След като измина двеста метра, спря. Вляво имаше пречупени царевични стебла. Вдясно — също. Няколко бяха повалени и стърчаха под остър ъгъл от земята. Вероятно някой се е втурнал в царевицата вляво, докато друг е изскочил отдясно и е пресякъл пътя му.

Спря патрулката и отново изпита безпокойство.

Слезе от колата и огледа земята. Сухите стебла бяха разбъркани. Някой бе преминал — или по-скоро притичал — по земята между двата реда царевица. Малко по-навътре Тад видя скършени стебла, няколко сухи кочана бяха откъснати и лежаха в пръстта.

Навлезе в първия ред, впил очи надолу. Сърцето му се разтуптя необичайно силно. Не се виждаха отчетливи следи в сухите буци, но имаше вдлъбнатини, които изглеждаха като отпечатъци, оронени места, където стеблата бяха скършени и показваха тъмните си корени. Той спря и едва потисна желанието си да се обади на шерифа. Следата продължаваше и преминаваше към друг ред царевица — тук бяха скършени четири-пет стебла.

Изглежда имаше повече от един вид неясни, непълни следи. Тад не искаше да произнесе дори на ум на какво започваше да прилича всичко това. Приличаше на преследване. Господи, наистина приличаше на гонитба!

Продължи да върви с надеждата, че ще се окаже нещо друго.

Следата премина в друг ред, продължи малко по-дълго, след това отново прекоси реда. И Тад изведнъж се озова на място, където бяха „овършани“ повече стебла. Поне десетина бяха скършени и разпръснати настрани. Цялата земя бе сякаш изорана. Изглеждаше така, сякаш тук се бе случило нещо много буйно, много яростно.

Тад преглътна и огледа внимателно терена. И ето, най-накрая — в далечния край на „хармана“ — забеляза ясен отпечатък в сухата земя.

Беше от бос крак.

„О, Господи“, рече си той и усети как стомахът му се разбунтува. „о, Господи“. Ръката, с която вдигна радиостанцията към устните си, трепереше силно.

Кори Суонсън спря раздрънкания гремлин на паркинга пред Пещерите Краус и вдигна вихрушка прах, който се понесе спираловидно нагоре и встрани. Погледна часовника на таблото: точно шест и трийсет. Господи, колко бе горещо. Спря бучащата музика, отвори вратата и излезе, като взе и новата си тетрадка. Прекоси паркинга и изкачи стълбите към старата, рушаща се викторианска грамада. Овалните прозорци на вратата не разкриваха много от мрака вътре. Вдигна голямото желязно чукче и го пусна — веднъж, дваж. Чу се леко изскърцване на стъпки, след което на вратата се появи Пендъргаст.

— Госпожице Суонсън — рече той. — Точно, много точно. А ние, от друга страна, закъсняваме. Трябва да призная за известни трудности при приспособяването ми към ранните часове на вечеря в този град.

Кори го последва в трапезарията, където върху осветената със свещи маса можеха да се видят останките от богата вечеря. Уинифред Краус седеше на челното място на масата и избърсваше превзето устни с дантелена кърпичка.

— Моля, седнете — покани я Пендъргаст. — Кафе или чай?

— Не, благодаря.

Пендъргаст изчезна в кухнята и се върна със странно на вид метално чайниче. Напълни две чаши със зелена течност, подаде едната на Уинифред, а другата запази за себе си.

— А сега, госпожице Суонсън, доколкото разбрах, сте приключили разпита на Анди Кейхил.

Кори се размърда неудобно на стола си и сложи тетрадката на масата.

Веждите на Пендъргаст подскочиха.

— Какво е това?

— Тетрадката ми — каза Кори с отбранителен тон, който изненада и самата нея. — Искахте да интервюирам Анди и аз го направих. Трябваше да го запиша някъде, нали?

— Отлично. Нека чуем доклада.

Агентът от ФБР се настани на стола си и скръсти ръце.

Момичето с неудобство отвори тетрадката.

— Какъв красив почерк имате, мила — каза Уинифред и се наведе по-близо.

— Благодаря. — Кори дръпна тетрадката си настрани. Дърта клюкарка.

— Отидох в дома на Анди вчера вечерта. Той отсъствал от града, бил на екскурзия до щатския панаир. Казах му, че кучето му е умряло, но не му казах как. Оставих у него впечатлението, че е било ударено от кола. Доста се разстрои. Обичаше го той онова куче, Джиф.

Тя направи пауза. Очите на Пендъргаст отново се бяха превърнали в две цепки. Тя се надяваше да не заспи отново, докато му говори.

— Каза, че през последните няколко дни Джиф се държал някак странно. Не искал да излиза, виел и пълзял из къщата, трябвало да го измъкват изпод леглото, за да се храни.

Тя обърна страницата.

— И накрая, преди два дни…

— Точните дати, моля.

— На десети август…

— Продължете.

— На десети август Джиф… ъ-ъ-ъ… се изакал на килима във всекидневната. — Тя вдигна рязко глава, смутена от последвалото мълчание. — Извинете, но точно това сторил.

— Мила моя — намеси се Уинифред, — би трябвало да кажеш, че кучето е изцапало килима.

— Но то не просто изцапало килима, а, нали разбирате, то се изсрало върху него. Всъщност имало диария. — Какво си въобразяваше тази дърта сврака и работа ли й беше да слуша доклада й? Запита се как ли я търпеше Пендъргаст.

— Моля продължете, госпожице Суонсън.

— И така, госпожа Кейхил, която пада малко злобарка, се ядосала, изгонила Джиф от къщи и накарала Анди да почисти. Анди искал да го заведе на ветеринар, но майка му не искала да плати. Както и да е, това е последният път, когато той видял кучето си.

Тя погледна Уинифред и забеляза, че лицето й бе като каменно. И чак след малко се сети, че беше такова, защото бе използвала думата злобарка.

— По кое време е станало това? — попита Пендъргаст.

— Към седем вечерта.

Пендъргаст кимна и сбра пръсти на куличка.

— Къде живеят Кейхилови?

— Тяхната е последната къща на „Дийпър роуд“, на около миля северно от града, недалеч от гробището и непосредствено преди моста.

Пендъргаст кимна одобрително.

— И Джиф е носел каишката си, когато е бил изхвърлен от дома?

— Да — отвърна Кори, прикривайки бодналата я гордост, че се бе сетила да зададе този въпрос.

— Отлично свършена работа — надигна се Пендъргаст. — Някакви новини за изчезналия Уилям Стот?

— Няма — отвърна Кори. — Организира се претърсване. Чух, че са извикали самолет от Додж сити.

Пендъргаст кимна, заобиколи масата, отиде до прозореца и с ръце на гърба се загледа към безкрайната царевица.

— Смятате ли, че е бил убит? — попита Кори.

Пендъргаст продължи да гледа напред, а тъмната му фигура се открояваше на фона на вечерното небе.

— Държа под око поведението на птичата фауна на Медисин Крийк.

— Да, разбира се — каза Кори.

— Така например — рече Пендъргаст, — виждате ли онзи лешояд?

Кори застана до него. Не виждаше нищо.

— Ей там.

Едва сега забеляза — самотна птица, чийто силует се открояваше върху оранжевото небе.

— Тези лешояди си летят непрекъснато наоколо — рече тя.

— Да, но допреди минута той използваше възходящия поток, както и през последния час. А сега лети срещу вятъра.

— Е, и?

— На лешоядите им е необходима доста голяма енергия, за да летят срещу вятъра. Правят го само при едно обстоятелство. — Той замлъкна, взрян напрегнато през прозореца. — Ето, вижте — сега прави завоя си. И вижда онова, което е търсел. — Пендъргаст се обърна рязко към нея. — Хайде — рече тихо. — Нямаме време за губене. Трябва да стигнем до мястото — просто за всеки случай, нали разбирате, преди легионите от щатски полицаи да са нахлули и съсипали всичко. — Обърна се към Уинифред и каза с по-висок тон: — Извинете ни, госпожице Краус, за неочакваното ни тръгване.

Старата дама се изправи, лицето й бе пребледняло.

— Не и още един…

— Може да е нещо друго.

Тя седна отново и заизвива ръце.

— О, Господи.

— Можем да хванем пътя под далекопровода — предложи Кори, следвайки Пендъргаст към вратата. — Ще трябва да извървим обаче последната четвърт миля пеша.

— Разбрано — отвърна отсечено Пендъргаст, като влезе в колата и затръшна вратичката. — Това е един от случаите, в които можете да нарушите ограниченията за скоростта, госпожице Суонсън.