— Откъде разбра, че тези са… — той не можа да довърши изречението си.

— Кравите обикновено не ядат неща, които приличат на шницела на Мейси, нито ги преглъщат с помощта на чаша бира.

Хейзън пристъпи напред и освети с фенерчето лъскавата купчина. Преглътна с мъка.

— Но защо убиецът ще… — Отново замлъкна. Лицето му бе мъртвешки бледо. — Искам да кажа защо ще взема трупа, а ще остави вътрешностите?

Пендъргаст се изправи и избърса пръста си с бяла копринена кърпичка.

— Може би — отвърна мрачно той, — за да облекчи товара си.

Пендъргаст наблюдаваше от стаите си на втория етаж в старата сграда на Краусови как мръсно червената зора пуква на източния хоризонт. Цяла нощ в далечината проблясваха светкавици и грохотеха гръмове. А вятърът продължаваше да се усилва, диплеше царевичните полета и караше табелата на „Пещерите Краус“ да се върти и потреперва върху обветрения си стълб. Дърветата покрай реката на половин миля разстояние се превиваха под напора на вятъра, а от сухата земя се надигаха цели стени от прах, които се извисяваха и диплеха, преди да изчезнат в мръсносивото небе.

Той сведе поглед от прозореца. За стотен път си припомни онова, което се бе случило в съзнанието му — пресъздаваше подготовката, поставянето на сцената, деконструкцията и реконструкцията на района на Могилите, на миналите събития, които бяха последвали. За първи път прекрачването в паметта му бе изневерило. След като нямаше успех в разследването на сегашния Медисин Крийк, той бе прекрачил в паметта в опит да разбере събитията от миналото: да реши загадката на проклятието на Четирийсет и петимата, да разбере какво всъщност се бе случило през онзи ден от 1865 година. Но всичко излезе така, както се твърдеше в легендата: индианците наистина се появиха от нищото и после пак изчезнаха в нищото.

Ала това бе невъзможно. Освен ако не обмисли за последен път възможността, на която винаги се бе противопоставял: че тук наистина са действали свръхестествени сили — сили, които той нито владееше, нито разбираше.

Това бе наистина най-разочароващо развитие на събитията.

От югоизток се дочу слабо бръмчене. Пендъргаст вдигна глава и видя точицата на самолет, който летеше високо над царевицата. Самолетът се уголеми и като прелетя над полезрението му, Пендъргаст установи, че бе „Чесна“, използвана за торене и хвърляне на пестициди. Смали се до точка при хоризонта в другата посока, после зави и полетя обратно — беше самолетът, който още търсеше трупа на Чонси.

Друго бръмчене се чу откъм хоризонта на изток и Пендъргаст забеляза втори самолет, долетял над царевичните поля — той летеше напред-назад в другия край на терена.

Долу се чу потракването на чайник, поставян върху печката. Малко по-късно до него долетя ароматът на кафето от машината. Уинифред Краус щеше да приготви и чая му и то по онзи начин, на който я бе научил. Не е лесно да се приготви прилична чаша чай от марката „Кингс маунтин Улонг“, да се постигнат точните температури и на водата, и на чайничето, да се улучи точното количество листенца, както и точното време, необходимо, за да се запарят. Но най-важно бе качеството на юдата. Беше й цитирал надълго и нашироко от пета глава на „Ча Чинг“ от Лу Ю — свещените скрижали на чая, в които поетът обсъжда относителните свойства на планинската вода, на речната вода, на изворната вода, както и различните стадии на кипване, а Уинифред изглежда го слушаше с интерес. За негова изненада водата в тръбопроводите на Медисин Крийк се оказа свежа, хладна, чиста и доста вкусна — с почти съвършено съчетание на минерали и йони. И от нея ставаше почти перфектен чай.

Пендъргаст си мислеше за това, докато наблюдаваше самолетите да летят напред-назад, напред-назад. Но изведнъж единият от тях започна да кръжи.

Досущ като лешоядите, преди няколко дни.

Все още замислен, Пендъргаст извади клетъчния си телефон от джоба на сакото и позвъни. Отговори му дълбоко сънен глас.

— Госпожице Суонсън? Очаквам ви тук до десет минути, ако обичате. Изглежда сме намерили трупа на доктор Чонси.

Затвори телефона и се извърна от прозореца.

Времето може би щеше да стигне за една чаша чай.

Кори се стараеше да не гледа, но да не гледа бе някак си по-ужасно, отколкото самото нещо. И въпреки това, при всеки следващ път, когато извиеше очи натам, нещата се влошаваха повече.

Мястото не бе нищо особено: разчистен кръг сред царевицата, трупът и подредените грижливо джунджурии. Пръстта около тялото бе старателно подравнена и отъпкана и отнякъде до него бе докарано колело от каруца с много спици. От поривите на вятъра царевицата силно шумолеше и вдигаше облаци прах, от които очите й смъдяха. Високо в небето се тълпяха ядни, тъмни облаци.

Чонси лежеше по гръб върху колелото, гол, с грижливо сгънати върху гърдите ръце и с прибрани крака. Очите му бяха широко отворени, покрити с тънък слой прах, гледаха по ужасяващ начин под различен ъгъл към небето. Кожата му имаше цвета на изгнил банан. Неравен разрез вървеше от гърдите до дъното на корема му, който се бе издул крайно неприлично там, където бе грубо зашит с дебела връв. По всичко личеше, че беше натъпкан с нещо.

Но защо бе това голямо колело? Кори гледаше трупа, не бе в състояние да откъсне поглед от него. И дали не си въобразяваше, или нещо наистина се движеше в зашития корем, от което кожата леко се издуваше и спадаше? Вътре в него имаше нещо живо.

Шериф Хейзън бе пристигнал пръв и се бе привел над трупа на Чонси заедно със съдебния лекар, който бе долетял с вертолет. Имаше нещо необичайно: шериф Хейзън се бе усмихнал на Кори, когато пристигнаха и бе приветствал Пендъргаст с едно сърдечно „Здрасти“. Най-неочаквано изглеждаше далеч по-самоуверен. Тя го изгледа косо, докато той си бъбреше нещо поверително със съдебния лекар и екипа за претърсване на местопрестъплението, който преравяше пръстта за улики. Пак имаше от обичайните отпечатъци на боси ходила, ала когато ги посочиха на шерифа, той само се изсмя, сякаш знаеше нещо допълнително. Един от екипа за претърсване се бе навел над един от тези отпечатъци и подготвяше пластмасова отливка от него.

Пендъргаст, от друга страна, сякаш почти не присъстваше на мястото. Не бе разменил и дума с нея, след като тя го взе с колата, и сега зяпаше в далечината, към Могилите, сякаш и мислите му бяха също тъй далечни. Докато го гледаше, той изведнъж сякаш се сепна. Пристъпи по-близо.

— Елате, елате — каза шерифът със сърдечен тон. — Погледнете, агент Пендъргаст, ако това ви интересува. Ти също, Кори.

Пендъргаст пристъпи, Кори го последва.

— Съдебният лекар след малко ще го отвори.

— Бих посъветвал това да стане в лабораторията.

— Глупости.

Фотографът направи няколко снимки, светкавицата му проблесна в сумрака на зората, след което отстъпи назад.

— Давай — каза Хейзън на съдебния лекар.

Той извади ножици и внимателно мушна едното острие под връвта. Щрак. Коремът се изду и връвта започна да се изнизва под налягането.

— Ако не внимавате — предупреди Пендъргаст, — някои от доказателствата могат да станат… ъ-ъ-ъ… негодни.

— Важно е онова, което е вътре — каза весело шерифът.

— Бих казал, че е най-важното.

— Можете да си го казвате, както си щете — отвърна шерифът, доброто му настроение придаде на забележката му обиден привкус. — Отрежи и другия край.

Щрак.

Целият корем цъфна отворен и маса неща се изсипаха от него върху земята. Разнесе се гадна миризма. На Кори й се повдигна и тя отстъпи назад, запушила с длан устата си. Трябваше й малко време, за да осъзнае какво бе онова, което се бе изсипало, вдигайки пара, върху земята — някакво невероятно съчетание от листа, клонки, голи охлюви, саламандри, жаби, мишки, камъни. Наранена, но все още жива змия се разви от кълбото си и се понесе в болезнен зигзаг в тревата.