Никакъв отговор. Караваната бе тъмна.
Почука отново, този път — по-силно.
Вътре се чу тъп звук, видя се движението на лъч на фенерче. Един глас извика:
— Кори? Ти ли си? Загази го яко, млада госпожице.
Пендъргаст бутна вратата; тя се открехна с няколко сантиметра, но бе спряна от верига.
— Кори! — изписка гласът. Появи се лицето на жена.
— ФБР — каза Пендъргаст и показа значката си.
Жената се взря в него изпод тежките си клепачи. Наполовина изпушена цигара висеше от изпоцапаните й с руж устни. Тя мушна фенерчето в процепа и светна право в очите му.
— Търся госпожица Суонсън — рече Пендъргаст.
Съсипаното лице продължи да го гледа, докато от процепа излетя облак дим.
— Няма я — отвърна жената.
— Аз съм специален агент Пендъргаст.
— Знам кой си — рече жената. — Ти си онзи плужек от ФБР, който се нуждаел от помощничка. — Избълва още дим. — Мен не можеш ме преметна, няма да ме излъжеш. Дори да знам къде е Кори, пак нямаше да ти кажа. Помощничка… Да бе, как не.
— Знаете ли кога излезе госпожица Суонсън?
— Нямам представа.
— Благодаря ви.
Пендъргаст се обърна и бързо закрачи към колата си. Докато вървеше, вратата на караваната се отвори широко и жената излезе на малката хлътнала веранда.
— Сигурно е тръгнала да те търси. Не си мисли, че можеш да скриеш истината от мен, господин лъскав задник, с черния си костюм.
Пендъргаст влезе в колата.
— Охо, я виж какво си имаме тук, какво е това, ролс-ройс ли? Маамка му! Виж ти какъв агент от ФБР.
Той затвори вратата и запали двигателя. Жената направи няколко крачки по малката морава, излезе на дъжда, притиснала с ръце нощницата си. Вятърът подемаше изкрещените от нея думи и ги запращаше в нощта.
— Гади ми се от теб, господине, и знаеш ли какво? Познавам хората като теб и направо ми се повръща…
Пендъргаст излезе от подходната алея и пое обратно към „Мейн стрийт“.
След пет минути спря на паркинга пред къщата на Краус. Колата на Кори не се виждаше никъде.
Вътре Уинифред си седеше на обичайния стол и бродираше на светлината на свещ. Вдигна глава и изморена усмивка сбръчка пепелявото й лице.
— Тревожех се за вас, господин Пендъргаст, че сте навън в тази буря. Бая е силничка, нали? Радвам се, че се прибрахте невредим.
— Госпожица Суонсън отбивала ли се е днес?
Уинифред отпусна бродерията си.
— Не, защо, мисля, че не се е отбивала.
— Благодаря ви.
Пендъргаст се поклони и се обърна отново към вратата.
— Само не ми казвайте, че излизате отново.
— Боя се, че е така.
Пендъргаст се върна на паркинга, лицето му бе замислено. Ако забелязваше бурята, която разкъсваше ландшафта от всички страни, то това не му личеше. Стигна до колата и сграбчи дръжката. След това спря и се обърна, замислен. Отвъд къщата с едва осветените й прозорци, царевичното море се вълнуваше яростно. Табелата с реклама на Пещерите Краус дрънчеше непрекъснато, люляна от вятъра.
Пендъргаст пусна дръжката, бързо подмина къщата и закрачи по пътя.
Две минути по-късно вече стоеше до колата на Кори.
Обърна се и пое обратно. Но едва бе тръгнал, когато в далечината се видяха редица фарове, които приближаваха с висока скорост. И докато колите го подминаваха и стоповете им присвяткваха на паркинга на пещерите, растящата му загриженост се превръщаше в убеденост и той се изпълваше със съзнанието, че немислимото бе станало.
По някаква ужасна, изкривена ирония на съдбата, изглежда всички — той, после Кори, а сега и Хейзън — бяха стигнали до едно заключение: че убиецът се крие в пещерата.
Пендъргаст мина за по-направо през царевицата към входа на пещерата. Ако успееше да влезе вътре преди…
Но закъсня с една минута. Когато излезе от царевиците, Хейзън, застанал пред вкопаните в земята стълби, водещи към пещерата, го видя и се обърна с мрачно изражение.
— Я виж ти, не е ли това специален агент Пендъргаст. А аз си мислех, че си заминал.
Петдесет и шеста глава
Шериф Хейзън бе вперил поглед в Пендъргаст. Последва миг на неудобно мълчание, в който Хейзън се почувства изпълнен с ярост. Онзи тип имаше навика да се появява отникъде точно в най-неподходящия миг. Е, щеше да се наложи да прогони кучия син веднъж завинаги. Нямаше повече да си губи времето с този тъпанар от ФБР.
Пристъпи към слабата фигура и успя да се усмихне накриво.
— Пендъргаст, каква изненада!
Агентът спря. Черният му костюм бе почти невидим в буреносната дрезгавина, а лицето му сякаш плуваше в мрака — бледо, призрачно.
— Какво правите тук, шерифе? — Думите му бяха тихи, ала в тона му прозвънна нотка, която Хейзън не бе чувал преди.
— Доколкото си спомням, тази сутрин ти беше предявена заповед за отстраняване. Ти я нарушаваш. Мога да те арестувам.
— Каните се да преследвате убиеца — рече Пендъргаст. — Стигнали сте до заключението, че е в пещерата.
Хейзън се размърда неловко. Пендъргаст сигурно гадаеше. Нямаше начин да е разбрал, още не.
Агентът продължи:
— Нямате абсолютно никаква представа в какво се набутвате, шерифе — нито за противника, с когото ще се сблъскате, нито за обстановката.
Това вече бе прекалено.
— Пендъргаст, стига толкоз.
— Вие сте на прага на бездната, шерифе.
— Ти си на прага.
— Убиецът държи заложник.
— Пендъргаст, ти просто си правиш димна завеса.
— Ако там вътре допуснете грешка, шерифе, това ще коства живота на заложника.
Въпреки всичко Хейзън го побиха тръпки. Това бе кошмарът на всяко ченге.
— Така ли? И кой е заложникът?
— Кори Суонсън.
— Откъде знаеш?
— Няма я цял ден. А аз току-що открих колата й, скрита в царевиците на стотина метра на запад.
Последваха няколко мига на неловко мълчание, след което Хейзън поклати с отвращение глава.
— Още от самото начало, Пендъргаст, не правиш нищо друго, освен да отклоняваш разследването със своите хипотези. Ако не беше ти, досега да бяхме окошарили онзи тип. Значи колата на Суонсън е паркирана в царевиците. Може да е излязла там с някой мъж.
— Влязла е в пещерата.
— Е, това е едно блестящо умозаключение. Вратата е от солидно желязо. Как смяташ, че е влязла? Разбила е ключалката?
— Погледнете сами.
Хейзън погледна натам. Пендъргаст сочеше надолу. Желязната врата наистина не бе затворена — пред прага й лежеше катинарът, наполовина скрит от прах и листа.
— Ако мислиш, че Кори Суонсън е разбила тази ключалка, Пендъргаст, сигурно си по-голям глупак, отколкото те смятах. Това не е работа на хлапе; дело е на закоравял престъпник. На мъжа, когото всъщност търсим. И това е повече, отколкото е необходимо да знаеш по въпроса.
— Доколкото си спомням, шерифе, вие обвинихте Кори Суонсън за…
Хейзън поклати глава.
— Слушах те достатъчно, Пендъргаст, а сега предай оръжието си. Ти си арестуван. Коул, сложи му белезниците.
Коул пристъпи напред.
— Шерифе?
— Той съзнателно нарушава действаща заповед за отстраняване. И възпрепятства полицейско разследване. Нахлул е в чужда собственост. Поемам цялата отговорност. Просто го разкарайте на майната му, не искам да го виждам.
Коул пристъпи към Пендъргаст. И в следващия миг се озова на земята, като се опитваше отчаяно да си поеме. Агентът бе изчезнал.
Хейзън зяпна.
— Уф! — Коул се претърколи в седнало положение, уловил се за слабините. — Онова копеле ме цапардоса в топките.
— Господи — прошепна Хейзън и освети наоколо с фенерчето си. Ала Пендъргаст го нямаше. След малко се чу изръмжаването на мощен двигател, шумът на бързо преминаващи чакъла гуми.
Коул се изправи със зачервено лице и се заотупва.
— Ще го обвиним в съпротива при арест и в нападение на полицейски служител.
— Забрави, Коул. Чака ни по-голяма риба за улавяне. Да си свършим сега работата тук, а с другото ще се занимаваме утре.