„Но това са пълни глупости!“ — помисли си Търоу. Мострата съответстваше много повече на страничната група, отколкото на изследваната — обратно на очакваното. Само четири процента вероятност генетичният материал да е от едра котка и трийсет и три процента да е от човек.

Трийсет и три процента. Все още недостатъчно, но в сферата на възможното.

Значи трябваше да потърси съответствие в Генлаб. Това беше огромна международна ДНК база данни — двеста гигабайта и повече, — съдържаща ДНК вериги, сегменти и гени на хиляди организми от бактерията escherichia coli до homo sapiens. Щеше да сравни резултатите с базата данни в Генлаб, за да установи от какво е тази ДНК. Изглеждаше сходна с човешката. Недостатъчно, за да е от човекоподобна маймуна, но вероятно от нещо като лемур.

Това раздразни любопитството му. До този момент дори не подозираше, че лабораторията му работи за полицейския отдел. Какво, по дяволите, ги е накарало да предположат, че мострата е от едра котка — учуди се той.

Резултатите достигнаха обем от осемдесет страници. ДНК броителят изреди идентифицираните нуклеотиди в колони, посочвайки вида, идентифицираните гени и неидентифицираните редици. Търоу знаеше, че повечето редици ще бъдат идентифицирани, тъй като единственият организъм с цялостна генетична карта е споменатата бактерия.

Търоу огледа бегло цифрите и отнесе хартията до бюрото си. С няколко команди от клавиатурата на своята СПАРК-станция 10 можеше да се добере до информация от хиляди бази данни. Ако „Омега–9“ не разполагаше с необходимата му информация, автоматично щеше да влезе в Интернет и да открие компютър, в който има такава.

Оглеждайки по-подробно разпечатката, Търоу се намръщи. „Това трябва да е изроден образец — мина му през ума. — Твърде много неидентифицирани ДНК.“

Той престана да прелиства страниците. Наистина имаше нещо странно: програмата беше идентифицирала значително количество ДНК като принадлежаща на животно, наречено hemidactylus turcicus.

Какво, по дяволите, е това — запита се Търоу.

Биологичната поименна база данни изплю отговора:

Търоу се учуди и напечата: „РАЗШИРИ“.

Търоу излезе от базата още докато информацията продължаваше да тече. Това очевидно бяха пълни глупости. Гущерова ДНК и човешка ДНК в една и съща проба? Но не се случваше за първи път. Не можеше да обвинява компютъра. Беше неточна процедура и бяха познати незначителни количества ДНК от какъвто и да било организъм.

Огледа разпечатката. По-малко от петдесет процента от съответствията бяха човешки — много нисък процент, ако мострата е от човек, но не и невъзможно за похабена мостра. А и винаги съществуваше вероятността за замърсяване. Една-две случайни клетки можеха да опропастят цяла серия. Последното му се струваше все по-вероятно. Какво може да се очаква от нюйоркската полиция? Не можеха да се справят дори с онзи тип, който открито продаваше наркотици на ъгъла срещу жилищната му кооперация.

Продължи да чете информацията.

„Я, чакай — помисли си той, — ето още една дълга редица: Tarentola mauritanica.“ Въведе данните и името. На екрана се появи:

„Стига бе — помисли си Търоу. — Това е някаква шегичка.“ Погледна календара: първи април беше в събота.

Разсмя се. Много добра шегичка. Изключително добра шегичка. Не очакваше, че Бучхолц беше способен на това. Е, и той има чувство за хумор. Зае се с доклада си:

След като приключи, моментално изпрати доклада си на горния етаж и излезе за кафе, като продължаваше да се кикоти. Беше истински горд, че се справи. Чудеше се откъде се е сдобил Бучхолц с проби от гущери. Сигурно ги продаваха в магазини за домашни любимци. Представи си Бучхолц да смесва мостра с клетки от един-два гущера в ултрасмесителя с няколко капки от собствената си кръв. Сигурно си бе казвал: я да видим как ще се справи новакът Търоу. Щом се върна с кафето, Търоу се разсмя гръмогласно. Бучхолц го очакваше в лабораторията, но дори не се усмихваше.

Сряда

В инвалидната количка Фрок попиваше челото си с носна кърпа „Гучи“.

— Седнете, моля — обърна се той към Марго. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Ужасно, наистина ужасно.

— Горкият пазач! — отвърна тя.

Всички в музея говореха само за това.

— Пазач? — погледна я Фрок. — О, да, истинска трагедия. Не, имам предвид ето това. — Той вдигна някаква записка. — Всевъзможни нови правила. Твърде неприятни. От днешна дата служителите ще бъдат допускани в сградата само от десет до пет часа. Никакви извънредни часове в неделните дни. Във всички отдели ще бъде поставена охрана. Всеки ежедневно трябва да се подписва при влизане и напускане на Антроположкия. Всички трябва постоянно да носят със себе си личните си документи. На никого не се разрешава да влиза или напуска музея без пропуск.

Той продължи да чете.

— Да видим какво още… а, да. Придържайте се възможно по-стриктно към работното си място. И съм задължен да ви кажа да не се движите сама в изолирани зони в музея. Ако все пак се наложи, идете с придружител. Полицията ще разпита всички, които работят в Старото подземие. Вас ви викат в началото на следващата седмица. Някои сектори на музея са обявени за недостъпни.

Той побутна съобщението върху бюрото и Марго видя прикрепената скица с отбелязани в червено недостъпни зони.