Долови някакъв звук. Подсмърчане.

От майка й ли идваше? Не, звукът дойде отвън — оттам, от мрака.

Ново подсмърчане, сякаш някой бе силно настинал.

Взря се в мрака, в дълбоките сенки, които обгръщаха караваната. Улицата отсреща приличаше на черна река. Напрегна зрението си, всичките й сетива бяха изострени докрай. Ето, там покрай живия плет, обрамчващ улицата — не се ли движеше нещо? Някакъв силует? Или просто си въобразяваше?

Хвана прозореца и се опита да го затвори, но както винаги той бе зает опорен в отворено положение. Раздруса го, опита се да освободи механизма, а паниката й бързо се усилваше.

Чу още подсмърчания, после тежкото дишане на голямо животно. Сега вече бе съвсем наблизо. Спря се за миг, за да се вслуша; след това с удвоени усилия се опита да затвори прозореца, разтърси го отчаяна, докато се мъчеше да освободи евтината алуминиева ключалка. Нещо наистина се движеше там, навън. Чувстваше го, усещаше го — и сега, сега, тя вече бе сигурна, че можеше да го види: уродлива, деформирана сянка, черна маса на черен фон, която се прокрадваше към нея.

Инстинктът надделя и тя се отдалечи от прозореца, изостави усилията си да го затвори, а реши вместо това да светне и да прогони мрака. Засуети се, събори CD плейъра на пода, но намери най-сетне ключа.

Стаята мигновено се окъпа в светлина и прозорецът стана непроницаем черен квадрат. Чу неочаквано изсумтяване; тъпо излумкване; отчаяно шумолене. И отново тишина.

Бавно се отдалечи от прозореца. Тялото й се тресеше неудържимо, а гърлото й бе съвсем пресъхнало. Сега вече не можеше да види нищо навън, съвсем нищо. Дали онова нещо бе навън и я гледаше? Мина минута, после втора, трета. И след това тя чу недалеч звук, който приличаше на кашляне и стон: много тих, но тъй наситен с ужас и болка, че кръвта й се смръзна. Изведнъж секна, заместен от някакъв влажен, раздиращ звук, а после — друг шум, сякаш някой изля кофа вода върху тротоара на улицата. А после — тишина; пълна, абсолютна тишина.

Кой знае защо тишината бе дори по-страшна от шумовете. Тя усети как в гърлото й се надига вик, сподави го.

А после изведнъж се чу изщракване, клокочене и свистене, което бавно утихна до постоянно шумолене.

Тя седна, тялото й изведнъж се отпусна. Беше просто дъждовалната система на господин Дейд, която както винаги се включваше точно в два сутринта.

Погледна часовника си — той, разбира се, показваше два.

Колко пъти бе чувала тази система да се изкашля, да изклокочи и да издава всякакви странни звуци при пускането си. Я се стегни, рече си тя. Въображението й очевидно действаше и в извънработно време. Не бе за учудване, като се има предвид случващото се в града… както и онова, което бе видяла с Пендъргаст в царевичните поля.

Върна се при прозореца и сграбчи резето му, почувствала се малко глуповато. Този път едно силно дръпване бе достатъчно, за да го затвори. Заключи го, легна си и угаси лампата.

Звукът на дъждовалната система, който се процеждаше през прозореца, галещото ухото потропване на дъждовните капки, бяха като приспивна песен. И въпреки това тя успя да заспи едва към четири часа.

Тад се претърколи толкова рязко, че падна от леглото. Изправи се на колене, прокара длан по лицето си и посегна, без да гледа към звънящия телефон. Намери го, улови слушалката и я вдигна към лицето си.

— Ало? — промърмори. — Ало?

През още полуспуснатите си ресници видя през прозореца на спалнята, че още бе тъмно, небето бе обсипано със звезди и само едва доловима жълтеникава ивица се виждаше на хоризонта на изток.

— Тад. — Беше шериф Хейзън и тонът му бе съвсем буден. — Намирам се на „Феървю“, близо до страничния вход на „Уиндъм парк“. Искам те тук до десет минути.

Тад успя да пристигне след пет.

Макар слънцето още да не бе изгряло, от близкия парк с каравани се бе насъбрала тълпа. Хората бяха по халати и чехли, и някак странно умълчани. Хейзън бе там, по средата на улицата, сам опъваше ограничаваща местопрестъпление лента, като едновременно говореше по клетъчния телефон, който бе притиснал към брадата си. Там беше и агентът от ФБР Пендъргаст, застанал встрани, слаб и почти невидим в черния си костюм. Тад се огледа и усети как стомахът му се свива на топка. Нямаше обаче труп, нямаше нова жертва; по средата на улицата имаше само голямо неправилно по форма петно на някаква неравна купчинка. До него бе поставена платнена чанта, пълна с нещо. Неловкото чувство отстъпи място на облекчението. Запита се защо бе цялото това бързане.

Когато приближи, Хейзън затвори с щракване телефона си.

— Отдръпнете се, всички! — извика той и размаха телефона към тълпата. — Тад! Поеми лентата и накарай тези хора да се отдръпнат!

Тад приближи бързо и улови края на лентата. Тогава получи възможността да погледне по-отблизо купчинката на улицата. Блестеше с червеникаво перлен цвят, вдигаше пара на предутринната светлина. Извърна се бързо и преглътна.

— Хайде, народе — започна Тад, ала гласът му не излизаше както трябва, затова преглътна още веднъж. — Хайде, народе, отстъпете назад. Още. Още. Моля ви.

Тълпата се отдръпна, мълчалива — лицата бяха пребледнели в полумрака. Той прекара пластмасовата лента през пътя и я завърза за едно дърво, като я намота няколко пъти и така очерта квадрата, започнат от Хейзън. Видя, че Хейзън говореше с Кори Суонсън. До нея стоеше Пендъргаст и мълчеше. Зад нея бе майка й, изглеждаше отвратително както винаги, рядката й кестенява коса бе прилепнала о черепа, беше се загърнала плътно с оръфана и лекьосана хавлия. Пушеше непрекъснато вирджиния слимс.

— Чу ли нещо? — повтаряше Хейзън. Гласът му бе скептичен, ала въпреки това си водеше бележки.

Кори бе бледна, трепереше, ала устните й образуваха твърда линия и очите й блестяха.

— Събудих се. Беше малко преди два…

— Откъде разбра колко е часът?

— Погледнах часовника си.

— Продължавай.

— Нещо ме събуди. Не знам какво точно. Отидох до прозореца и тогава чух шума.

— Какъв шум?

— Като от подсмърчане.

— Куче?

— Не. По-скоро… по-скоро като някой, настинал силно.

Хейзън пишеше.

— Продължавай.

— Имах чувството, че нещо навън се движи, току под прозореца ми, но не можах да го видя. Беше прекалено тъмно. Светнах лампата. И тогава чух друг звук — като стон.

— Човешки?

Кори примигна.

— Трудно е да се каже.

— И после?

— Затворих прозореца и заспах отново.

Хейзън свали бележника си и я погледна.

— Не си помисли да се обадиш на мен, или на твоя… ъ-ъ-ъ… шеф? — И кимна към Пендъргаст.

— Аз… помислих си, че е дъждовалната система, която се включва всяка вечер около два часа. Тя издава странни звуци.

Хейзън прибра бележника си. Обърна се към Пендъргаст.

— Ама и помощничка си имаш. — След това погледна Тад. — Добре, ето какво имаме. Някой е изхвърлил една кофа вътрешности на пътя. На мен ми приличат на кравешки, прекалено много са за кучешки или за овчи. А онази торба там е пълна с кочани царевица, прясно откъснати. Искам да провериш всички ферми с добитък наоколо, да видиш дали някой не е изгубил крава, прасе или някакво друго едро животно. — Погледът му се стрелна отново към Кори, преди да се върне пак към Тад. Сниши гласа си: — Цялата тази работа започва все повече и повече да заприличва на някакъв култ.

Над рамото на Хейзън Тад видя как Пендъргаст пристъпи напред и коленичи пред купчината карантии. Посегна и мушна нещо с пръст. Тад извърна поглед. След това онзи посегна и с един пръст повдигна капака на платнената торба.

— Шерифе? Хейзън? — извика Пендъргаст, без да се изправя.

Хейзън вече бе вдигнал клетъчния си телефон.

— Какво?

— Бих предложил да се търси изчезнал човек, а не животно.

Последва шокирано мълчание, докато чутото бъде осмислено.

Хейзън свали клетъчния си телефон.