Авторите поднасят благодарност на хората, отделили щедро от своето време и/или познания, за да стане „Реликвата“ такава, каквато е: Кен Годар, Том Дохърти, Боб Глийсън, Харви Клингър, Ана Маги, Камий Клайн, Денис Кели, Жоржет Пилиджън, Майкъл О’Конър, Карина Дилиън, Фред Зиглер, Боб Уинкот, Лу Перети и Хари Тръмбор.

Поречието на Амазонка,

септември 1987 г.

По обяд скупчилите се на върха на Керо Гор до облаци се разцепиха и се разпръснаха. Уитлеси огледа златистите слънчеви багри в горните етажи на горския балдахин. Над главата му се мятаха и кряскаха животни, вероятно маймуни, а един огромен пъстър папагал се спусна по-ниско и изкрещя противно.

Уитлеси спря до едно паднало джакарандово дърво и изчака своя плувнал в пот помощник Карлос да го настигне.

— Ще спрем тук — каза му на испански. — Остави сандъка.

Уитлеси седна върху падналото дърво и събу десния си ботуш и чорап. Запали цигара и започна да докосва с върха й впилите се в пищяла и в глезена му кърлежи.

Карлос свали от гърба си един стар военен сандък с непохватно привързания към него дървен кош.

— Отвори го, ако обичаш — каза Уитлеси.

Карлос размота въжетата, отвори няколко малки месингови закопчалки и вдигна капака.

Плътно натъпканите пакети бяха покрити с някаква местна растителност. Уитлеси я отмести и отдолу се показаха няколко предмета, малка растителна преса и оплескан кожен дневник. Поколеба се за момент, после извади от джоба на военната си куртка миниатюрна изящно издялана статуетка на животно. Измери с ръка тежестта й, възхищавайки се на изкусната изработка и неестественото за размерите й тегло. След това я постави неохотно в коша, покри всичко с растителността и отново затвори капака.

Уитлеси измъкна от раницата си нагънат лист хартия и го разгъна върху коляното си. Извади от джоба си очукана златна писалка и започна да пише:

Уитлеси поклати глава, припомняйки си разигралата се предишния ден сцена. Това шибано копеле Максуел! Единственото, за което се грижеше, беше да изпрати невредими в музея намерените експонати. Уитлеси се изсмя безмълвно. Древни яйца! Сякаш бяха нещо повече от нищо и никакви семенници. Максуел би трябвало да се занимава по-скоро с палеобиология, вместо с физико-антропология. Каква ирония, че бяха прекъснали работа на някакви си хиляда метра от собственото му откритие!

Така или иначе, Максуел вече беше заминал, а останалите тръгнаха с него. Бяха останали само Карлос и Крокър и двама водачи. А сега само Карлос. Уитлеси продължи да пише:

Уитлеси спря. Не беше описал намирането на статуетката в топографските си бележки. Дори сега съзнанието му отблъскваше спомена…

Крокър се беше отклонил от пътеката, за да огледа по-подробно една птица джакамар. Иначе никога не биха попаднали на скритата пътека, която се спускаше стръмно надолу между обраслите с хлъзгав мъх стени. И после онази примитивна колиба, полузаровена сред вековните дървета във влажната долинка, където почти не проникваше дневна светлина… Двамата ботокудски водачи, които почти не спираха да бърборят на тупийски, моментално млъкнаха. Когато Карлос им зададе въпрос, единият измърмори нещо за някакъв пазач на колибата и за проклятие над този, който се опита да оскверни тайните й. Тогава Уитлеси за първи път чу да изричат думата „котога“. Котога. Народът на сянката.

Уитлеси не повярва. Беше се наслушал за проклятия — обикновено преди всяко настояване за по-високи надници. Но когато излезе от колибата, водачите бяха изчезнали.

… След това онази старица, която се измъкна от гората. Вероятно беше яномано и явно не беше котога. Но знаеше за тях. Беше ги виждала. Проклятията, за които беше намекнала… И начинът, по който потъна обратно в гората, по-скоро като малко на ягуар, отколкото като седемдесетгодишна старица.

Тогава насочиха вниманието си към колибата.

Колибата… Беше подпряна с две каменни плочи с идентични изображения на приклекнал на задните си крака звяр, сграбчил в ноктите си нещо разкъсано и неразличимо. Зад колибата се простираше обрасла градина, странен ярък цветен оазис сред зеленината.

Подът на колибата беше хлътнал надолу и Крокър едва не си строши врата, щом пристъпи в нея. Уитлеси се приближи внимателно, докато Крокър стоеше на колене в преддверието. В мрака миришеше на влага и гнила пръст. Уитлеси включи фенерчето си и видя в средата на колибата поставената върху висока купчина пръст статуетка. В основата й забеляза голям брой причудливо рисувани каменни дискове. Обходи с лъча на фенерчето стените.

По стените висяха човешки черепи. Уитлеси огледа няколко от най-близките и забеляза по тях дълбоки драскотини, които в първия момент не можа да си обясни. Зеещи върху темето нащърбени дупки. Тилната кост в основата на много от черепите беше раздробена и скършена, а тежките люспести кости напълно липсваха.

Ръката му потрепна и фенерчето угасна. Преди да го включи отново, зърна бледата светлина, която се процеждаше през стотиците очни кухини, и бавно плуващите сред застоялия въздух прашинки.

Крокър реши, че има нужда от кратка разходка — да остане за малко сам, както обясни. И не се върна.

Той пъхна писмото в облицовката под капака на сандъка.

— Карлос — каза Уитлеси, — искам да отнесеш този сандък в Порто де Мое и да ме изчакаш там. Ако не се върна до две седмици, говори с полковник Сото. Кажи му да го изпрати със самолет в музея заедно с останалите сандъци, както сме се разбрали. Той ще ти изплати надниците.

Карлос го погледна.

— Не разбирам — каза той. — Оставаш сам тук?

Уитлеси се усмихна, запали втора цигара и продължи да обгаря кърлежите.