— Топката е в полето на Уокси — отговори на незададения въпрос Дагоста. — На мен ми е отредена второстепенна роля.

— Не виждам да си особено ядосан, лейтенант.

— Че защо да съм ядосан? Я се огледай още малко. Картата на района я няма, архивът е в кашоните, Хейуърд си е полегнала, кафето е топло и пурата ми дими. Всичко това ме кара да се чувствам отлично!

— Силно се съмнявам в това, лейтенант — поклати глава гостът. — Но се надявам, че тази нощ ще спиш по-добре от пълничкия си колега. „Тежка е царската корона“ и всичко останало. — В очите му се появиха игриви пламъчета: — И сега какво?

— Ами, все още съм в разследването — сви рамене Дагоста. — Уокси не си направи труда да уточни по какъв начин и в каква роля.

— Вероятно защото и на него не му е ясно — въздъхна Пендъргаст. — Но според мен няма да скучаеш…

Дагоста използва паузата, за да се наслади на пурата си.

— Преди време посетих Флоренция — обади се неочаквано Пендъргаст.

— Така ли? Миналата есен и аз отскочих до Италия, за да запозная сина си с прабаба му.

Агентът кимна.

— Посетихте ли Палацо Пити?

— Кое, кое?

— Сградата, в която се помещава Музеят на изящните изкуства, изключително архитектурно творение. Фреските в една от залите изобразяват карта на света една година преди Колумб да открие Америка.

— Сериозно?

— На мястото на американския континент има празно петно с надпис „Cui ci sono dei mostri“.

Дагоста сбърчи чело.

— „Тук ще има“… — направи опит за превод той. — Какво е това Mostri?…

— Чудовища. Текстът гласи „Тук ще са чудовищата“.

— Да, разбира се — плесна се по челото лейтенантът. — Едно време говорех италиански с баба и дядо, но вече съм го забравил…

Пендъргаст кимна.

— А сега ще те помоля Да направиш едно предположение, лейтенант — каза той.

— Давай.

— Кой е най-гъстонаселеният район в света, който все още не е картографиран?

— Не знам — сви рамене Дагоста. — Да не е Милуоки?

— Не е — мрачно поклати глава Пендъргаст. — Никое от местата, които могат да ти хрумнат, а подземните лабиринти под Ню Йорк.

— Будалкаш ме, нали?

— Не те будалкам, ако трябва да използвам изтънчения ти израз — размърда се в стола Пендъргаст. — Подземният Ню Йорк поразително напомня на онази карта в Палацо Пити. Една огромна и абсолютно неизследвана територия, за чиито мащаби нямаме дори най-бегла представа. Само под терминалите на гарата „Гранд Сентрал“ например се намират десет етажа в дълбочина, без канализацията и системата за отвеждане на водата в случай на природни бедствия. Под гара „Пен“ са дори повече.

— Значи си бил там — отбеляза Дагоста.

— Да. Предприех малка проучвателна експедиция веднага след като разговарях с теб и сержант Хейуърд. Исках да усетя атмосферата, а и да проверя дали съм в състояние да направя някакви собствени наблюдения. Имах шанса да разговаряме неколцина от подземните обитатели. Чух доста конкретни неща, както и внушително количество намеци.

— Нещо, свързано с убийствата? — напрегнато се наведе напред Дагоста.

— Непряко — кимна Пендъргаст. — За съжаление хората с истински ценната информация се оказаха по-дълбоко, отколкото посмях да се спусна при това първо проучване. За да се спечели доверието им, е нужно време, но мен ме чака дълъг път. — Воднистосините му очи се спряха върху лицето Дагоста. — В момента подземните обитатели са вцепенени от ужас. Въз основа на тук-там изпуснатите реплики стигнах до извода, че тези места са обект на колонизация от някаква тайнствена група хора. Всъщност почти никъде не се използва определението хора. Останах с впечатлението, че става въпрос за кръвожадни същества с канибалски навици — по-скоро хуманоиди, отколкото нормални представители на човешкия род. Именно те са отговорни за убийствата.

Замълчаха. Дагоста стана, пристъпи към прозореца и отправи поглед към нощната панорама на Манхатън.

— Вярваш ли на всичко това? — попита най-сетне той.

— Не знам — въздъхна Пендъргаст. — Трябва да поговоря с Мефисто, който е лидер на общността, обитаваща подземията под Калъмбъс Съркъл. В интервюто си за „Поуст“ той казва много тревожни неща. Но с него се контактува трудно, за съжаление. Няма доверие на чужди хора и мрази официалните власти. Аз обаче имам предчувствието, че само той може да ме отведе там, където искам да отида.

— Да ти трябва партньор? — стисна устни Дагоста.

По лицето на Пендъргаст пробяга бегла усмивка, която бързо се стопи.

— Става въпрос за опасно място, извън действието на законите, лейтенант — въздъхна той и бавно се изправи. — Но нека все пак обмисля предложението… Така ще бъде справедливо, нали?

Дагоста кимна.

— Отлично. А сега бих те посъветвал да се прибереш у дома и да поспиш… Нашето приятелче Уокси ще се нуждае от страшно много помощ, макар че още не подозира това.

Като си тананикаше под нос, Саймън Брамбъл затвори ципа на чантата си и плъзна одобрителен поглед из лабораторията: дезинфекционната душ кабина в ъгъла, дългата, акуратно подредена редица никелирани инструменти зад стъклените витрини, които меко блестяха на дискретната светлина. Чувстваше се изключително доволен от себе си, главно благодарение на триумфа по време на неотдавнашното работно съвещание. Пред очите му отново изплува безстрастната физиономия на Фрок, която обаче не можеше да скрие огорчението от загубата. Макар и малка, тази победа беше напълно достатъчна, за да прогони горчилката от претърпяното поражение по въпроса за силата на захапката. Въпреки че беше на заплата към общината, Брамбъл ценеше независимостта на учения толкова, колкото и всеки друг.

Стисна чантата от мека кожа под мишница и отново огледа помещението. Великолепна лаборатория, проектирана добре и оборудвана с всичко необходимо. Ех, ако можеше да разполага с такова модерно съоръжение и в собствената си служба! За съжаление това никога нямаше да стане, защото общината изпитваше хроничен недостиг от средства. Ако не беше толкова силно привързан към детективската тръпка в процеса на съдебномедицинските експертизи, той отдавна би потърсил работа в някоя подобна кула от слонова кост, оборудвана с всичко необходимо за спокойна научна работа.

Внимателно затвори вратата зад себе си и отново се изненада от безлюдния коридор. Никъде не беше срещал учени, които да ненавиждат извънредния труд повече от сътрудниците на този музей. Но тишината не му пречеше, а напротив — ободряваше го, създаваше му усещането за нещо различно, — също както миризмата на прах и старо дърво, която беше на светлинни години от вонята на формалин и разложена плът в лабораториите по съдебна медицина. Отново реши да използва по-дългия път на излизане, който минаваше през зала „Африка“. Беше дълбоко убеден, че диорамите7 там са истински произведения на изкуството. В този късен час те изглеждаха особено добре: изключеното главно осветление позволяваше на всяка от тях да излъчва своето неповторимо сияние — като прозорец към друг, фантастичен свят.

Стигна края на дългия коридор и пое надолу по стълбите, като се отказа от услугите на асансьора. Не след дълго мина под металната арка на широка врата и се озова в залата, носеща наименованието „Живот в океана“. Включено беше само нощното осветление и просторното помещение тънеше в тайнствен полумрак. Тишината се нарушаваше единствено от тихите шумове на древната сграда. Прекрасно, помисли си той. Това е подходящото време да се разглежда всеки музей — без ужасяващите тълпи деца и прегракнали от викане учители. Мина под гигантска изкуствена сепия, покрай чифт пожълтели слонски бивни и влезе в зала „Африка“.

Полунощ. Тръгна бавно през залата, в средата на която доминираше стадо слонове, а край стените бяха поставени в две редици останалите характерни за континента обитатели. Спря пред любимото си семейство горили и издаде устни в опит да заприлича на някой от неговите членове. Илюзията беше толкова пълна, че в душата му се появи желание мигът да продължи безкрайно. За съжаление работата му тук скоро щеше да приключи. Ако заключенията му са верни, тялото на бедния Битърман и останките на Шашин Уокър щяха да подкрепят тезата за сходство в почерка на извършителя.