Въздъхна и се насочи към тясната врата, от която започваше каменният коридор, водещ към прочутата кула, чиято история познаваше отлично. Чудовищната, подобна на крепост добавка към първоначалната сграда е била издигната през 1870 година от Ендюрънс С. Флайт, железопътен магнат и трети директор на Природонаучния музей на град Ню Йорк. Трябвало да бъде копие на един прочут уелски замък, който магнатът не успял да купи и да пренесе в Щатите. В крайна сметка благоразумието надделяло и директорът бил отстранен от поста си, преди да завърши безумния си проект. От него беше останала само шестостенната кула, оформяща югозападната фасада на музея, която се използваше главно за съхранение на безбройните експонати, останали извън експозициите. Брамбъл беше чувал, че там е любимото място за срещи на музейните сътрудници.

Мрачната, подобна на катедрала партерна зала на кулата бе пуста и стъпките на Брамбъл отекваха глухо, докато прекосяваше мраморния под в посока служебния вход. Кимна на пазача и излезе във влажния мрак на Мюзеъм Драйв. Бе полунощ, но близкият булевард продължаваше да гъмжи от хора и таксита.

Направи няколко крачки и с възхищение се обърна назад. Не се уморяваше да гледа масивното, високо над сто метра съоръжение с назъбени крепостни стени, което при хубаво време хвърляше сянката си чак до Петдесет и девета улица. Но в момента имаше новолуние и кулата изглеждаше мрачна и заплашителна, сякаш пълна с духове.

Брамбъл въздъхна и тръгна по пътя си. Излезе на Осемдесет и първа и се насочи към скромния си апартамент в близост до Хъдзън, продължавайки да си тананика. Минувачите постепенно оредяваха, улицата ставаше все по-тиха. Без да обръща внимание на това, главният патолог крачеше енергично и с наслада вдишваше нощния въздух. Духаше свеж ветрец, изключително приятен в лятната нощ. Възнамеряваше да хапне, да измие зъбите си и да се шмугне под завивките. В пет сутринта отново щеше да е на крак. Беше сред малцината щастливци, които почти не се нуждаят от сън — едно изключително важно качество за хората от неговата професия и най-вече за онези, които имат желание да я овладеят до съвършенство. Безброй бяха случаите, при които пръв се озоваваше на местопрестъплението, тъй като го заварваха буден, когато всички останали сладко спят.

Кварталът опустя, но само на крачка оттук беше Бродуей със своите оживени книжарници, магазинчета за сувенири и деликатеси. Закрачи покрай дългите каменни фасади на старите блокове, отдавна преустроени на множество апартаментчета и самостоятелни стаи за отдаване под наем. На ъгъла се беше събрала малка групичка кротки и очевидно безобидни пияници.

Някъде по средата между двете пресечки ускори ход, забелязал, че нещо помръдва в тъмния вход на изоставен сутерен. В носа го блъсна отвратителна воня, непоносима дори за стандартите на Ню Йорк. Ръката му се плъзна към чантата, в която винаги държеше скалпел. Стисна устни и пръстите му се стегнаха около ергономичната ръкохватка. Не беше много разтревожен, знаеше какво трябва да направи. Бяха го нападали три пъти — веднъж с пистолет и два пъти с нож. Измъкна скалпела и светкавично се обърна. С изненада установи, че тротоарът е пуст. В следващия миг една ръка се уви около шията му и рязко го дръпна в сянката на сградата. Всъщност само си помисли, че е ръка, въпреки че беше някак плъзгава и притежаваше огромна сила. В следващия миг усети странно докосване до адамовата си ябълка. Наистина много странно, помисли си той с любопитството на страничен наблюдател.

Марго отключи вратата на лабораторията по съдебна антропология и със задоволство установи, че помещението е тъмно и празно. Отдавна не й се беше случвало да изпревари доктор Брамбъл. Обикновено го заварваше да си пие кафето на някой от високите столове, отбелязвайки появата й с леко помръдване на тънките си вежди. След което не пропускаше да помърмори, че тези тук сигурно филтрират служебното кафе през използвания формалдехид на препараторите в съседство. Често й се случваше да го намери и в компанията Фрок. В тези случаи никой от двамата ней обръщаше внимание, тъй като вече бяха потънали във вечните си спорове за поредното заключение.

Хвърли сака в гардеробчето, нахлузи работната манта и пристъпи към прозореца. Току-що изскочило над покривите на Пето авеню, слънцето обливаше величествените сгради със златисто-оранжево сияние. Гигантският парк в краката й бавно се пробуждаше. Майки с деца забързано крачеха по алеята към Зоологическата градина, бягащи за здраве съсредоточено обикаляха около големия резервоар. Погледна на юг към пурпурните очертания на замъка Белведере и тъмната гора в съседство. Раменете й леко потръпнаха при мисълта за ужасната смърт на Никълъс Битърман, чийто обезглавен труп трябваше да пристигне в лабораторията по-късно през деня.

Вратата се отвори и в помещението се плъзна инвалидната количка на доктор Фрок — гигантски силует в сумрака. Тя се обърна да го поздрави, но застина, забелязала изражението на лицето му.

— Добре ли сте, доктор Фрок?

Той бавно насочи количката си към прозореца. Обикновено червендалесто, лицето му беше бледо и мрачно.

— Трагична новина — промълви. — Рано сутринта ми се обадиха, че снощи е бил убит Саймън Брамбъл.

— Какво?! — ахна Марго и лицето й се сгърчи. — Саймън Брамбъл?!

Фрок приближи количката и хвана ръката й.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ти го съобщя, скъпа… Всичко е толкова ужасно!

— Но как? — с мъка успя да изрече въпроса Марго.

— Нападнали са го на Осемдесет и първа, прерязали са му гърлото и… — ръцете на възрастния професор видимо трепереха.

Изглеждаше нереално, като в някакъв сън. Не можеше да повярва, че го няма човекът, който едва вчера размахваше като самурайски меч показалката си пред огромния екран.

— Ние със Саймън невинаги сме били на едно мнение — продължи с въздишка Фрок. — Но въпреки различията в професионалното ни становище аз страшно много го уважавах. Смъртта му е колосална загуба за съдебната медицина, а и за конкретната ни работа, навлязла в най-критичната си фаза.

— Конкретната ни работа — механично повтори Марго. — Кой го е сторил?

— Няма свидетели.

Замълчаха. Ръката й продължаваше да лежи в топлата и успокояваща длан на професора. Така изтекоха няколко секунди, после той я пусна и бавно се отдалечи.

— Нямам представа кого ще изпратят на негово място, ако изобщо изпратят някого — промърмори. — Но съм убеден, че Саймън би желал да продължим напред. — Дръпна шалтера на стената и залата се обля от ярката светлина на прожекторите. — Винаги съм приемал работата като най-доброто средство срещу скръбта. — След поредната мъчителна пауза професорът тръсна глава и с видимо усилие заговори: — Ще те помоля да извадиш от хладилника труп А. Искам да проверя хипотезата, според която всички тези аномалии може да се окажат генетично обусловени. — После вдигна вежди и се обърна да я погледне: — Но ако не се чувстваш добре, можеш да си вземеш почивен ден…

— Не — поклати глава Марго.

Професорът беше прав. Брамбъл несъмнено би пожелал да продължат. Изправи се и бавно прекоси залата. Отвори вградената в стената вратичка и издърпа дългата метална платформа. Неидентифицираният скелет отдавна беше разчленен на отделни, подходящи за изследване фрагменти, покрити със синьо парче плат. Платформата плавно се плъзна върху количката.

Фрок внимателно дръпна покривката и се зае с изтощителната задача да измерва костиците на китката с помощта на специалния електронен уред. Все още под влиянието на странното чувство за нереалност, Марго се вторачи в последните резултати от ядрено-магнитния резонанс. Лабораторията потъна в дълбока тишина.

— Имаш ли представа за какво говореше вчера Саймън, когато спомена за някакво ново хрумване? — обади се след известно време Фрок.

— Какво? — стреснато вдигна глава Марго. — Не, нямам. И аз бях изненадана, също като вас.

— Жалко — въздъхна Фрок. — Доколкото ми е известно, не е оставил и никакви бележки. — Замълча за миг и тихо добави: — Това е тежък удар, Марго. Вероятно никога няма да разберем какво е открил.