.
— Сега се намираме в „Гигантската библиотека“. Дядо ми я кръстил така, защото ако погледнете надясно, ще видите как пластовете травертин или шуплест варовик са се формирали в продължение на милиони години в образувания, които приличат на струпани книги. А ей там, вертикалните варовикови колони напомнят книги върху лавици. А сега…
Тя отново пое напред. Предстоеше им да влязат в любимата й част — Кристалните камбани. И тогава тя изведнъж се сети: бе забравила малкото си гумено чукче. Попила джоба, в който винаги го държеше скрито, за да изненада гостите. Нямаше го. Сигурно го бе оставила в магазина за сувенири. Забравила бе и фенерчето, което винаги носеше в случай, че спре токът. Уинифред бе покрусена. Петдесет години водеше гости в пещерите и нито веднъж не бе забравяла чукчето си.
Пендъргаст я гледаше внимателно.
— Добре ли сте, госпожице Краус?
— Забравила съм гуменото си чукче, с което бия кристалните камбани.
Беше на път да се разплаче.
Пендъргаст огледа гората от сталактити.
— Разбирам. Представям си как резонират, когато бъдат почуквани.
Тя кимна.
— На тези сталактити може да се изсвири бетовеновата „Ода на радостта“. Това е кулминацията на тура.
— Колко интересно. Ще трябва да се върна отново.
Уинифред се замисли как да продължи беседата си, но не можа да се сети за нищо. Усети как я обзема засилваща се паника.
— Този град сигурно има много богата история — промърмори Пендъргаст, докато небрежно разглеждаше някакви гипсови пера, проблясващи в поток от отразена светлина.
Уинифред изпита благодарност към него за тази малка помощ.
— О, да.
— И вие знаете голяма част от нея.
— Мисля, че знам почти всичко — отвърна тя.
Почувства се малко по-добре. Предстоеше й втори тур и тя никога повече нямаше да забрави гуменото си чукче. Ужасното убийство я бе объркало доста. Навярно — повече, отколкото си мислеше.
Пендъргаст се наведе, за да разгледа букет кристали.
— Снощи в ресторанта на Мейси се случи странен инцидент. Шерифът арестува едно момиче, казва се Кори Суонсън.
— О, да. Тя създава проблеми от доста време. Баща й избяга, а майка й е сервитьорка на коктейли в „Кандълпин касъл“. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Мисля, че пие. И… се среща с мъже.
— Аха! — поклати разбиращо глава Пендъргаст.
Уинифред се почувства насърчена.
— Да. А казват, че Кори вземала наркотици. Тя ще напусне Медисин Крийк, както много други, и градът ще се отърве. Така е в наши дни, господин Пендъргаст: младите израстват и заминават, за да не се върнат никога повече. Макар да има някои — мога да ги назова по име — които би трябвало да си тръгнат, но стоят. Бръши Джим, например.
На пръв поглед агентът на ФБР разглеждаше внимателно една могилка, формирана от шуплест камък.
— Шерифът изглеждаше много ентусиазиран при арестуването на госпожица Суонсън.
— Не се учудвам. И все пак този шериф е деребей. Така мисля. И бих го казала всекиму. Държи се добре само с един човек — с Тад Франклин, помощника си.
Тя се спря, питаше се дали не бе отишла твърде далеч, но господин Пендъргаст само я гледаше и кимаше съчувствено.
— И синът му също е хулиган. Мисли си, че щом баща му е шериф, може да прави каквото си поиска. Тероризирал гимназията, така чувам.
— Разбирам. А кой е този Бръши Джим, за когото споменахте?
Уинифред поклати глава.
— Най-дискредитираният човек, когото сте виждали — изкудкудяка неодобрително тя. — Живее в едно сметище до „Дийпър роуд.“ Твърди, че е потомък на единствения оцелял от Клането на Медисин Крийк. Бил е във Виетнам, нали разбирате, и това с нещо го е повредило. Повредило е мозъка му. Не бихте могли да видите по-изпаднал екземпляр на човечеството, господин Пендъргаст. — Използва напразно името Божие. Пие Никога не е стъпвал в църква.
— Снощи видях един голям флаг, издигнат на моравата пред църквата.
— Това е за онзи от Канзаския щатски университет.
Пендъргаст я погледна.
— Моля?
— Той иска да посади нов царевичен масив тук. Някакъв експеримент. Спрели са се на два града — на нашия и на Дийпър. Решението трябва да бъде обявено следващия понеделник. Човекът от Канзаския университет трябва да пристигне днес и се готвят да постелят червената пътека пред него. Не че всеки е доволен, разбира се.
— И защо?
— Става дума за царевицата, която искат да изпробват. Нещо била променена. Да ви кажа истината, не разбирам много от това.
— Виж ти, виж ти — рече Пендъргаст и протегна ръката си. — Но аз прекъсвам беседата ви със своите въпроси.
Уинифред си спомни къде бе прекъснала нишката. Закрачи доволна напред и доведе Пендъргаст до ръба на широка, черна дупка, от която извираше по-хладен въздух.
— Това тук е Бездънната яма. Когато дядо я открил, пуснал камък и не го чул да пада на земята.
Тя направи драматична пауза.
— И как тогава е разбрал, че телицата е паднала там? — попита Пендъргаст.
Тя изведнъж изпадна в паника. Ето че и този въпрос не й бяха задавали никога.
— Ами, не знам — отвърна тя.
Пендъргаст се усмихна и махна с ръка.
— Продължете.
Минаха към Басейна на безкрайността, където Уинифред бе разочарована, че той не си пожела нищо — някога хвърлените в него монети носеха добър страничен доход. От Басейна завиха обратно и излязоха в Кристалната катедрала, откъдето започнаха тура. Тя приключи беседата си, ръкува се с Пендъргаст и бе приятно изненадана от щедрия бакшиш. След това бавно го поведе обратно по дървените стъпала към повърхността. Когато стигнаха горе, горещината я удари като с чук по главата. Отново спря.
— Както споменах, всички участвали в тура имат право на десет процента отстъпка в магазина за сувенири в деня на посещението си.
Тя влезе в магазина си и не бе разочарована, защото Пендъргаст я последва.
— Бих искал да видя бродериите и дантелите — каза той.
— Разбира се.
Тя го отведе до щанда, където той прекара много време да разглежда експонатите, преди да избере една красива калъфка за възглавница с ръчна бродерия. Уинифред бе особено доволна, защото бе нейна изработка.
— Моята скъпа пралеля Корнилия ще се възхити от нея — каза Пендъргаст, докато плащаше за покупката си. — Виждате ли, тя е инвалид и може да се радва само на такива дребни неща.