Бил Смитбек се плъзна с нехайна походка покрай солидната сграда на Сентрал Парк Саут, номер девет, дело на прочутото по цял свят архитектурно бюро „Макким, Мед и Уайт“. Фасадата от гледжосани тухли беше обрамчена от дялан варовик, под златистия навес над входа чакаха портиери в елегантни ливреи. Във вътрешността на богато обзаведеното фоайе шетаха и други прислужници. Както можеше да се очаква, това беше една от луксозните жилищни сгради по протежение на парка, които гъмжаха от обслужващ персонал. Нямаше да е лесно, въздъхна Смитбек. Никак нямаше да е лесно.

Свърна зад ъгъла на Шесто авеню и спря да обмисли следващите си действия. Репортерското касетофонче с микрокасети леко издуваше страничния джоб на спортното му яке. Дори леко докосване до бутона беше достатъчно за незабелязаното му включване. Огледа се в близката витрина, отрупана с елегантни италиански обувки. Приличаше на випускник от частен колеж — поне дотолкова, доколкото позволяваше гардеробът му. Пое си дълбоко въздух, обърна се и уверено закрачи по посока на златистия навес с кремави ивици. По-близкият от двамата униформени портиери наблюдаваше приближаването му с невъзмутим поглед. Ръката му в изящна ръкавица спокойно лежеше върху огромната бронзова топка на вратата.

— Искам да говоря с госпожа Уишър — заяви Смитбек.

— Името ви, моля? — безстрастно попита мъжът.

— Просто приятел на Памела.

— Съжалявам, но мисис Уишър не приема посетители.

Съобразителността на опитния репортер моментално се включи. Портиерът попита за името му, преди да го отреже. Което означаваше, че госпожа Уишър очаква посещение.

— Всъщност, става дума за уговорката от тази сутрин — каза Смитбек. — Страхувам се, че ще се наложи известна промяна. Бихте ли съобщили за мен?

Портиерът се поколеба за миг, сетне отвори масивната врата и тръгна напред по излъскания до блясък мраморен под. Репортерът се огледа. Зад масивния бронзов плот с вид на военно укрепление се надигна възстар и невероятно мършав рецепционист. Човекът от вътрешната охрана седеше зад масичка в стил Луи XVI в дъното на фоайето, а до него, с леко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце, стърчеше момчето, което обслужваше асансьорите.

— Господинът идва при госпожа Уишър — съобщи портиерът. Посланието му беше предназначено за рецепциониста, който гледаше строго иззад отбранителното съоръжение.

— Да, моля?

Смитбек пое дълбоко въздух, оценил по достойнство първия си пробив.

— Имам уговорена среща, но се наложи промяна в часа.

Старецът мълчаливо го огледа. Дълбоко хлътналите му очи проучиха в детайли обувките, спортното яке и прическата му. Смитбек се изпъчи, надявайки се да създаде впечатление на изискан младеж от заможно семейство.

— За кого да съобщя? — най-сетне раздвижи устните си съсухреният администратор.

— Семеен приятел — отвърна с лека поверителност в гласа посетителят. — Надявам се, че това ще е достатъчно.

Онзи го гледаше, без да мигне.

— Бил Смитбек — бързо добави репортерът, надявайки се, че госпожа Уишър не чете „Поуст“.

Рецепционистът сведе очи към плота пред себе си.

— Госпожата има уговорена среща в 11:00 — каза той.

— Именно по този повод съм тук — поясни Смитбек, хвърлил светкавичен поглед към стенния часовник, който показваше 10:32.

Старецът се извърна бавно и изчезна през вратата зад гърба му. Върна се точно след минута.

— Обадете се по вътрешния телефон, там на масичката.

Смитбек вдигна слушалката към ухото си.

— Разбрах, че Джордж отменя срещата? — чу се тих и префинен глас. Глас на богата жена.

— Моля да ме приемете, госпожо Уишър. Искам да поговорим за Памела.

Кратка пауза.

— Кой сте вие? — попита гласът.

— Бил Смитбек.

Нова пауза, този път по-дълга. Смитбек добави:

— Разполагам с много важна информация относно смъртта на вашата дъщеря, която полицията със сигурност не ви е предала. Убеден съм, че ще пожелаете да…

— Защо трябва да ви вярвам? — прекъсна го гласът.

— Чакайте — извика Смитбек, включил на бесни обороти.

Тишина.

— Госпожо Уишър?

В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Е, това беше, въздъхна Смитбек. Хрумна му да седне на някоя пейка в отсрещния парк и да чака появата й, но моментално отхвърли идеята. Хора като госпожа Уишър могат да не напускат крепостта си със седмици.

В този миг телефонът до лакътя на стареца издаде мелодичен звън. Това трябва да е самата вещица, прецени репортерът и тръгна към изхода, решил да изпревари позорното си изхвърляне.

— Господин Смитбек! — извика с неочаквано висок глас старецът.

Журналистът изкриви лице в гримаса и се обърна. Ненавиждаше моменти като този.

Онзи го гледаше с празен поглед и слушалка в ръка.

— Вземете асансьора, моля.

— Асансьора ли? — глупаво повтори Смитбек.

Старецът кимна.

— Осемнадесети етаж.

Операторът дръпна най-напред бронзовата решетка, а сетне и масивните дъбови вратички. Гостът се озова директно във фоайе с прасковени стени, отрупано с грижливо подредени цветя. Масата в дъното буквално се огъваше под тежестта на огромния куп съболезнователни картички. Малко встрани стърчеше втори, все още пристегнат с пощенски бандероли. Смитбек бавно се насочи към отворената френска врата в дъното на просторния вестибюл.

Озова се в необятен хол, обзаведен с дивани в стил ампир и дебел килим. Далечната стена бе обточена с низ високи прозорци, от които, според категоричното мнение на Смитбек, се разкриваше величествена гледка към огромния парк. Но в момента пердетата бяха спуснати и подреденото с изискан вкус помещение тънеше в полумрак.

Някакво движение край стената го накара да се обърне. На ръба на един от диваните седеше дребна жена с безупречна фризура, облечена в семпла черна рокля, която му направи знак да седне. Смитбек избра едно от креслата точно насреща й. Ниската масичка помежду им бе запълнена от изящен сервиз за чай, около който бяха подредени купички с кремове, мед, конфитюр и всевъзможни тестени изделия. Но домакинята не му предложи нито чаша, нито сладкиши. Очевидно масата беше приготвена за неизвестния Джордж, който трябваше да се появи в единадесет. Леко притеснен от тази мисъл, Смитбек се прокашля и започна:

— Госпожо Уишър, ужасно съжалявам за нещастието, сполетяло дъщеря ви.

Изрече тези банални слова с такъв патос, че май наистина си повярва. И наистина не можеше да не прояви съчувствие към тази жена, която въпреки елегантния си апартамент и очевидното си богатство, бе останала безсилна пред съдбата — еднакво жестока както към нея, така и към последния бедняк.

Госпожа Уишър продължаваше да го гледа втренчено със сключени в скута ръце. Може би леко кимна с глава, но това не можеше да бъде установено със сигурност в полутъмния хол. Време е за шоу, каза си Смитбек. Ръката му небрежно се плъзна в страничния джоб на якето и натисна бутона.

— Веднага го изключете! — заповяда с равен глас домакинята. Тих и леко напрегнат, гласът й излъчваше авторитет и невероятна душевна сила.

— Моля за извинение — смотолеви Смитбек и дръпна ръка като опарен.

— Извадете магнетофона от джоба си и го поставете на масата! — все така безстрастно заповяда госпожа Уишър. — Така ще бъда сигурна, че е изключен.

— Да, разбира се — подчини се гостът и смутено бръкна в джоба на якето си.

— Нима нямате чувство за приличие? — прошепна жената.

Смитбек мълчаливо постави апаратчето на масичката и усети как ушите му пламват.

— Съжалявате за смъртта на дъщеря ми, но това не ви пречи да използвате тази отвратителна машинка! — продължи жената. — При това, след като ви допуснах в дома си.

Смитбек отмести очи и сконфузено се размърда в креслото.

— Ами, такова… — запелтечи той, — много съжалявам… Аз само… Просто работата ми е такава… — Даде си сметка за нелепата ситуация и безпомощно млъкна.