Попипа влажната каменна стена, намери ключа за осветлението и го превъртя.

Години бяха минали, откакто бе влизала в пещерата. Баща й я бе довел веднъж, когато бе на шест или на седем години, малко преди да избяга. Остана за миг неподвижна, вгледана в зеещия тунел. После тръгна надолу по варовиковите стъпала, стъпките й отекваха о камъка.

След дългото спускане стълбата преминаваше в дървена пътечка, която чезнеше между сталагмити и сталактити. Кори бе забравила колко необичайно място бе това. Когато бе идвала като дете, бе заобиколена от възрастни. А сега бе сама в тишината. Тръгна колебливо напред, искаше й се обувките й да не издават такъв кух звук по пътеката. Голите крушки, които висяха от високия и неравен таван, хвърляха призрачни сенки по стените. От двете й страни се издигаше гора от сталагмити, досущ като купчина неравни, гигантски копия. В обширното празно пространство не се чуваше нищо друго, освен собствените й стъпки и далечни водни капчуци.

Може би идеята да дойде тук не бе чак толкова добра.

Тя се отърси от чувството на страх. Тук нямаше никой. Локвите на дървената пътека бяха оставили лек нанос, който маркираше стъпките й. Беше ясно — както беше ясно и навън, пред желязната врата, — че никой не бе влизал дни наред. Последният човек, попадал тук, навярно бе самият Пендъргаст, довлечен от бабата да направи задължителния туристически тур.

Кори бързо премина първата пещера. Спомни си мигновено как я наричаха: „Грамадната библиотека“. Припомни си и друго: че като дете си мислеше, че това място наистина бе грамадна библиотека. Дори сега трябваше да си признае, че скалните образувания изглеждаха удивително истински.

Но както винаги, тишината бе заредена с напрежение, а слабата светлина — потискаща, затова тя продължи бързешком нататък. Мина покрай Бездънната бездна и стигна до Безкрайния басейн, който изглеждаше странно зеленикав на светлината. Това бе най-отдалечената точка на тура; тук пътеката правеше завой обратно към Кристалната катедрала. Отвъд цареше само мрак.

Кори включи фенерчето си и опипа тъмнината отвъд пътечката, но не можа да види нищо.

Прекрачи дървеното перило и застана на ръба на басейна. По стените на пещерата, през която бе преминала, не се виждаха следи от проход или врата. Ако отвъд имаше нещо, тя трябваше да премине през басейна, за да го открие.

Седна на перилото и развърза обувките си, събу ги, събу и чорапите и ги напъха в обувките, чиито връзки свърза заедно. Хванала обувките с една ръка, тя потопи палец в басейна. Водата бе поразително студена и по-дълбока, отколкото изглеждаше. Прецапа я колкото можа по-бързо и излезе на отсрещния бряг. Сега пък краката й бяха мокри, по дяволите! Боса се изкатери по отсрещния бряг и светна с фенерчето. Видя дълъг тунел, който завиваше надясно. Почвата бе от мек варовик, доста износен от човешки стъпки. Беше на верен път.

Седна върху купчина камъни, обу чорапите си, след което завърза обувките с дебели подметки. Трябваше да се сети да си обуе гуменките.

Изправи се и наближи тунела. Наложи се да се наведе — беше висок около метър и половина — и колкото по-навътре влизаше, толкова по-нисък ставаше таванът. По дъното се процеждаше вода. След това таванът се издигна отново и тунелът рязко зави надясно.

Лъчът от фенерчето освети желязна врата с катинар, същият като онзи на входа.

Ето го къде бил, значи. Това трябваше да е входът към старата спиртоварна.

Отново извади инструментите си и се зае за работа. Кой знае защо — поради слабото осветление или може би защото пръстите й бяха необяснимо дебели и некоординирани — този катинар й отне повече време. Но след няколко минути тя усети безпогрешно поддаването на резето. Тихо постави катинара настрани и отвори вратата.

На входа спря и освети предпазливо наоколо. Тъмен проход пробиваше скалата на пещерата пред нея, стените му бяха гладки и леко фосфоресцираха. Тръгна напред, измина може би трийсетина метра, лъчът на фенерчето играеше по стените, докато най-неочаквано проходът се разшири в някакво помещение. Но то не притежаваше нито размерите, нито величествеността на предишните пещери, от неравния под стърчаха само няколко къси и дебели сталагмити. Въздухът бе хладен и застоял и в него се усещаше някаква необичайна миризма — на дим. На стар дим и на нещо друго. На нещо развалено. Усещаше как хладният приток на въздух, който идваше от отворената врата, повдигаше косъмчетата в основата на врата й.

Това трябваше да бъде — старата контрабандна спиртоварна.

Навлезе в мрака и лъчът на фенерчето веднага улови нещо в далечния край — смътен блясък на метал. Направи крачка, после втора. И ето я: старата спиртоварна, почти карикатурна реликва от една изчезнала епоха с огромен меден казан, поставен на триножник, под който имаше пепел от стар огън. Върху лавица над него бяха подредени няколко цепеници. Капакът на казана с дългата си спирала от тръби бе свален и лежеше на пода, отчасти смачкан. Наоколо се търкаляха няколко по-малки гърнета и казани.

Спря се да огледа помещението. От едната страна имаше маса с две чаши върху нея, едната — строшена. На пода се виждаха парчета от стол до изгнила карта за игра — ас, забеляза Кори. В единия ъгъл лежаха купчина стъкла от строшени бутилки и кани с всякакъв размер. Можеше да си представи мъжете, които поддържат огъня — да играят карти, да пият, да пушат.

Насочи фенерчето си нагоре. Отпървом не забеляза нищо, таванът бе толкова черен. Но после видя няколко счупени сталактити и редица шупли и процепи, които очевидно са изтегляли дима. И въпреки това не биха могли да го изсмукват много бързо; дъхът й се кондензираше във въздуха и я обгръщаше в мъгла, която лъчът сякаш подпалваше.

Приближи казана върху железния триножник. Определено бе достатъчно голям да свари човек. Трудно бе при тази влажност да се каже дали е бил използван наскоро. Дали мястото щеше да мирише на дим още от отдавна отминалите времена на спиртоварната? Не бе сигурна. И тогава я връхлетя и другата миризма — на развалено. Не точно на гнилоч, беше нещо по-лошо. Беше същата миризма на развалена шунка, която се носеше над местопрестъплението.

Кори спря, усети внезапен страх. Беше дошла да види дали спиртоварната бе още тук. Е, тук беше. Трябваше да се обърне и да си върви. Всъщност идването й тук вече изглеждаше като наистина, ама наистина лоша идея.

Тя преглътна. Но още веднъж си напомни, че вече бе стигнала твърде далеч. Можеше да отдели още пет секунди, за да завърши разузнаването си.

Надигна се на пръсти и погледна в казана. Когато насочи лъча на фенерчето вътре, в носа я удари миризмата на гранясала мазнина.

На дъното на казана имаше нещо бледо, почти прозрачно, като перлена мида. Човешко ухо.

Повдигна й се и тя залитна назад, изпускайки фенерчето. То се удари в твърдия варовиков под и се търколи към един тъмен ъгъл, лъчът се въртеше лениво по пода и по тавана, докато най-сетне фенерчето не се спря с тежко дрънчене.

Секунда по-късно то изгасна и пещерата потъна в пълен мрак.

Мамка му, рече си Кори. Мамка му, мамка му!

Приклекна и тръгна бавно на четири крака — опипвайки пода с ръце, тя запълзя в посоката, в която фенерчето се бе търколило. След минута ръцете й достигнаха скалната стена на пещерата. Започна да я опипва, да търси фенерчето.

Нямаше го.

Преглътна отново и се поизправи. В първия миг си помисли да се опита да намери пътя си в абсолютния мрак. Но пътят бе толкова дълъг, че щеше лесно да изгуби ориентация. Сподави паниката, която я обзе. Щеше да намери фенерчето. Трябва да бе изгаснало при удара си в стената. Ще го намери, ще го включи отново и ще се маха веднага оттук.

Тръгна опипом покрай стената, първо наляво, после надясно.

От фенерчето нямаше и следа.

Може би бе поела в неправилна посока. Внимателно изпълзя обратно до мястото, откъдето мислеше, че бе тръгнала и опита отново. Ала независимо от усилията й, не откри нищо.