Отряза парченце тъкан и го пусна в пликче.

— Шийла, обърни таза, ако обичаш. Така… Сравнително добро общо състояние на скелета, естествено, ако се абстрахираме от липсващия череп. Няма го и втория шиен прешлен… Липсват двете плаващи ребра, плюс цялото ляво стъпало.

Приключил с общото описание, Паделски отмести микрофона.

— Клещи, моля.

Роко му подаде малкия инструмент и докторът сръчно отдели лакътната от раменната кост.

— А сега надкостницата… — Отстрани от прешлените известно количество съединителна тъкан, после си сложи пластмасова маска за еднократна употреба и протегна ръка: — Трион, моля.

Пое малкия уред, включи го и изчака стабилизирането на оборотите. Диамантеното острие влезе в съприкосновение с костта и в помещението се разнесе тънко и остро свистене, сякаш отнякъде беше долетял разгневен комар. Въздухът се изпълни с миризмата на прогорена кост, клоака, мърша и смърт.

Паделски изряза проби от различни места, а сестрата ги запечата в пликчета.

— Искам електронна микроскопия с увеличени триизмерни снимки на отделните сектори — заяви патологът, след което изключи магнетофона и се отдръпна от количката.

Роко взе дебел флумастер и се зае да надписва пликчетата.

Работата й беше прекъсната от тихо почукване. Сестрата отиде да отвори, послуша известно време и пъхна глава през процепа.

— Имат предварителна идентификация, докторе — съобщи тя. — Коланът е принадлежал на жена на име Памела Уишър.

— Светската дама Памела Уишър?! — зяпна Паделски, свали предпазните очила и отстъпи крачка назад. — Исусе!

— Има и още един скелет. Пак оттам.

Патологът рязко се извърна от дълбокия умивалник, в който се готвеше да измие ръцете си.

— Още един ли? — гневно промърмори. — Защо не са го пратили заедно с този, да ги вземат мътните!? Не знаят ли, че е най-добре да ги изследвам едновременно? — Очите му се насочиха към стенния часовник, който показваше един и четвърт. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. „Глад най-малко до три, по дяволите! — рече си той. — Като нищо ще взема да се тръшна!“

Новият трясък на металната врата оповести появата на втория скелет, настанен в количка. Паделски включи магнетофона и си наля нова чаша кафе, изчаквайки сестрата да подготви трупа.

— И този няма глава — отбеляза Роко.

— Стига бе! — зяпна докторът и бързо пристъпи към количката. Картонената чаша застина забравена на сантиметри от устата му. — Какво става, по дяволите?

Миг по-късно се овладя, остави кафето и се зае да преобръща скелета. Облечените му в тънка гума пръсти внимателно опипаха ребрата.

— Доктор Паделски?

Патологът рязко се извърна, пристъпи към магнетофона и го изключи.

— Покрий това и извикай доктор Брамбъл! — заповяда с напрегнат глас. — И да не си гъкнала!

Очите на сестрата бавно се разшириха и в тях се появи недоумение.

— Веднага, Шийла! — натъртено добави доктор Паделски.

Резкият телефонен звън разцепи тишината в малката канцелария на музея. Марго Грийн се стресна и отскочи назад, отдалечавайки се от екрана на компютъра. Над челото й падна кичур кестенява коса.

Второто позвъняване я накара да посегне към слушалката, ала се разколеба и отдръпна ръката си. Беше сигурна, че я търсят от централния сървър, възмутени от времето, което изяжда програмата й. Облегна се в стола и зачака звъненето да се прекрати. Тялото й тръпнеше от приятна болка, следствие от преумората през изтеклата нощ. Взе каучуковото топче от бюрото и механично започна да го мачка между пръстите си. Още пет минути и програмата приключва. После да реват колкото щат.

Беше запозната с новата политика на икономии, според която по-мащабните проекти трябваше да се пускат след предварително одобрение. Но това предполагаше водопад от имейли преди изобщо да започне работа. Нещо, което не се връзваше с желанието й да получи бърз резултат.

За щастие поредната кампания за икономии не засягаше Колумбийския университет, в който Марго беше преподавала, преди да приеме поста заместник-уредник на Нюйоркския природонаучен музей. За съжаление тук нещата вървяха зле, главно защото финансите на музея се използваха неефективно, например за проекти от сорта на „Чумата на XXI век“ — поредната безсмислена експозиция, която предстоеше да се открие.

Провери хода на програмата на монитора, след което разтвори пред себе си сутрешното издание на „Ню Йорк Поуст“. Вестникът, в комплект с чаша черно кафе от специалния микс „Килимаджаро“ бяха задължителна част от утринния й работен ритуал. Харесваше свежата язвителност на това издание, но основната причина да го купува беше старият й приятел Бил Смитбек, който беше готов да я удуши, ако разбере, че е пропуснала дори един криминален репортаж, носещ неговия подпис.

Приглади таблоида с длан и се усмихна на тлъстото заглавие от първа страница. Истинска богата реколта за „Поуст“. Огромните черни букви заемаха три четвърти от белия лист:

Един поглед върху началния параграф беше достатъчен. Несъмнено Смитбек, при това в целия си блясък. Втори уводен материал за месеца, отбеляза Марго. Което означаваше, че самомнението му ще надскочи обичайните си граници.

Очите й набързо пробягаха по репортажа. Стопроцентова смитбекщина: зловеща сензационност, отвратително словоблудство по отношение на детайлите. Встъпителната част изброяваше поредица от добре известни на всеки нюйоркчанин факти. Преди два месеца красивата „светска лъвица“ Памела Уишър, прочута с привързаността си към шумните среднощни купони, беше изчезнала от моден клуб в южната част на Сентрал Парк. Оттогава насам нейният „усмихнат образ с ослепителни зъби, дълбоки сини очи и пищна руса коса“ гледаше от всеки ъгъл на Петдесет и седма до Деветдесет и шеста улица. Марго го бе виждала стотици пъти, докато бягаше сутрин към музея от жилището си на Уест Енд авеню.

По-нататък репортажът задъхано докладваше, че намерените предния ден „захвърлени във вонящата тиня под моста «Хумболд» човешки останки, отпуснати в костеливите обятия на втори (все още неидентифициран) скелет“, принадлежат на Памела Уишър. Съпътстваща фотография показваше младия приятел на дамата, Вискънт Адер, седнал на бордюра пред „Платипъс Лондж“ с глава между дланите, съкрушен от новината за ужасната смърт на Памела. Полицията, естествено, „провеждаше ускорено разследване“. Репортажът на Смитбек завършваше с бисери от уличния жаргон, от сорта на „Дано го изпържат гадния копелдак, дето е свършил тая работа“.

Марго отпусна вестника. Пред очите й изплува лицето на Памела Уишър, което гледаше втренчено от стотици стени на града. Жалко, че съдбата й беше отредила толкова ужасен начин да се превърне в новина номер едно в разгара на лятото.

Острият звън на телефона отново прекъсна мислите й. Кратък поглед към екрана я информира, че програмата най-после бе завършила. „Е, вече мога да си поговоря с вас“, въздъхна тя. Нямаше как да избегне поредното мърморене.

— Марго Грийн.

— Доктор Грийн? — попита гласът насреща. — Слава Богу!

Подчертаният акцент от района на Куинс й беше познат.

Рязък, авторитетен глас. След кратка разходка в паметта си, Марго успя да изрови и принадлежащото му лице.

— Лейтенант Дагоста? — изненадано промълви тя.

— Моля, явете се в „Съдебна медицина“. По възможност веднага!

— Мога ли да попитам?…

— Съжалявам, не можете. Зарежете това, с което се занимавате, и незабавно слезте долу!

Линията онемя.

Марго озадачено погледна слушалката, сякаш очакваше допълнителни разяснения. Миг по-късно въздъхна, отвори сака в краката си и внимателно сложи вътре недочетения брой на „Поуст“, използвайки го като прикритие на малкия полуавтоматичен пистолет, легнал на дъното. После отблъсна стола си от компютъра, стана и напусна кабинета.