— Но нали трябва да ви возя…?

— Аз ще се върна с някой от тези любезни и енергични млади полицаи.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Тя се поколеба, някак си не й се тръгваше.

— Хм… съжалявам, че се издрайфах там.

Едва виждаше усмивката му в сгъстяващия се мрак.

— Не се косете за това. Същото се случи на един мой близък познат, ветеран, лейтенант от нюйоркското полицейско управление, при едно убийство преди няколко години. Това само доказва, че човек все още е човек.

Тя се обърна да си тръгне, а той добави:

— Още едно нещо, госпожице Суонсън.

Тя спря и го погледна.

— Да?

— Когато се приберете у дома, заключете здраво къщата си. Здраво. Разбрахме ли се?

Тя кимна, обърна се отново и си проправи бързо път през царевицата към червените отблясъци на полицейските коли.

В главата й продължаваха да звучат думите на Пендъргаст: „Все още е достатъчно рано, за да се приберете безопасно до дома“.

Заслонявайки внимателно светлината, Пендъргаст проследи отпечатъците от боси нозе в мрака на царевичното поле. Сега те бяха по-отчетливи в сухата пръст между редовете. Като се поотдалечи, шумът около местопрестъплението поутихна. А когато полето започна едва доловимо да се спуска към реката, той спря и се обърна назад. Силуетите на редицата стълбове на далекопровода се очертаваха на последната светлина в небето като стоманени часовои, а звездите вече блещукаха около тях. Враните, които бяха накацали да спят по жиците, от време на време изграчваха. А после изведнъж всичко утихна. Въздухът бе неподвижен и спарен като в гробница, миришеше на прах и на изсъхнали царевични кочани.

Пендъргаст бръкна в сакото си и извади своя лесбраун, 45-ти калибър. Отново огледа отпечатъците. Водеха направо между редовете, без да бързат, методично следваха посоката към реката.

Право към лагера на Гаспариля.

Угаси фенерчето и зачака очите му да свикнат с тъмнината. След това безшумно като рис пое през царевиците — сянка, плъзгаща се между сенките. Редовете леко завиваха с приближаването си към реката и той успя да види къде убиецът бе покосил при преминаването си няколко стебла. Извърна се и мина ребром през направената пролука. Само след минута стоеше в края на гюлето.

Пред него се гушеше долчинката, канадските тополи по бреговете засенчваха самия поток и той чезнеше в мрака. Пендъргаст се придвижи покрай ръба на царевичното поле с минимален шум и след още една минута потъна в пълния мрак под дърветата.

Тук се спря. Ромонът на реката бе едва доловим. Провери отново оръжието си, за да се увери, че в затвора имаше патрон. След това коленичи и като го заслони с шепи, включи фенерчето. Жълтата светлинка освети следите — сега още по-ясни в пясъка. Продължаваха да водят към лагера на Гаспариля. Клекна и изследва следите. Бяха същите както преди: отпечатъци от мъжки ходила, номер четирийсет и четвърти. Но във финия пясък успя да забележи, че между вдлъбнатините от петата и палеца имаше серия неравни хлътнатини и цепнатини, сякаш ходилата бяха необикновено корави и мазолести. Направи няколко бързи скици, взе си бележки и след това положи пръсти върху една от хлътнатините. Отпечатъците бяха направени преди дванайсет и петнайсет часа — малко преди изгрев-слънце същия ден. Тук крачките бяха малко по на гъсто: убиецът бе крачил с добро темпо, не много забързан, по-скоро целеустремен. В походката му не личеше нито припряност, нито страх. Бил е спокоен. Бил е доволен. Сякаш се е завръщал у дома.

Завръщане у дама…

Лагерът на Гаспариля бе точно отпред, на неколкостотин метра разстояние. Заслонил фенерчето така, че да може само да проследява стъпките, агентът тръгна напред мъчително бавно.

Спираше, ослушваше се напрегнато, след това отново продължаваше. Пред него бе пълен мрак. Нямаше огън, нямаше светлини. Когато наближи на стотина метра от лагера, угаси светлината и приближи на сляпо. В лагера цареше тишина.

А след това го чу: слаб, почти недоловим звук. Замръзна наместо.

Мина минута.

Чу го отново, сега вече по-силно: дълга, протяжна въздишка.

Пендъргаст остави пътеката и заобиколи лагера отдясно, движейки се изключително предпазливо. Като стигна подветрената страна, не долови мирис на дим или храна. Нямаше дори гаснещи въгленчета в огнището.

И въпреки това в лагера имаше някой или нещо.

Отново звук от издишване. Влажно, затруднено, почти като хрип. Но в него имаше и нещо странно: грубо, животинско, почти нечовешко.

Като внимаваше да не вдига шум, Пендъргаст насочи оръжието си. Шумът идваше някъде от средата на лагера.

Чу се отново.

Гаспариля — или който издаваше тези звуци — бе на не повече от петдесет метра разстояние. Тъмнината бе пълна. Пендъргаст не виждаше нищо.

Наведе се и взе камъче. Хвърли го в далечния край на лагера.

Чук.

Неочаквана тишина. А след това — гърлен звук, досущ като изръмжаване на животно.

Той изчака тишината да се проточи няколко минути.

Всичките му сетива бяха изострени до краен предел, напрягаше се да долови дали нещо не се придвижва срещу него. Гаспариля вече бе доказал, че има опит в придвижването на тъмно. Дали не го правеше отново?

Пендъргаст бавно взе ново камъче и го хвърли в друга посока.

Чук.

И отново чу в отговор изхъркване: късо, много силно пак на същото място. Който — или каквото — бе там, не бе помръднало.

Пендъргаст светна внезапно с фенерчето си и стисна здраво ръкохватката на пистолета си, активирайки лазерния му прицел. Лъчът на фенерчето освети човек, лежащ възнак в прахта, гледащ с огромни зачервени очи право нагоре. Лицето и главата му бяха целите в кръв.

Червената точка на лазерния лъч затанцува за миг по зловещото лице. След това Пендъргаст прибра пистолета в кобура му и пристъпи напред.

— Гаспариля?

Лицето потрепна. Устата се отвори и изригна мехурчета кървава слюнка.

В следващия миг Пендъргаст вече бе коленичил над него. Нямаше никакво съмнение, че бе Гаспариля. Освети лицето му. Цялата лъскава черна коса и гъстата брада ги нямаше, откъснати заедно със скалпа; разрезните рани на плътта показваха, че е бил използван груб инструмент — може би каменен нож. Пендъргаст бързо огледа останалата част от тялото. Левият палец на Гаспариля бе отчасти отсечен, а след това изтръгнат с брутална сила, оставила подире си бяло чепче кост, частици хрущял. Ако се изключи това и косата, мъжът изглеждаше физически цял. Бе изгубил малко кръв, само от скалпирането. Пораженията изглежда не бяха толкова върху тялото, колкото върху ума.

— М-м-м! — Гаспариля изръмжа и се надигна. Погледът му бе див, обезумял. Изригна нов фонтан кървава слюнка.

Пендъргаст се наведе по-близо.

— Всичко вече е наред.

Очите на нещастника се въртяха във всички посоки, без да могат да се фокусират върху Пендъргаст или върху каквото и да било. Когато се спираха, сякаш потреперваха силно, а после отново започваха да шарят насам-натам, като че самият акт на фокусирането бе непоносим.

Пендъргаст улови ръката му.

— Ще се погрижа за теб. Ще те измъкна оттук.

Отдръпна се назад, освети с фенерчето наоколо. Ето го мястото на нападението — на около тринайсет метра северно от лагера. Там е било боричкането, там босите стъпки се смесваха със следите на Гаспариля.

Пендъргаст се изправи и приближи мястото, като го освети. Ето къде бе паднал Гаспариля и оттам в продължение на следващите петнайсет часа бе пълзял на пресекулки до лагера. А там, в далечния край на лагера, бяха отпечатъците на убиеца в мокрия пясък — добре очертани, насочени към реката.

Убиецът, понесъл своите трофеи.

Пясъкът разказваше цялата история.

Пендъргаст се обърна и се взря в обезумелите, неспокойни очи. Не видя нищо: никакъв разум, никаква памет, никаква човечност, нищо, освен самия ужас.

От Гаспариля нямаше да получи отговор; не и сега, а може би — и никога.