Чу гласа на майка си през стената на спалнята и в отговор само наду музиката. Последваха няколко приглушени почуквания — майка й се опитваше да привлече вниманието й, като тропаше на стената. Господи! Точно сега да избере да е болна — когато Пендъргаст повече не се нуждаеше от нея и тя бе заседнала у дома, без да има какво да прави и прекалено изплашена да избяга както обикновено по пътя под далекопровода. Почти закопня за Деня на труда и за началото на училището.

Вратата на стаята й се отвори и ето я майка й — по нощница, обгърнала с ръце прекалено отпуснатия си корем. Пушеше цигара.

Кори свали слушалките.

— Кори, виках до пресипване. Някой ден ще ти ги взема тези слушалки.

— Ти ми каза да ги нося.

— Не и когато се опитвам да говоря с теб.

Кори се вгледа в майка си — в размазания грим и остатъците от снощното червило по устните й. Беше пила, но явно — недостатъчно, за да си остане в леглото. Как би могла тази толкова чужда жена да й бъде майка?

— Защо не си на работа? Да не би да си му омръзнала на онзи мъж?

Кори не отговори. Нямаше никакво значение. Майка й щеше да си говори каквото си ще.

— Доколкото разбирам, ти е платено за две седмици. Това прави хиляда и петстотин долара. Вярно ли е?

Кори се опули.

— След като живееш тук, ще трябва да даваш своя принос. Казах ти го и преди. Напоследък разходите ми са огромни.

Данъци, храна, вноски за колата, за какво ли не. А сега ще загубя и дневните си бакшиши заради тази гадна настинка.

Гаден махмурлук, искаш да кажеш! Кори мълчеше.

— Очаквам да разделиш парите поне наполовина.

— Това са мои пари!

— А чии пари те издържат през последните десет години? Сигурно не са на онзи боклук, баща ти. Моите! Аз се пребивам от работа, за да те издържам, и, за Бога, млада госпожице, ти ще ми върнеш нещичко.

Кори бе залепила с тиксо парите за дъното на чекмеджето от раклата си и нямаше намерение да казва на майка си къде са. Защо, о, защо, се изтърва да й каже колко получаваше? Тези пари щяха да й трябват за шибания адвокат, когато насрочат делото й. В противен случай щеше да попадне на някой скапан публичен защитник и да се озове в затвора. Щеше да направи страхотно впечатление — да изпрати молбата си за постъпване в колеж от затвора.

— Казах ти, че ще оставя малко пари на кухненската маса.

— Не, ще оставиш на кухненската маса седемстотин и петдесет долара.

— Прекалено много са.

— Едва ли са много за издръжката ти през всичките тези години.

— Ако не си искала да ме издържаш, да не си забременявала.

— Случват се и грешки, за съжаление.

Кори подуши острата миризма на горящ филтър, след като цигарата бе изпушена докрай. Майка й се огледа и я угаси в кадилницата й за тамян.

— Ако не искаш да помагаш, можеш да си намериш квартира.

Кори се извърна, нахлузи отново слушалките и увеличи звука толкова, че ушите я заболяха. Гледаше мръсната стена, а лицето й бе каменно. Едва чуваше крясъците на майка си. „Ако ме докосне — помисли си Кори, — ще пищя“ Но знаеше, че майка й няма да го стори. Веднъж я удари и Кори се разпищя толкова силно, че дойде шерифът. Разбира се, дребният булдог не направи нищо — всъщност дори заплаши нея, че нарушава спокойствието — но случката въздейства на майка й да си държи ръцете настрани.

Майка й не можеше да й стори нищо. Просто трябваше да я изчака да се изприкаже.

Дълго след като майка й се прибра вбесена в стаята си, Кори продължи да лежи и да мисли. Застави се да не мисли за нея, за караваната, за потискащо празния и безсмислен ад, който бе животът й. Мислите й се отклониха към Пендъргаст. Мислеше си за хубавия му черен костюм, за светлите му очи, за високия, строен силует. Питаше се дали Пендъргаст бе женен, дали имаше деца. Никак не бе справедливо, дето така я изгони и отпраши с красивата си кола. Но може би и той, като всички останали, се бе разочаровал от нея. Може би, в крайна сметка, тя не се бе справила толкова добре с работата си за него. Тя още гореше от възмущение за начина, по който шерифът се бе появил и бе предявил онези документи на Пендъргаст. Ала той не бе човек, който ще се тръшне и ще се прави на умрял. И не бе ли намекнал, че ще продължи да работи по случая? Каза й, че трябвало да я отстрани от случая. А не заради нещо, което е сторила. Каза й го сам: „Не мога да допусна да се противопоставяте на шерифа за моя сметка“.

Мислите й поеха към самия случай. Все още бе толкова необичайно да си помисли, че някой от Медисин Крийк бе автор на тези убийства. Ако наистина бе местен, това означаваше, че ще е човек, когото познава. Познаваше всички в Лайняния Крийк, тъй че не можеше да си представи някой като сериен убиец. Потрепери като се сети за местопрестъпленията, на които бе присъствала лично — кучето с отрязаната опашка… Чонси, зашит като пълнена, препълнена пуйка.

Но най-странен бе Стот — да го свари по такъв начин! Защо убиецът бе постъпил така? И как би могло да се свари цял човек? Ще трябва да се запали огън, да се постави голям казан… Струваше й се невъзможно. Откъде може да се вземе такъв казан? От Мейси? Не, разбира се: най-големият, който веднъж бе използвала, бе да сготви чили в сряда и в него не можеше да се събере дори една ръка. „Касъл клъб“ също имаше кухня — да не би да е станало там?

Кори изсумтя. Идеята бе глупава. Дори „Касъл клъб“ не би могъл да има казан, достатъчно голям да се свари в него цял човек; за тази цел би била необходима индустриална кухня. Или пък може да е използвал вана за къпане? Би ли могъл някой да домъкне вана върху печката и да свари в нея трупа? Или да подкладе ваната някъде из царевиците? Тогава обаче щяха да я забележат от самолетите за търсене. А и димът от огъня щеше да се вижда отдалеч. Някой би подушил готвенето — или най-малкото би подушил дима.

Не, никъде в Медисин Крийк не можеше да се свари цял човек…

Тя изведнъж се изправи в седнало положение.

Пещерите на Краус.

Идеята бе шантава. Но може пък и да не беше. Всички знаеха, че по време на сухия режим старият Краус е имал спиртоварна зад онези негови пещери.

Тя усети как тръпки я побиха по гърба: беше смесено чувство на възбуда, любопитство, страх. Може би старата спиртоварна бе още там. А спиртоварните имаха големи казани, нали така? Дали онзи казан там би бил достатъчно голям да побере човек? Може би, просто може би.

Отново легна с разтуптяно сърце. И веднага си помисли колко смешно бе това. Сухият режим бе свършил преди седемдесет години и старата спиртоварна отдавна би трябвало да е изчезнала. Човек не може да остави нещо толкова ценно да ръждясва в някаква пещера. А и как убиецът ще се промъкне в пещерата и как ще се измъкне? Онази любопитна старица Уинифред Краус заключваше здраво и дебнеше като ястреб.

Кори се въртеше неспокойно в леглото. Ключалките могат да се разбият. Самата тя си бе заредила в компютъра „Наръчника на МИТ за разбиване на ключалки“, докато сърфираше из Интернет на училищните компютри, дори си бе направила сама малък шперц и експериментира върху катинарите на шкафчетата в училище.

Ако убиецът бе местен, той щеше да знае за контрабандата на Краус и за спиртоварната. Убиецът би могъл да пренесе трупа някоя нощ, да го свари и на сутринта да си тръгне. Старата Уинифред би могла и да не го усети. Факт е, че тя почти не правеше вече и екскурзии.

Кори се запита дали да позвъни на Пендъргаст. Дали той знаеше за спиртоварната? Съмняваше се — контрабандата с алкохол бе просто информация за Медисин Крийк, която едва ли някой би се сетил да сподели с него. Нали за това я бе наел — да му казва подобни неща. Ще му позвъни и ще го информира. Бръкна в джоба си за клетъчния телефон, който й бе дал, извади го и започна да набира.

После се спря. Цялата идея бе абсурдна. Глупава. Беше просто една далечна догадка. Пендъргаст ще й се изсмее. Може дори да се ядоса. Тя изобщо не би трябвало да се занимава със случая.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: