Марго отново насочи вниманието си към останките върху масата. Виждала бе стотици скелети, но никой от тях не бе принадлежал на човек, когото познава или дори за когото е чувала. Ней се вярваше, че от красивата блондинка, чиято снимка беше разглеждала преди малко, е останала само тази купчина гадни кости.

— Заедно с останките на Памела Уишър намерихме и това — добави Дагоста и кимна към синия найлон. — До този момент, слава Богу, пресата знае, че е намерен втори скелет, но нищо повече. — Очите му се насочиха към неясните очертания на човека извън яркия лъч на прожектора. — Оставям по-нататъшните обяснения на главния патолог, доктор Саймън Брамбъл.

Човекът направи крачка напред и Марго видя слаб мъж на около шейсет и пет, с гола глава и старомодни рогови очила, зад които блестяха живи черни очи. Продълговатото му лице бе абсолютно безизразно.

— Ако се приближите още малко, със сигурност ще виждате по-добре — каза с подчертан дъблински акцент доктор Брамбъл и механично докосна устните си с пръст.

Групата неохотно се подчини. Патологът хвана края на синьото покривало и мълчаливо го дръпна.

Състоянието на втория обезглавен скелет беше идентично с това на първия. Но Марго моментално долови нещо необичайно, дъхът й спря. Очите й не се отделяха от странните удебелявания на долните крайници и чудатите изкривявания на повечето главни стави. Какво е това, по дяволите?

Някой почука на вратата.

— Слава Богу! — промърмори Дагоста и тръгна да отвори.

На прага се появи прочутият биолог еволюционист Уитни Кадулейдър Фрок — очакваният с нетърпение гост на лейтенант Дагоста. Инвалидната му количка със скърцане се насочи към масата, а притежателят й се втренчи в скелетите, без да удостои с внимание събралите се около тях. Интересът му бе насочен главно към втория. След бърз, но внимателен оглед той се облегна назад и механично отметна кичур бяла коса от челото си. Любезно кимна на Дагоста и директорката на музея, а когато забеляза Марго, лицето му се озари от радостна усмивка.

Тя му се усмихна в отговор и леко кимна. Не беше виждала Фрок от тържеството по случай пенсионирането му, въпреки че именно той беше научният ръководител на докторската й дисертация. Беше напуснал музея, за да се отдаде изцяло на писане, но вторият том на фундаменталния му научен труд „Частичната еволюция“ все още не беше видял бял свят.

Главният патолог удостои появата на научното светило само с бегъл поглед и спокойно продължи:

— А сега да огледаме повърхността на дългите кости и образуванията по гръбнака и ставите. Разбира се, без да пропускаме двадесетградусовото отклонение при завъртане на бедрените стави. Обърнете внимание на обстоятелството, че ребрата имат трапецовидно, а не нормалното призматично сечение. И накрая, искам да отбележите удебеляването на бедрените кости. Общо взето, аномалиите са доста на брой. Спирам се само на най-фрапиращите отклонения, а другите — надявам се, ще откриете и сами.

— Че как иначе — изсумтя Дагоста.

— Разбира се, аз нямах възможност за по-сериозен оглед — прочисти гърлото си Фрок. — Но все пак трябва да ви попитам дали допускате възможност за ДИСХ?

Главният патолог отново го погледна, този път по-внимателно.

— Интелигентен, но абсолютно неуместен въпрос — отбеляза той. — Доктор Фрок има предвид дифузна идиопатична скелетна хиперостоза — вид остър дегенеративен артрит. — Поклати глава в знак на категорично отрицание: — Всъщност не става въпрос и за остеомалация, макар че, ако не бяхме в двадесетия век, бих характеризирал случая като най-кошмарната проява на скорбут, описана някога. Преровихме цялата база медицински данни и не можахме да открием нищо, което поне отчасти да се приближава до подобна деформация.

Брамбъл плъзна длан по протежение на гръбначния стълб — леко и с обич.

— Едва снощи забелязахме и още една любопитна аномалия, обща и за двата скелета. Ще донесете ли стерео увеличителя, доктор Паделски?

Дебелият мъж в лабораторна престилка изчезна в полумрака и миг по-късно се появи с микроскоп, монтиран върху специална подвижна масичка. Ръцете му сръчно насочиха обектива към шийните прешлени на деформирания скелет, нагласиха настройките и се отдръпнаха.

— Моля, доктор Фрок — махна към апарата Брамбъл. Професорът приближи инвалидната количка и надникна в окулярите, макар и с известно усилие. В продължение на няколко минути остана проведен над скелета, след което мълчаливо оттегли количката си.

— Доктор Грийн? — подхвърли главният патолог. Марго пристъпи към прибора с неприятното усещане, че е обект на всеобщо внимание.

Отначало не видя нищо, после установи, че стереоувеличителят е фиксиран върху нещо, което прилича на шиен прешлен с няколко плитки драскотини по края. Към костта бе прилепнала някаква чужда материя с кафеникав цвят, смесена с парченца хрущял, мускулни влакна и мазно на вид топче.

Изправи се бавно, пронизана от страх при мисълта за онова, което бе оставило тези следи върху прешлена.

— Вашето мнение, доктор Грийн? — настойчиво попита патологът.

Марго въздъхна дълбоко, помълча малко и отговори:

— Ако трябва да гадая, бих казала, че това са следи от зъби.

Двамата с Фрок се спогледаха.

Сега вече знаеше, също като възрастния учен, защо всъщност е бил повикан професор Фрок.

Брамбъл изчака и останалите да се изредят пред увеличителя, след което мълчаливо го прехвърли над скелета на Памела Уишър, фиксирайки го над таза. Огледът се повтори в същата последователност — първо Фрок, после Марго. Не, грешка нямаше. Белезите бяха дълбоки и ясни, част от тях проникваха и в гръбначномозъчния канал.

— Лейтенант Дагоста съобщи, че скелетите са били довлечени през Западния страничен канал — каза Фрок и присви клепачи под ярката светлина.

— Точно така — кимна Дагоста.

— По време на последната буря.

— Такава е версията.

— Предполагам, че докато нашата двойка се е излежавала в канала, на гости са й дошли подивели кучета.

— Това е едната възможност — кимна Брамбъл. — Но трябва да подчертая, че да се оставят толкова дълбоки белези, е нужен натиск от порядъка на сто килограма на квадратен сантиметър. Не е ли малко множко за куче?

— Е, има и такива кучета — възрази Фрок. — Родезийският риджбек например.

— Или Баскервилското куче — иронично подхвърли Брамбъл.

Фрок се намръщи.

— Не съм убеден, че следите са оставени със силата, която посочихте.

— Алигатор? — предположи Дагоста.

Всички се обърнаха да го погледнат.

— Ами да, алигатор — предизвикателно повтори той. — Нали знаете, че има случаи току-що излюпени алигаторчета да попадат в тоалетните чинии, а порастват в каналите. — Очите му обходиха лицата на присъстващите. — Чел го бях някъде…

Ехидното хихикане на Брамбъл наруши тишината в залата.

— Като при всички влечуги, зъбите на алигатора са с конична форма — обясни той. — А белезите върху тези скелети са дело на малки и триъгълни зъби, характерни за кучешките зъби на бозайник.

— Кучешки, но не на куче? — вметна Фрок. — Нека не забравяме какво гласи принципът на бръснача на Окам2: вярна обикновено се оказва най-простата версия.

Брамбъл изви глава да го погледне.

— Известно ми е, че този принцип е на голяма почит във вашата област, професоре. В моята обаче, се придържаме повече към философията на Холмс: елиминирай всичко невъзможно, а това, което остане — колкото е невероятно да изглежда то, — трябва да е истината.

— И какъв е отговорът според тази философия? — озъби се Фрок.

— Засега не мога да дам обяснение.

Фрок се облегна в количката си.

— Вторият скелет е много интересен. Може би дори оправдава дългия ми път от Мендхъм. Но не забравяйте, че аз все пак съм пенсионер.

Марго се намръщи. Очакваше по-голям интерес и въодушевление от страна на професора, изправен пред подобна загадка. Дали пък и той, точно като нея, не си е спомнил събитията отпреди година и половина? Ако е така, вероятно се опъва нарочно. Спокойствието на пенсионерските години едва ли може да бъде осигурено от подобни спомени.

вернуться

2

Уилям Окам (1285–1349) — английски философ схоластик, логик и геолог. Съгласно принципа на бръснача на Окам, понятията, които не могат да се сведат до интуитивното и придобитото чрез опит познание, не могат да приемат от науката. — Б.ред.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: