— Надявахме се на помощта ви при изследването на тези скелети, доктор Фрок — обади се Оливия Мериъм. — Музеят се съгласи да предостави лабораторията за нуждите на полицията именно поради особените обстоятелства около този случай. Готови сме незабавно да ви осигурим кабинет на петия етаж, плюс услугите на секретарка, които можете да ползвате докато ви е необходимо.

— Не се съмнявам, че градската морга също разполага с най-модерно оборудване — вдигна вежди Фрок. — Да не говорим за блестящите професионални качества на доктор Брамбъл.

— За блестящите професионални качества сте прав, доктор Фрок — отвърна Брамбъл. — Но за жалост дълбоко грешите относно модерното оборудване. Бюджетните ножици през последните няколко години ни поставиха далеч назад във времето. Пък и моргата е прекалено достъпна за обществеността, като имаме предвид характера на нашия случай. В момента сме обсадени от всички страни от репортери и телевизионни екипи. — Той замълча за миг. — И разбира се, не разполагаме с вашите специализирани знания.

— Благодаря — каза Фрок и посочи втория скелет. — Но искам да попитам — толкова ли е трудно да се установи самоличността на някой, който приживе е изглеждал като, хм, липсващото еволюционно звено?

— Повярвайте ми, направихме всичко възможно — отвърна Дагоста. — През последното денонощие изяснихме житието-битието на всеки изчезнал в района на трите близки щата. Нищо. Колкото до моето мнение, такъв изрод просто не може да е съществувал. Да не говорим за възможността да е изчезнал в Ню Йорк, та да го излапат в каналите.

Фрок сякаш не чу отговора на въпроса си. Главата му се отпусна връз гърдите и той застина така за няколко минути. Като се изключи нетърпеливото сумтене на доктор Брамбъл, лабораторията потъна в гробна тишина. Най-накрая Фрок се изправи, въздъхна дълбоко и кимна уморено.

— Добре. Мога да ви отделя седмица. Имам и други неща за уреждане в града. Предполагам, че ще получа съдействието на доктор Грийн, нали?

Едва сега Марго осъзна причините да е поканена на това тайно събиране. Всичко бе ясно. Радваше се на пълното доверие на Фрок. Двамата бяха разнищили тайната на музейните убийства. Вероятно са се сетили, че Фрок би работил единствено с нея.

— Момент, моля! — вдигна ръка тя. — Не мога да се заема с това!

Стреснатите погледи на присъстващите й дадоха да разбере, че думите й са прозвучали по-остро, отколкото би желала.

— Искам да кажа, че точно в този момент нямам време — заекна тя.

Фрок я погледна с разбиране. Той най-добре знаеше, че тази задача неизбежно ще събуди страховити спомени.

— Ще имам грижата да поговоря с доктор Хоторн — сви тънките си устни директор Мериъм. — Ще ви се отпусне колкото време е необходимо, за да помогнете на полицията.

Марго понечи да възрази, но веднага се отказа. Все още беше прекалено нова тук, за да си позволи лукса да протестира.

— Добре — леко се усмихна Брамбъл. — И аз ще се включа. Преди да се разделим, нека ви напомня, че случаят изисква строга секретност. Изтичането на информацията за обезглавения труп на Памела Уишър ни донесе достатъчно неприятности. Ако се разчуе, че нашата високопоставена гостенка е била нахапана след смъртта, а може би преди нея… — Гласът му заглъхна. Ръката му механично се плъзна по плешивото чело.

— Белезите не са ли причинени след настъпването на смъртта? — остро го погледна Фрок.

— Това е големият въпрос, доктор Фрок. Поне единият от въпросите. Кметът и началникът на полицията с нетърпение чакат отговора.

Професорът замълча и за всички стана ясно, че срещата е приключила. Хората се приготвиха да си вървят — главно за да се махнат от компанията на отвратителните кафеникави останки върху масата за дисекции.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо — подхвърли директорката, докато минаваше покрай Марго.

Доктор Брамбъл я огледа за последен път, стрелна Фрок и също тръгна към изхода.

Последен остана лейтенант Дагоста.

— Потърсете ме, в случай че пожелаете да поговорите с някого — рече той, понечи да добави още нещо, но после само кимна и излезе. Вратата хлопна зад гърба му и Марго остана в компанията на доктор Фрок, Памела Уишър и втория обезобразен скелет.

Фрок изпъна гръб в инвалидния стол.

— Марго, заключи, ако обичаш — нареди той, докато приближаваше количката си към масата. — Май ще трябва да се измиеш и да сложиш ръкавици, но преди това запали всички лампи.

Тя хвърли кос поглед към скелетите, след което се извърна към стария си професор.

— Нали не допускате, че всичко това може да е дело на…

Фрок рязко се завъртя. Червендалестото му лице бе изкривено в странна гримаса. Закова свиреп поглед в лицето й и поклати глава.

— Недей! Нека първо да се убедим.

Марго издържа погледа му, после кимна и се обърна към електрическото табло. Недоизказаното бе много по-обезпокоително от двата отвратителни скелета.

Смитбек прекоси задимената утроба на бар „Котешка лапа“ и хлътна в телефонната кабина с чаша в ръка. Напрегна взор да види цифрите и набра редакцията. Искаше да провери съобщенията си, които със сигурност бяха станали цял куп.

Никога не беше се съмнявал, че е сред най-добрите журналисти в Ню Йорк, дори най-добрият. Преди година и половина именно той направи достояние на света историята на Музейния звяр, при това без да прибягва до обичайните беззъби журналистически похвати. Защото беше там, в мрака на онази априлска нощ, редом с Дагоста и всички останали. Книгата, която се появи наскоро след събитията, го утвърди на поста криминален репортер на „Поуст“. А сега на дневен ред излезе случаят „Уишър“. Доста скоро наистина. Големите сензации се появяват значително по-нарядко, отколкото си бе мислил в началото. И винаги при силна конкуренция — като например онзи задник Брайс Хариман, криминалният репортер на „Таймс“, който неизменно се стремеше да му измъкне новината изпод носа. Но изиграе ли козовете си както трябва, от този храст би могъл да изскочи голям заек. Много голям.

Големият журналист знае как да се възползва от шанса, рече си той, докато унесено слушаше сигнала в слушалката. Например случаят „Уишър“. Майката на жертвата се оказа много властна жена, а той самият изпадна в конфузно положение. Развълнуван и дори покъртен, написа нов материал за днешния брой, в който нарече Памела Уишър „ангелът на Сентрал Парк“, а смъртта й обрисува с възможно най-трагичните краски. Но истинският удар бе обявената награда от 100 000 долара за достоверна информация, водеща към следите на убиеца. Идеята го осени, докато пишеше новата статия. Веднага я занесе заедно с почти готовия репортаж в кабинета на новия главен редактор Арнълд Мъри. Човекът остана възхитен и я одобри тутакси, без дори да си направи труда да я съгласува с издателя.

Джини, нещастната секретарка, се обади с възбуден глас, за да му съобщи за двадесетина обаждания по повод наградата — фалшиви до едно.

— Това ли е всичко? — обезсърчено попита Смитбек.

— Ами, дойде да те търси един, хм, доста странен посетител — въздъхна секретарката. Беше нисичка и мършава, живееше в един от бедните квартали и си падаше по Смитбек.

— Кой?

— Един смрадлив дрипльо. Боже, едва дишах от вонята му. И май беше дрогиран.

Дали оттук няма да изскочи зайчето, помисли си с нова възбуда репортерът.

— Какво искаше?

— Каза, че разполага с информация за убийството на Уишър, и поиска да се срещнете в мъжката тоалетна на гара „Пен“…

Смитбек едва не изпусна чашата си.

— В мъжката тоалетна? Майтапиш ли се?

— Точно така каза. Мислиш ли, че може да е обратен? — иронично додаде тя.

— Коя тоалетна?

Чу се шумолене на хартия.

— Записала съм си. В северния край, на долния етаж, точно откъм лявата страна на ескалатора за коловоз №12. В осем довечера.

— И каква информация по-точно има?

— Само това каза.

— Благодаря. — Той окачи слушалката и погледна часовника си. Осем без четвърт. Мъжката тоалетна на гара „Пен“? „Или съм превъртял, или съм в пълна безизходица, за да се хвана на тоя номер“, рече си.