Фрок триумфално се облегна в инвалидния стол, а Брамбъл премигна.

— Какво казахте? — невярващо я изгледа той. — Не искам да споря с вас, доктор Грийн, но за мен това е най-ясният и категоричен отпечатък от зъб, който е попадал пред очите ми!

— И аз нямам желание да ви противореча, доктор Брамбъл — отвърна Марго и увеличи фокуса. Малката дупчица изведнъж се превърна в дълбок каньон. — Но по вътрешната стена личат известно количество пори от естествен произход.

Брамбъл вдигна роговите очила на челото си, втурна се към микроскопа и долепи очи до окулярите, погледа известно време, после бавно се изправи.

— М-да… — проточи той. — Не ми е приятно да го призная, Фрок, но май имате право.

— Марго има право — поправи го професорът.

— Да, разбира се. Отлично, доктор Грийн.

Острото дрънчене на телефона й спести отговора. Фрок енергично се придвижи до апарата и вдигна слушалката. А Марго изведнъж откри, че едва сега обръща внимание на някогашния си научен ръководител — въпреки че вече цяла седмица работеха заедно. Все още закръглен, все пак й се видя по-слаб отпреди, когато ги свързваше всекидневната работа в музея. Количката му също бе друга: стара и охлузена. Нима менторът й беше изпаднал в нужда, с тревога се запита тя. Но дори и да беше така, това не му се беше отразило, поне външно.

Беше все така пъргав и енергичен — качества, с които ръководеше през целия си мандат катедрата по антропология.

Това, което чуваше в слушалката, очевидно го ядоса. Очите на Марго се отделиха от лицето му и се насочиха към прозореца с великолепен изглед към Сентрал Парк. Дърветата бяха окичени с пищната зеленина на лятото, а езерото блестеше под ярката светлина. В южната му част се движеха лениво няколко гребни лодки. Изведнъж й се прииска да бъде в една от тях, изложила лице на гальовните слънчеви лъчи. А не да се рови из отвратителните останки в тази мрачна лаборатория.

— Дагоста беше — съобщи Фрок, след като остави слушалката. — Нашият приятел тук щял да си има компания. Спуснете щорите, моля. Изкуствената светлина е по-подходяща за работа с микроскоп.

— Каква компания? — попита Марго.

— Така каза. Вчера следобед са оглеждали някакви железопътни тунели, в които открили силно разложена глава. Пращат ни я за изследване.

Доктор Брамбъл изръмжа нещо под носа си.

— Да не е на?… — започна Марго и кимна към скелетите.

— Не, нямат връзка — мрачно отвърна Фрок.

За миг над лабораторията надвисна тишина. После, сякаш по силата на негласна уговорка, двамата мъже се върнаха към масата с неидентифицирания скелет. Не след дълго оттам започнаха да се чуват нови отровни реплики. Марго въздъхна и обърна гръб на инсталацията за електрофореза. За да систематизира събраните данни, щеше дай трябва най-малко един цял предобед.

Очите й отново се спряха на плика. Вдигнаха шум до Бога, за да ги получат с максимална бързина, а сега ги бяха забравили. Реши да им хвърли един поглед, преди да се захване с работа.

Защипа първата тройка върху осветения екран на стената. И трите показваха горната част на неидентифицираното тяло. Макар и по-неясно в сравнение с обикновеното наблюдение, те потвърждаваха вече известното: силно изразени малформации на костите, с гротескни удебелявания и ръбове почти навсякъде.

Следващата серия показваше лумбалния сектор.

Веднага обърна внимание на четири малки петна, бели и ярки. Придърпа увеличителя, за да ги разгледа под окулярите. Оказа се, че това са ясно очертани триъгълници в основата на гръбначния стълб. Метал, определи Марго. Единствено металът изглежда по този начин под рентген.

Изправи се и бавно се огледа. Надвесени над останките, двамата учени продължаваха да си разменят хапливи реплики.

— Елате да видите нещо — подвикна им тя.

Пръв пристигна Брамбъл. Заби нос в снимката, после отстъпи крачка назад и отново погледна.

Миг по-късно се дотъркаля и Фрок, в очите му светеше любопитство. Количката му неволно закачи панталоните на съдебния лекар.

— Ако обичате — промърмори той и безцеремонно изблъска опонента си с помощта на тежкото съоръжение за придвижване. След което се наведе напред и се втренчи във визьора.

В залата се възцари мъртва тишина, нарушавана единствено от тихото бучене на вентилатора над полуизгнилия скелет. Тези двамата май тотално се объркаха, помисли си Марго.

Дагоста прекрачи прага на кабинета и се закова на място. В очите му се появи безкрайно недоумение. Обстановката беше като в крайпътна кръчма, която иска да мине за изискан ресторант. Тежки мебели от фалшив махагон, приглушена светлина, дебели завеси, евтини украшения от ковано желязо, от които висяха жълтеникави стъкълца, претендиращи да минат за диаманти. Това беше първата му поява тук след назначаването на Хорлокър за началник на управлението. Изведнъж изпита желанието да повика келнера и да си поръча един „Гибсън“.

Началникът Редмънд Хорлокър се беше разположил зад огромно, абсолютно голо писалище. От креслото срещу него преливаше туловището на Уокси, който споделяше приключенията си от предишния ден и очевидно бе стигнал до кулминацията. По думите му тримата били нападнати от разярена тълпа бездомници, която той, Уокси, успял да респектира с оръжие в ръка, докато Дагоста и Хейуърд се изтеглят на безопасно разстояние. Хорлокър слушаше е безизразно лице.

Дагоста плъзна поглед по лицето на капитана, което ставаше все по-оживено. От опит знаеше, че няма смисъл да се намесва, тъй като нямаше да промени абсолютно нищо. Уокси бе началник на районно управление, докато той самият се явяваше в главното полицейско управление от дъжд на вятър и това го лишаваше от каквито и да било възможности да впечатлява върховния вожд. Нещата биха могли да приключат съвсем просто — като в разследването се включат повече хора. Но тих вътрешен глас вече нашепваше, че въпросното разследване ще се окаже от онези, при които количеството на неприятностите е далеч над нормалното. По тази причина не виждаше нищо лошо в самохвалството на Уокси, разбира се, ако поеме част от отговорността. Колкото повече се пъчиш в началото, толкова повече лайна ще изядеш накрая, увери го тихият вътрешен глас.

Уокси завърши епопеята и в кабинета се възцари тишина, натежала от авторитета на притежателя му.

— Ваш ред е, лейтенант — прокашля се най-сетне той и вдигна поглед към Дагоста.

— Все още е рано да се каже дали има някакво отношение към новите убийства или не, сър — изпъна гръб той. — Но си струва да се провери и във връзка с това не бих отказал известна подкрепа, имам предвид човешка сила…

Античният телефон издрънча и Хорлокър вдигна слушалката.

— Това ще почака! — лаконично отсече той, затвори и отново насочи поглед към Дагоста.

— Любител ли сте на „Поуст“?

— Понякога го преглеждам — отвърна лейтенантът, моментално усетил накъде вървят нещата.

— И познавате тоя Смитбек, дето бълва цялата помия?

— Да, сър.

— Приятели ли сте?

Дагоста забави отговора си.

— Не съвсем, сър.

— Не съвсем, значи — промърмори шефът. — Но в своята книга за чудовището в музея Смитбек твърди, че сте първи дружки. Ако се вярва на думите му, по време на онзи дребен инцидент в Природонаучния, вие двамката сте спасили човечеството едва ли не с голи ръце.

Дагоста замъча. Собствената му роля на тържественото откриване на Световната експозиция на суеверията в онази апокалиптична вечер отдавна беше потънала в забвение. Никой от новото ръководство на полицията не изпитваше желание да признае заслугите му.

— Вашият „не съвсем“ приятел Смитбек направо ни побърка! Изневиделица привлече вниманието на този луд град, главно защото обяви проклетата си награда! Именно в тази посока са съсредоточени и усилията на „известната“ подкрепа в човешка сила, за която споменахте. Всъщност вие би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. — Началникът недоволно се размърда в огромния кожен трон. — С две думи, вие твърдите, че убийството на Уишър притежава един и същи почерк с тези на бездомниците, така ли?