Дагоста само кимна.

— Хубаво. Ние не искаме убити бездомници в границите на Ню Йорк, защото това е грозно и създава проблеми. Но истинските проблеми възникват, когато е убита обществена фигура. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Дагоста.

— Искам да кажа, че сме разтревожени от убийствата на скитниците и ще опитаме да ги разкрием. Но от друга страна, скитници мрат всеки ден, драги Дагоста. Което между нас казано, си е в реда на нещата. Всички го знаем. Същевременно градът е настръхнал от обезглавяването на една светска красавица. Кметът настоява за изясняване на случая. — Опря лакти на писалището и в осанката му се появи нещо величествено. — Давам си сметка, че се нуждаете от подкрепления, затова мисля да включа в разследването и капитан Уокси. А докато то тече, ще му назнача заместник, който ще движи текущите неща в участъка.

— Слушам, сър! — изпъна гръб Уокси.

Дагоста отчаяно въздъхна. Самоходното дрънкало Уокси бе последният човек, от когото се нуждаеше. Вместо подкрепа в жива сила щеше да се наложи да отдели от своите хора, за да го пазят. И вероятно щеше да му възложи нещо синекурно, за да не му се мотае из краката. Но заповедта на началника на полицията поставяше и друг, чисто субординационен проблем: полицейски капитан и началник на районен участник минаваше под разпореждането на лейтенант от отдел „Убийства“. Как на практика ще стане това, по дяволите?

— Дагоста! — строго го изгледа началникът.

Лейтенантът вдигна поглед.

— Какво?

— Зададох ви въпрос. Какво става в този музей?

— Трупът на Уишър е изследван и предаден на близките.

— А другият скелет?

— Все още не е идентифициран.

— Зъбните отпечатъци?

— По този въпрос съществуват известни разногласия.

— За Бога, Дагоста! — театрално въздъхна Хорлокър. — Нали казахте, че тези хора си разбират от работата? Не ме карайте да съжалявам, че ви послушах и заповядах преместването на скелетите от моргата.

— По случая са ангажирани главният патолог на Ню Йорк и най-добрите специалисти на музея. Познавам ги лично и мога да ви уверя, че по-добри от тях…

Хорлокър махна с ръка и отново въздъхна.

— Пет пари не давам за научните им звания, лейтенант. Искам резултати. Давам ви Уокси с надеждата нещата да потръгнат. До утре вечер искам конкретни резултати. Ясен ли съм, Дагоста?

Лейтенантът кимна.

— Да, сър.

— Добре. — Шефът махна с ръка. — Залавяйте се за работа.

От десет години насам не съм виждал по-необичайна демонстрация в този град, помисли си Смитбек. Рисувани от професионални художници плакати, първокласни озвучителни системи. Внезапно го обзе чувството, че е гол.

Съставът на протестиращите беше безкрайно разнообразен — изискани дами от южните околности на Сентрал Парк и Пето авеню, облечени в модни уникати и отрупани с брилянти, млади банкови служители и дилъри на ценни книжа, търговци на дребно и всякаква паплач, възбудена от възможността да протестира — главно добре облечени питомци на частни колежи. Но Смитбек беше удивен най-вече от количеството. Наоколо се блъскаха поне две хиляди души, което означаваше, че организаторът, който и да е той, има солиден опит в политиката. За това свидетелстваше разрешението на градската управа, което позволяваше на тълпата да демонстрира в самия център на града, при това в часа на най-голямото натоварване. Хор от гневни клаксони и нетърпеливо форсиране на двигатели звучеше зад гъстите полицейски кордони и телевизионните камери.

Смитбек отлично съзнаваше, че тълпата в този град всъщност носи дивидентите на властта. По тази причина сегашната протестна демонстрация съвсем не беше шега, особено за шефа на полицията и всички останали, имащи някакво отношение към управлението на Ню Йорк. Тези хора не биха излезли на улицата ей така, от скука или за развлечение. Някой ги беше организирал.

На пресечката между Пето авеню и Сентрал Парк Саут, точно под позлатената Статуя на победата, се издигаше покрита с червен килим платформа, върху която се беше изправила госпожа Хорас Уишър. Мощната усилвателна уредба придаваше сила и решителност на иначе крехкия й глас. Зад гърба й се виждаше популярната вече детска фотография на Памела, увеличена многократно.

— Докога ще търпим смъртта да шества в нашия град? — попита в микрофона тя. — Докога ще търпим избиването на нашите синове и дъщери? На нашите братя, сестри и родители? Докога ще живеем в страх в собствените си домове?

Тълпата реагира с гневни възгласи.

Госпожа Уишър изчака за момент, след което продължи, вече по-спокойно:

— Преди триста години моите прадеди са пристигнали в Ню Амстердам и го превърнали в свой дом. Бих казала — в добър дом за всички нас. Когато бях дете, моята баба ме извеждаше на разходка в Сентрал Парк. Обикновено надвечер. От училище се прибирахме сами. Никога не сме си правили труда да заключваме. Но после, бавно и постепенно, този град беше залят от вълната на насилие, наркотици и убийства. Колко майки трябва да загубят рожбите си, преди да кажем стига!

Замълча и отстъпи от микрофона. Тълпата реагира с гневен ропот. Тази жена говори просто, но ясно, с достойнството на роден оратор, помисли си Смитбек и вдигна по-високо магнетофончето в ръката си, предчувствайки поредната първа страница.

— Часът дойде! — отново се извиси гласът на госпожа Уишър. — Дойде времето да си получим града обратно. Да го вземем и съхраним за нашите деца и внуци. И ако това означава смъртни наказания за разпространителите на наркотици, те трябва да бъдат въведени! Ако е свързано с милиарди за изграждането на нови затвори, те трябва да бъдат похарчени! Защото ние сме във война. Ако не ми вярвате, обърнете се към статистиката. Избиват ни всеки ден. През миналата година в Ню Йорк са станали хиляда и деветстотин убийства. По пет на ден. Което означава, че губим тази война, приятели. Затова трябва да се вдигнем, като използваме всички възможни средства. Да си върнем обратно този град — улица по улица, квартал по квартал. От парка Бетъри до Клойстърс, от Ийст Енд Авеню до Ривърсайд Драйв. Трябва да воюваме за всяка педя земя!

Гневният ропот се засили. Привлечени от него, в тълпата започнаха да се вливат нови групи младежи, повечето с бутилки в ръце. Май ще стане напечено, помисли си Смитбек.

Госпожа Уишър се обърна и махна с ръка към нещо оттатък полицейския кордон. От дълга черна лимузина слезе кметът — нисък, започнал да оплешивява човечец в тъмен костюм, придружен от неколцина сътрудници. Смитбек зачака с нетърпение какво ще последва. Огромната тълпа очевидно бе изненадала и кмета и сега той драпаше да влезе в час, да се покаже в центъра на събитията.

— Кметът на Ню Йорк! — оповести госпожа Уишър, проследявайки с поглед как градоначалникът си пробива път към червения подиум. — Елате, искаме да ви чуем!

Шумът се усили.

— На практика нямаме нужда от речи, а от дела! — добави госпожа Уишър. — Дела, господин кмете!

Тълпата отговори с дружен рев.

— Дела!

Младежите започнаха да дюдюкат и свиркат.

Кметът изкачи стъпалата към подиума, грейнал в усмивка и размахал ръце за поздрав. После се обърна към госпожа Уишър и подхвърли нещо, най-вероятно да му отстъпи микрофона. Тя обаче не го стори и извика:

— Не ни трябват речи! До гуша ни дойде от глупости!

Ръката й рязко издърпа кабела на микрофона и жената се насочи към подножието на подиума. Кметът остана да стърчи пред тълпата без възможност да бъде чут и разбран. На лицето му беше замръзнала пластмасова усмивка.

Възпламенена от поведението на ораторката, тълпата нададе оглушителен рев и се люшна към трибуната. По гърба на Смитбек пробягаха ледени тръпки. Миг по-късно литнаха и първите бутилки, като една от тях се пръсна на метър-два от кмета. Ясно обособена групичка младежи си пробиваше път към него с лакти и псувни. Сред тях преобладаваха нарицателни от сорта на задник, педал, либерален боклук. Към трибуната полетяха и други предмети. Усетили, че нещата излизат от контрол, сътрудниците на градоначалника побързаха да го смъкнат от подиума и да го натикат в лимузината.