Завърна се в средата на помещението, вече доста задъхана. Или поне си мислеше, че е в средата — бързо губеше ориентация в пълния мрак.

Добре — помисли си. — Престани да се движиш, дишай малко по-бавно, стегни се. Добре де, наистина бе глупаво да влиза тук само с едно фенерче и без кибрит. Пещерата, в която се намираше, бе малка и имаше само един вход, нали така? Не си спомняше да бе видяла изход, но пък и не беше проверила като хората.

Сърцето й биеше толкова силно, че едва успяваше да диша. Просто намали темпото, рече си тя. Време беше да забрави за фенерчето. И без друго сигурно се бе повредило.

Важното сега бе да се измъкне, да продължи да се движи, иначе щеше да замръзне. Слава Богу, бе оставила вратата отключена и светлините в Пещерите още бяха включени. Единственото, което трябваше да направи, бе да излезе от това помещение и да поеме по прохода.

Глупачка, глупачка, глупачка!

Внимателно се насочи към мястото, където смяташе, че трябваше да бъде изходът. След това също тъй внимателно запълзя напред. Подът на пещерата бе студен, грапав, неравен, покрит с хлъзгави камъчета и локвички вода. Тази пълна тъмнина беше абсолютно ужасяваща. Кори дори не бе сигурна дали някога бе попадала на място, напълно лишено от светлина. Дори в най-тъмната нощ имаше някакъв отблясък от звездите или от луната… Почувства, че сърцето й заби още по-учестено от преди.

След това главата й се чукна болезнено в нещо. Протегна ръка и опипа: беше казанът. Беше пропълзяла направо към пепелта.

Добре, значи бе тръгнала точно в обратната посока. Но сега поне имаше ориентация. Ще се движи покрай стената, докато не стигне до изхода. А като влезе в прохода, ще пълзи с ръка, опряна на стената, докато не стигне до желязната врата. Оттам щеше да намери Басейна, сигурна бе в това — дори в пълен мрак. А и във всеки случай отсрещният край на Басейна щеше да е осветен, както и дървената пътека. Не е чак толкова далеч, повтаряше си тя, изобщо не е толкова далеч…

Застави се да се успокои и започна да пълзи напред, плъзгайки ръка по стената: плъзне, спре, плъзне, спре, отново, три, четири, пет. Пулсът й започна да се успокоява. Блъсна се в сталагмит, опита се да визуализира мястото му в пещерата. С облекчение осъзна, че изходът трябваше да е точно отпред.

Продължи да пълзи, с една ръка върху пода, а с другата — върху стената. Шест, седем, осем…

В тъмнината ръката й докосна нещо топло.

Инстинктивно я отдръпна. Вълната на страх и изненада дойдоха миг по-късно. Дали бе някакво обитаващо пещерите създание — може би плъх или прилеп? Или се дължеше на превъзбуденото й от тъмнината въображение?

Изчака. Не последваха нито звук, нито движение. След това предпазливо посегна отново и го опипа.

Беше топло, голо, без косми и влажно.

Отдръпна се назад и се сви, а в гърлото й неволно се надигна ридание. Миризмата на нещо нечисто, на нещо неописуемо мръсно сякаш се надигна и я обгърна. Дали шумът, който чу, наистина бе от собственото й дишане? Така беше: дишаше хрипливо от страх.

Изскърца със зъби, примигна в мрака, опитвайки да овладее биещото си до пръсване сърце.

Нещото, което бе докоснала, не бе помръднало. Навярно бе просто поредната издатина или ръб на пода. Ако спираше ужасена при всяко нещо, което докоснеше, никога нямаше да се измъкне от пещерата.

Посегна да продължи напред и отново го докосна. Наистина бе топло, не си въобразяваше, но сигурно беше нещо необичайно, от вулканичен произход или кой знае какво. Попипа го отново, леко, отпускайки ръката си да го докосне…

И изведнъж осъзна, че докосваше голо ходило с дълги, начупени нокти.

Съвсем бавно отдръпна ръка. Тресеше се необуздано, дъхът й хриптеше, изобщо не можеше да го сподави. Опита се да преглътне, но устата й бе пресъхнала.

А след това от тъмнината долетя дрезгав, напевен глас, карикатура на човешка реч.

— Искаш поиграеш с мен?

Четиридесет и седма глава

Хейзън се облегна на добре тапицирания стол и леко притисна пръсти върху полираното дърво на заседателната маса. И пак се запита защо Медисин Крийк не можеше да си позволи шерифски офис с хубави, удобни столове като тези; но пак се сети, че офисът на шерифа, както и всичко останало в Дийпър, се издържаше с взети назаем пари. А собственият му офис поне излизаше на нулата всяка година. Времето на Медисин Крийк щеше да дойде и то до голяма степен благодарение на самия него.

Гласът на Ханк Ларсен бучеше в залата, но Хейзън почти не го слушаше. Нека шерифът на Дийпър да се изприкаже. Погледна тайно часовника си. Седем часът. Днес бяха свършили доста работа, бяха напреднали доста. Той самият бе мислил много и в съзнанието му случаят бе вече почти приключен. Оставаше само една подробност, която още го безпокоеше.

Ларсен изглежда се канеше да свършва.

— Всичко това е твърде прибързано, Дент. Не съм чул никакви твърди доказателства, а само предположения и догадки.

Предположения и догадки. Господи, Ханк четеше твърде много Гришам.

Ларсен завърши с известна доза окончателност:

— Няма да хвърля облак на съмнение върху един от водещите граждани на Дийпър без твърди доказателства. Аз самият няма да го направя и няма да позволя другиму да го стори. Не и в моята юрисдикция.

Хейзън усети как последвалото мълчание „узрява“ и се обърна към Раскович.

— Честър? Какво мислиш?

Раскович погледна към Сеймур Фиск, деканът от КЩУ, който слушаше внимателно и мълчаливо. Върху голото му теме се бе появила бръчка.

— Ами — започна Раскович, — смятам, че онова, което аз и шериф Хейзън открихме, е достатъчно, за да оправдае продължаването на разследването.

— Онова, което сте открили — отвърна Ларсен, — е, че Лавъндър има финансови проблеми. В наши дни финансови проблеми имат маса хора.

Хейзън отново си спести коментара. Нека Честър да се заеме с приказките.

— И така — продължи Раскович, — открихме неща, далеч по-сериозни от финансови проблеми. Господинът не е плащал с години поземлените данъци на някои свои имоти. Защо не е имало данъчни запори е нещо, което бих искал да науча. Освен това Лавъндър е тръбил навсякъде, че експерименталното поле ще бъде дадено на Дийпър. Твърдял е, че имал план. Сякаш е знаел нещо, което никой друг не е знаел. Този „план“ на мен ми изглежда доста подозрителен.

— Но, за Бога, това са били приказки, за да омилостиви кредиторите си — прекъсна го Ларсен, като буквално скочи от удобното си кресло.

Това е чудесно — помисли си Хейзън. Сега Ханк спори с хората от КЩУ А в тази работа на Ларсен винаги не му достигаше нещо.

— Съвсем ясно е — продължи Раскович, — че ако доктор Чонси бе обявил в понеделник, че експериментът ще се проведе върху земята на Медисин Крийк, кредиторите на Лавъндър щяха да се намесят и той щеше да бъде принуден да обяви банкрут. Това е достатъчно силен мотив.

Последва мълчание. Ларсен клатеше глава.

Най-сетне заговори Фиск, тъничкият му замечтан глас изпълни залата.

— Шерифе, намерението не е достатъчно, за да се отправят обвинения. Намерението е просто да се продължи разследването, да се проверят делата на господин Лавъндър, ведно с всички други улики, които възникнат.

Хейзън изчака. Важно бе от политическа гледна точка да се „консултира“ с Ларсен. Старият Ханк дори не схващаше факта, че всичко бе проформа, че нищо, казано от него, нямаше да прекрати разследването на Лавъндър.

— Господин Фиск — рече Ларсен, — аз казвам само да не се фокусираме прекалено рано върху даден заподозрян. Има маса други неща, които трябва да се разследват. Виж, Дент, всички знаем, че Лавъндър не е светец, но не е и убиец, особено пък — такъв тип убиец. Ако е наел някого, как, по дяволите, този човек е дошъл от Дийпър в Медисин Крийк, без да бъде забелязан? Къде се е крил? Къде е колата му? Къде е нощувал? Целият район бе претърсен от въздуха и по земята и ти го знаеш много добре!


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: