— Това копеле — промърмори отново Коул.

Хейзън го плесна по гърба и се ухили.

— Следващия път, когато извършваш арест, не изпускай из очи нарушителя.

Някъде далеч шумно се затръшна врата, а Хейзън чу писклив глас, който вятърът ту издигаше, ту заглушаваше. Миг по-късно видя пребледнялата Уинифред Краус, която тичаше по пътечката откъм старата къща. Жестоките пориви на вятъра развяваха бялата й нощница и на Хейзън му заприлича на летящ в нощта призрак. Райнбек я следваше по петите и протестираше шумно.

— Какво правите? — пищеше възрастната жена. Косата й бе разрошена от дъжда и по лицето й се стичаха капчици. — Какво е това? Какво търсите в имота ми?

Хейзън се обърна към Райнбек:

— За Бога, нали трябваше да…

— Опитах се да й обясня, шерифе. Но тя изпадна в истерия.

Уинифред оглеждаше струпалите се наоколо рейнджъри и въртеше като обезумяла очи.

— Шериф Хейзън! Настоявам за обяснение!

— Рейнбек, изведи я от…

— Това е уважавана туристическа атракция!

Хейзън въздъхна дълбоко и се обърна към нея.

— Виж какво, Уинифред, ние смятаме, че убиецът се е скрил в твоята пещера.

— Невъзможно е! — извика жената. — Аз я проверявам два пъти седмично!

— Дошли сме да го изкараме оттам. Искам да се прибереш тихо и кротко у дома заедно с полицай Райнбек. Той ще се погрижи за теб…

— Няма да го направя. Да не сте посмели да влизате в моята пещера! Нямате никакво право. Там няма никакъв убиец!

— Съжалявам, госпожице Краус. Имаме заповед. Райнбек?

— Вече й показах заповедта, шерифе…

— Покажи й я отново и я разкарай веднага от тук.

— Но тя не иска да слуша…

— Вдигай я и я носи, ако трябва. Не виждаш ли, че губим време?

— Да, сър. Съжалявам, госпожо…

— Да не си ме докоснал!

Обърна се и пристъпи към Хейзън, стиснала здраво юмруци.

— Махай се от имота ми! Винаги си бил грубиян! Разкарай се от тук!

Той я улови за китките, а тя се затърчи и го заплю. Хейзън бе удивен от силата и яростта на старата дама.

— Госпожице Краус — започна отново той, опитвайки се да прояви търпение, а гласът му да прозвучи успокояващо. — Успокойте се, моля ви. Това е важна задача на правоохранителните органи.

— Разкарайте се от земята ми!

Хейзън, който с мъка я удържаше, почувства силен ритник по пищяла. Останалите ги бяха наобиколили и се държаха срамежливо като странични наблюдатели.

— Какво ще кажете да ми помогнете малко, а? — изрева Хейзън.

Рейнбек я сграбчи през кръста, а Коул приближи и успя да улови една от размаханите й ръце.

— Спокойно — рече Хейзън. — Спокойно. Тя все пак е само една възрастна дама.

Писъците й станаха истерични. Тримата мъже я обездвижиха за миг, въпреки че тя не преставаше да се бори. С помощта на Коул Райнбек я вдигна от земята.

— Дяволи! — пищеше Уинифред и риташе с крака. — Нямате никакво право!

Писъците й стихнаха, когато Райнбек изчезна в бурята, понесъл своя гърчещ се товар.

— Господи, какво й става? — попита задъханият Коул.

Хейзън изтупа панталоните си.

— Винаги е била смахната стара кучка, но никога не съм очаквал подобно нещо. — Той се плесна за последен път. Беше го ритнала доста силно в крака и още го болеше. Изправи се.

— Хайде да влизаме, преди да е дошъл още някой, който да развали празненството ни. — Обърна се към Шърт и Уилямс.

— Ако онзи кучи син Пендъргаст се върне, ви упълномощавам да използвате всички средства, за да му попречите да влезе в пещерата.

— Тъй вярно, сър.

Поведени от Хейзън, останалите се спуснаха по вкопаните в пръстта стъпала. Със слизането им шумът на бурята намаля, сякаш се бе отдалечила. Отвориха незаключената врата, включиха инфрачервените си лампи и очилата за нощно виждане и започнаха да слизат по стъпалата. След малко тишината стана пълна, нарушавана само от капеща вода. Навлизаха в напълно различен свят.

Ролсът стържеше с дъното си и подскачаше по черния път, фаровете едва успяваха да пробият виещия мрак, по метала барабанеше градушка. Когато колата повече не можеше да продължи, Пендъргаст я спря, изгаси двигателя, мушна навитата на руло карта в джоба на сакото си и излезе навън, в бурята.

Тук, на най-високата точка в окръг Край, мезоциклонът бе достигнал най-високия си интензитет. Земята приличаше на бойно поле, изпъстрено с отломки, разпилени от унищожителния вятър: клони, останки от растения, буци пръст, вдигнати от ниви на мили разстояние. Все още невидимите дървета, обграждащи Могилите, скърцаха и жалостиво виеха, листата и клоните им се блъскаха и издаваха толкова силен шум, колкото прибоя върху крайбрежните скали. Светът на призраците бе сведен до шум и ярост.

Пендъргаст изви глава настрани и приведен срещу вятъра пое по пътеката към Могилите. С приближаването му ревът на бурята се засили, от време на време го прекъсваше оглушителното пращене на чупещо се дърво и трясъкът на паднал на земята клон.

След като навлезе в относителния заслон на дърветата, Пендъргаст можеше да вижда по-добре. Дъждът и вятърът действаха заедно, засипваха всичко с камъчета и тежки пердашещи капки. Големите канадски тополи стенеха и скърцаха. Пендъргаст знаеше, че голямата опасност сега не идваше от дъжда и градушката, а от възможността да се появят смерчове — те можеха да се формират по всяко време по фланговете на фронта.

Ала нямаше време за предпазливост. Не така си бе представял времето и начина, по който да се възправи срещу убиеца. Ала вече нямаше друг избор.

Включи фенерчето си и го насочи в мрака отвъд дърветата. В същия миг се чу ужасяващ раздиращ звук; той отскочи встрани в мига, в който гигантска топола се стовари в мрака с трясък, който разтърси земята и изпрати във въздуха истинска вихрушка от листа, строшени клони и влажна пръст.

Пендъргаст излезе изпод дърветата и отново попадна в пастта на бурята. Движеше се напред с максималната възможна бързина, привел глава. Достигна основата на първата могила. Загърбил вятъра, той освети внимателно хълбоците й, за да установи отправна точка. След това — в пълния мрак на нощта, насред воя на бурята — той се изправи, скръсти ръце на гърдите и спря. Шумът и сензорните му възприятия избледняха в съзнанието му, докато от мраморната зала в готическата сграда на паметта си, той извика изображението на Воините призраци. Веднъж, дважди, трижди проиграва реконструираната в пресичането на паметта последователност — къде се бяха появили за пръв път от праха, къде бяха изчезнали после — като внимателно налагаше този модел върху същинския ландшафт, който го заобикаляше.

След това отвори очи и отпусна ръце. После — като вървеше бавно и с прецизни стъпки — той прекоси централната поляна към далечния край на втората могила. Там спря пред голямо струпване на варовикови камъни. Заобиколи го бавно, с гръб към бурята, без да обръща внимание на вятъра и барабанящия дъжд — оглеждаше много внимателно камъните, докосна първия, после — друг, докато най-сетне намери онова, което търсеше: половин дузина малки, разхлабени балвани покриваха небрежно един процеп в скалата. След като ги огледа още веднъж внимателно, Пендъргаст изтърколи по-малките камъни настрани — един по един, разкривайки отвора. От назъбената дупка вееше хладен и влажен въздух.

Мястото, откъдето Воините призраци първо се бяха появили, а после — и изчезнали. И — освен ако не грешеше фатално — задната врата на Пещерите Краус.

Пендъргаст се мушна в дупката и освети вътрешността на каменопада зад и над себе си. Така и бе предполагал: по-малката дупка се намираше в някогашен далеч по-голям, естествен отвор.

Обърна се настрани и огледа с фенерчето прохода, който водеше надолу. Камъчета изтрополяха в притаения мрак. Още като започна да се спуска, ужасяващата ярост на бурята избледня учудващо бързо. Скоро от нея не остана нищо. Времето, бурята, външният свят престанаха да съществуват във вековната непромененост на пещерата. Трябваше да стигне до Кори преди шерифа и неговия импровизиран „специален“ екип.