— Някой трябва да занесе сандъка. Сигурно ще настигнеш Максуел преди реката. Трябват ми два-три дни, за да потърся Крокър.

Карлос се плесна по коляното.

— Es loco! Не мога да те оставя сам. Si te dejo atras, te moririas. Тук в гората ще умреш, сеньор, и само маймуните ще оплакват костите ти. Трябва да се върнем заедно, така ще е най-добре.

Уитлеси нетърпеливо тръсна глава.

— Дай ми живачния хром, хинина и сушеното месо от раницата си — каза той, докато нахлузваше мръсния чорап и ботуша.

Карлос се зае да вади нещата от раницата си, но продължи да протестира. Уитлеси не му обръщаше внимание, чешеше се разсеяно по врата от ухапванията на насекомите и се взираше към Керо Гордо.

— Те ще се учудят, сеньор. Ще помислят, че съм те оставил. Ще стане много лошо за мен — продължи да бърбори Карлос, докато нареждаше нещата в раницата на Уитлеси. — Мухите кабури ще те изядат жив — продължи той и се захвана да привързва капака на коша. — Пак ще хванеш малария и този път ще умреш. Оставам с теб.

Уитлеси се загледа в снежнобелия кичур коса, прилепнал върху запотеното чело на Карлос. До вчера, преди да надникне в колибата, косата му беше абсолютно черна. Карлос срещна за миг погледа му и сведе очи.

Уитлеси се надигна.

— Adios — каза той.

И потъна в храсталака.

Късно следобед Уитлеси забеляза плътни ниски облаци да забулват отново Керо Гордо. Беше изминал няколко километра по древна следа с неизвестен произход, която лъкатушеше между храсталаците. Пътеката отвеждаше през осеяната с мочурища местност към подножието на обраслото като джунгла плато, което се извисяваше в далечината. Изглежда като утъпкана от хора, помисли си Уитлеси. Беше прокарана в определена посока, а животинските пътеки обикновено криволичеха. Напредваше към стръмна клисура в едно разклонение на платото. Крокър би трябвало да е тръгнал по нея.

Спря да размисли, докосвайки механично талисмана си — кръстосани златна и сребърна стрела, — който бяха закачили на врата му още като дете. През последните няколко дни не бяха забелязали никакви следи от човешко обиталище, освен колибата и отдавна изоставено селище от струпани коренища. Само котога биха могли да прокарат пътеката.

Щом доближи платото, забеляза няколко ручея, които подскачаха по стръмните му склонове. Реши за нощта да си устрои бивак в подножието, а сутринта да изкачи високия около километър склон. По всяка вероятност беше стръмен, кален и опасен. Ако срещне котога — е, ще го хванат.

Нямаше никакви основания да смята племето котога за свирепо. В края на краищата всички местни митове приписваха убийствата и свирепостта на онова създание Мбун. Странно непознато създание, контролирано — по общо мнение — от племе, което никой не беше виждал. „Възможно ли е Мбун да съществува?“ — запита се Уитлеси. Може би в тази безкрайна джунгла някои от тях са оцелели. На практика областта не беше изследвана от биолози. За пореден път му се прииска Крокър да не беше взел със себе си неговата манлихера, напускайки лагера.

Най-напред трябваше да открие Крокър. Едва след това можеше да потърси котога и да докаже, че не са измрели преди столетия. Щеше да се прочуе — откривател на древен народ, който живее в дълбините на Амазония в нещо като каменната ера върху плато, извисило се над джунгла като в „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл.

Нямаше причини да се страхува от котога. Ако не беше онази колиба…

Внезапно го облъхна тръпчива воня и той спря. Нямаше никаква грешка — умряло животно, при това голямо. Направи още няколко крачки към все по-силната миризма. Пулсът му се учести от предположението, че вероятно котога са заклали някакво животно наблизо. Може би са оставили някакви предмети наоколо — инструменти, оръжия, а защо не и обредни принадлежности.

Продължи да се промъква напред. Сладникавата отвратителна смрад се усилваше. Видя кръпка от слънчева светлина сред балдахина от листа високо над главата си — сигурен знак, че наближава полянка. Спря и пристегна раницата, за да не му пречи, ако се наложи да хукне.

Лъкатушещата сред храсталаците пътека се изправи и внезапно зави към разкрилата се пред него поляна. Уитлеси забеляза животинското туловище на срещуположната й страна. В основата на ствола на дървото, на което беше подпряно, имаше ритуално издълбана спирала, а в горната част на зеещия, покрит с мазнина кафяв гръден кош беше оставен сноп яркозелени пера от папагал.

Приближи се и забеляза, че туловището е облечено с риза с цвят каки.

Облак тлъсти мухи жужеше и се носеше около гръдния кош. Уитлеси забеляза, че отсечената лява ръка е привързана към ствола на дървото с конопено въже, а върху отворената длан личи дълбока рана. Около трупа се виждаха множество гилзи. Накрая видя главата. Беше напъхана с лицето нагоре под мишницата на трупа, тилът на черепа липсваше, очите се взираха с мътен поглед към небето, а бузите бяха подпухнали.

Беше намерил Крокър.

Уитлеси инстинктивно започна да отстъпва. Едва сега забеляза браздите от нокти, прорязали тялото с чудовищна, нечовешка сила. Трупът изглеждаше вкочанен. Може би — ако Бог беше милостив — котога вече се бяха отдалечили.

Ако беше дело на котога.

В този момент установи, че джунглата, която обикновено беше изпълнена с шумовете на кипяща активност, беше притихнала. Обърна се рязко с лице към нея. Нещо помръдваше във високите храсталаци в дъното на поляната и сред листата мерна две тесни като цепнатини очи, които блещукаха като пламъчета. Проклинайки сподавено, Уитлеси избърса с ръкав лицето си и отново погледна нататък. Очите бяха изчезнали.

Нямаше време за губене — трябваше да се спусне по пътеката колкото е възможно по-надалеч от това място. Тя лъкатушеше точно пред него. Трябваше да се втурне към нея.

В същия момент забеляза на земята нещо, което не беше видял досега, и долови сред храстите пред себе си някакъв шум — като от тромаво и същевременно вцепеняващо дебнещо пристъпване.

Белем, Бразилия, юли 1988 г.

Този път Вен беше почти сигурен, че пристанищният надзирател го е усетил.

Стоеше на пътеката, притаен в сянката на склада, и наблюдаваше. Лекият дъжд замрежваше масивните силуети на привързаните товарни кораби и пристанищните светлини изглеждаха като върхове на карфици. При съприкосновението на дъждовните капки с нагорещените палуби над тях се издигаше пара заедно с едва доловима миризма на креозот. Зад гърба му се носеха нощните шумове на пристанището: насечен кучешки лай, прекъсвана от тих смях португалска реч, калипсо музика от крайбрежните барове.

Направи добър ход. Пристигна по дългия път, когато в Маями стана напечено. Тук кипеше търговия — по цялото крайбрежие имаше малки товарни кораби. На пристанищата винаги имаше нужда от хамали, а той беше товарил кораби и преди. Представи се като Вен Стивънс и никой не се усъмни. Така или иначе, не биха повярвали, че първото му име е Стивънсън.

Всичко си беше на мястото. В Маями беше натрупал солиден опит и разполагаше с достатъчно време, за да подсили инстинктите си. Сега тези инстинкти му се отплащаха тук.

Умишлено говореше развален португалски — дори със запъване, — така че можеше да разгадава погледите и да преценява отговорите. Райкън, младшият помощник на началника на пристанището, беше последният човек, от когото Вен се нуждаеше.

Получи сигнал за тревога, когато пристигна товар от горното течение на реката. Обикновено му даваха само две имена: входящо и изходящо. Винаги знаеше какво да търси — сандъците винаги бяха еднакви. Трябваше да се погрижи да бъдат разтоварени и складирани благополучно, а после да се увери, че са последният качен на посочения кораб товар, който тръгва към Щатите.

Вен си беше предпазлив по природа. Следеше отблизо пристанищния надзирател. Един-два пъти изпита усещането — като предупредителен сигнал за тревога, — че надзирателят подозира нещо, но и в двата случая успя да разсее тревогите му и след няколко дни предупредителният сигнал утихваше.