Пет минути по-късно Кори вече караше гремлина по тесния, с изровени коловози път, известен на местните хора като далекопроводния. Познаваше тази отдалечена, прашна отсечка; точно тук идваше да чете, да мечтае или просто да избяга от майка си или от тъпанарите в гимназията. При мисълта, че убиец е дебнел — и би могъл още да дебне — в тези отдалечени царевични поля, по цялото й тяло пробягаха тръпки.

Към лешояда пред тях се бяха присъединили още два и сега трите птици кръжаха бавно и мързеливо. Колата подскачаше и стържеше с дъното си дълбоките коловози. На запад се виждаше последното величие на залеза — оргия от кървавочервени буреносни облаци, които бързо се стопяваха в мрачината.

— Тук — каза Пендъргаст, сякаш по-скоро на себе си.

Кори спря и двамата излязоха. Лешоядите се издигнаха в небето, усетили присъствието им. Агентът закрачи бързо в царевиците, а Кори го последва, без да изостава на повече от крачка.

След миг той неочаквано спря.

— Госпожице Суонсън — обърна се към нея. — Сигурно си спомняте предишните ми предупреждения. Тук можем да попаднем на нещо далеч по-смущаващо от едно умряло куче.

Кори кимна.

— Ако желаете да изчакате в колата…

Кори се постара много гласът й да прозвучи спокойно.

— Аз съм помощничката ви, забравихте ли?

Пендъргаст я изгледа изпитателно за миг. След това кимна.

— Много добре. Вярвам, че ще сте способна на това. Моля не забравяйте, че имате ограничен достъп до местопрестъплението. Не пипайте нищо, вървете подире ми, изпълнявайте точно заповедите ми.

— Разбрано.

Той се обърна и пое през царевичните редове — безшумно и бързо — промушвайки се покрай стеблата, които почти не шумоляха. Кори го следваше, като с усилие поддържаше темпото му. Но тя бе доволна от това усилие — то отвличаше мислите й от онова, което би могло да бъде някъде пред тях. Но каквото и да бе то, мисълта да остане в колата сама в настъпващия мрак, бе още по-безрадостна. „Виждала съм местопрестъпление — помисли си тя. — Видях кучето. Каквото и да е, мога да го изтърпя“.

След малко Пендъргаст отново спря рязко. Пред тях редиците царевични стебла бяха скършени и разчистени настрани, за да се оформи малка поляна. Кори замръзна на мястото си до агента, неочакваният шок я парализира. Светлината бе мъждива, но не и до степен, че да й спести ужаса, който лежеше обезобразен пред тях.

И въпреки това не можеше да помръдне. Въздухът лежеше неподвижен над ужасната сцена. Ноздрите й се изпълниха с миризма, подобна на тази на развалена шунка. Усети неочаквано свиване на гърлото, изгарящо хранопровода, а сетне и спазъм на коремните мускули.

„О, по дяволите — помисли си тя. — Не, не сега. Не и пред Пендъргаст“.

Рязко се преви настрани и повърна в царевичака; изправи се, после отново се преви и повърна пак. Изкашля се и с мъка се изправи и избърса устата си с опакото на ръката. Покруса, страх, ужас — всичко това се бореше вътре в нея.

Ала Пендъргаст сякаш не забелязваше. Беше се придвижил напред и бе коленичил по средата на полянката, напълно погълнат. Самият акт на повръщането изглежда някак си я бе извадил от парализата, може би дори я бе подготвил за ужасната гледка. Тя избърса отново устните си, пристъпи предпазливо напред и спря.

Трупът бе гол, проснат възнак с широко разперени ръце и разтворени крака. Кожата му имаше нереален, изкуствен сиво-бял цвят. Всичко изглеждаше лепкаво лъскаво. Беше някак отпуснат, сякаш кожата и плътта се бяха стопили, откъснати от костите. И те наистина бяха отделени от костите, осъзна тя и потрепери. Кожата на лицето висеше свободно, отделена от челюстите и зъбите; плътта на рамото бе хлътнала и бялата кост я бе пробила и надничаше отвътре. Върху земята се въргаляше ухо — обезобразено и лигаво, напълно отделено от тялото. Другото ухо липсваше. Кори усети как гърлото й отново се свива. Обърна се, затвори за малко очи и съзнателно забави дишането си. После се обърна отново.

Трупът бе съвсем без косми. Мъжките полови органи също бяха отделени, макар че, както изглежда, са били положени усилия те да бъдат прикачени отново или поне да бъдат поставени на мястото им. Кори бе виждала Стот из града, но ако това бе трупът на кльощавия пияница, който се занимаваше с почистването в „Гро-Бейн“, то нямаше начин тя да го разпознае. Той дори не приличаше на човек. Беше се подул като заклано прасе.

След като първоначалният шок и ужас започнаха да намаляват, тя забеляза и други неща на мястото. Тук-там кочани царевица бяха подредени в необичайни геометрични форми. Имаше няколко предмета, изработени грубо от царевични обелки. Приличаха на купички или на чаши, или на нещо съвсем различно — Кори не можеше да бъде сигурна.

Изведнъж дочу силния и равен шум в небето точно над тях. Вдигна глава. Малък самолет обикаляше ниско над мястото. Дори не бе чула кога бе долетял. Самолетът поклати криле, зави и пое бързо на север.

Видя, че Пендъргаст я гледа.

— Това бе самолетът от Додж, повикан за издирването. Шерифът ще е тук до десет минути, а щатската полиция — малко подир него.

— О — можа само да изрече тя.

Пендъргаст държеше в ръка малко фенерче.

— Добре ли сте? — попита. — Можете ли да държите това фенерче?

— Мисля, че да.

— Отлично.

Кори стисна носа си и пое дълбоко дъх. След това пое фенерчето и го насочи натам, накъдето искаше Пендъргаст. Бързо се спускаше мрак. От джоба на Пендъргаст се появи епруветка и агентът вече клечеше и поставяше невидими неща в нея с чифт пинсети. Появи се втора, а после и трета епруветка, които бяха сръчно запълнени с образци. Работеше бързо, обикаляше трупа във все по-стесняващи се кръгове, като от време на време й нареждаше тихо накъде да насочи светлинния лъч.

Тя вече чуваше носещия се над царевиците далечен вой на сирената на шерифската кола.

Пендъргаст обикаляше трупа все по-бързо, лицето му навремени се доближаваше на сантиметри от кожата, откъсваше това тук и онова — там. Мирисът на гниеща шунка не искаше да се разсее и тя усети нов спазъм в корема си.

Сирената се чуваше все по-силно и по-силно и накрая спря. Тя чу как отвъд царевичната стена се затръшна вратичка, после втора.

Пендъргаст се изправи. Всичките принадлежности бяха изчезнали почти чудодейно в гънките на добре изгладения му черен костюм.

— Отстъпете назад, моля — каза той.

Оттеглиха се до ръба на поляната, точно когато шерифът пристигна, следван от помощника си. В далечината се чуха още сирени и шума от гърмящи из царевичака радиостанции.

— А, значи си ти, Пендъргаст — промърмори с приближаването си шерифът. — Кога пристигна тук?

— Бих искал разрешение да огледам мястото.

— Сякаш вече не си го направил. Обзалагам се за това. Нямате разрешение, докато ние не приключим с нашето разследване.

Насам тичаха още мъже, прекършвайки царевичните стебла: щатски рейнджъри и мрачни на вид субекти в сини костюми, които вероятно бяха от отдела за убийства в Додж сити.

— Оградете периметъра — нареди шерифът. — Тад, опъни лента! — После се обърна към Пендъргаст: — Можете да стоите зад лентата като другите и да чакате реда си.

Кори бе изненадана от реакцията на Пендъргаст. Той сякаш бе изгубил всякакъв интерес. Започна да кръжи наоколо по периферията на местопрестъплението, сякаш не търсеше нещо особено. Изглеждаше така, като че се разхожда безцелно из царевиците. Кори го последва. Препъна се веднъж, после отново и осъзна, че шокът й изобщо не бе преминал.

Пендъргаст пак спря рязко. Взе внимателно фенерчето от Кори и го насочи към земята.

Тя също се вгледа, но не забеляза нищо.

— Виждате ли тези следи? — прошепна Пендъргаст.

— Приличат на…

— Отпечатъци са. От боси крака. И изглежда водят към реката.

Кори пристъпи крачка напред.

Пендъргаст угаси светлината.

— Свършихте — и видяхте — повече, отколкото се полага за един ден, госпожице Суонсън. Много съм ви благодарен за помощта. — Погледна часовника си. — Осем и половина е, все още достатъчно рано, за да се приберете безопасно у дома. Върнете се до колата, карайте направо към къщи и си починете добре. Аз ще продължа тук сам.