Обърна се наляво и тръгна бавно по коридора, като се опитваше да открие изход от изложбата. Спря на едно обширно разклонение и се вторачи в сумрака, обсъждайки накъде да тръгне. „Не е ли редно да има знаци към изходите? Вероятно все още не са поставени. Типично.“ Но коридорът вляво й се стори обнадеждаващ: като че ли извеждаше към обширно фоайе, доколкото можеше да забележи в сумрака.

С периферното си зрение долови някакво помръдване. Вцепени се и колебливо погледна надясно. Някакъв силует — черен на черния фон — се прокрадваше безшумно към нея, лъкатушейки сред забулените в мрак витрини и зловещи експонати.

Тласната от вълна на ужас, Марго се втурна по коридора. По-скоро усети, отколкото видя прелитащите от двете й страни стени да се разширяват. Видя два вертикални светли процепа пред себе си, очертаващи контурите на огромна двукрила врата. Без да забавя скорост, тя се насочи натам. Крилата се люшнаха напред и нещо от другата им страна изтрака. Нахлу неясна светлина — слабото червеникаво дежурно осветление, което включваха в музея през нощта. Усети полъх на хладен въздух по страните си.

Разтърсена от конвулсивно ридание, тя се обърна и блъсна двете крила на вратата. Облегна се на тях със затворени очи, притисна чело върху студения метал и се опита да си поеме дъх, хлипайки.

Откъм пурпурния сумрак зад гърба си ясно дочу покашляне.

— Какво става там? — долетя дрезгав глас.

Марго се завъртя рязко и едва не припадна от облекчение.

— Полицай Борегард, там има… — започна тя, но спря насред изречението.

Ф. Борегард връщаше по местата им месинговите стойки, които вратата беше съборила, но вдигна очи при споменаването на името му.

— Ей, ти си момичето, което одеве се опита да влезе! — Полицаят присви очи. — Какво има, госпожице… Само не ми отговаряй, че няма нищо!

— Полицай, там има някакъв… — започна отново Марго, но отново се разколеба.

Полицаят отстъпи назад, скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Изведнъж се вторачи в нея с израз на недоумение.

— Какво има, по дяволите? Ей, добре ли сте, госпожице?

Марго се беше превила в пристъп на смях — или плач, не беше сигурна кое от двете — и триеше сълзите от очите си.

Полицаят протегна ръка и я хвана.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Смисълът на думите му — да се озове в пълна с полицаи стая, на които да разказва случилото се отново и отново, нищо чудно да повикат доктор Фрок, а защо не и доктор Райт, отново да тръгне да обикаля изложбените зали — накара Марго да се изправи.

„Само ще ме помислят за луда.“

— О, не, няма нужда — смотолеви тя. — Просто малко се уплаших.

Полицай Борегард не изглеждаше особено убеден.

— Все пак може би трябва да поговориш с лейтенант Д’Агоста.

С другата ръка той извади обемист кожен тефтер от задния си джоб.

— Как се казваш? Трябва да докладвам.

Беше ясно, че няма да я пусне, докато не получи информацията.

— Казвам се Марго Грийн — примири се тя. Завършила съм образованието си тук и работя под ръководството на доктор Фрок. Изпълнявах обещание към Джордж Мориарти — той е уредник на изложбата. Но вие сте прав. Вътре няма никой.

Докато говореше, тя деликатно освободи ръката си и тръгна към Мемориалната зала „Селус“, без да спира да говори. Известно време полицай Борегард продължи да я наблюдава, но накрая вдигна рамене, отвори с рязко движение бележника и започна да записва.

Щом се озова в залата, Марго спря. Не можеше да се върне в кабинета си — беше почти шест часа и полицейският час положително беше влязъл в сила. Не искаше да се прибере… не можеше да се прибере — не веднага…

Спомни си за разпечатката на Мориарти. Притисна лакът към кръста си. Чантата висеше на мястото си — беше я забравила заради преживените изпитания. Постоя известно време на едно място, после тръгна към опустелия информационен център. Вдигна слушалката на един вътрешен телефон и набра. Чу сигнала и глас:

— Мориарти на телефона.

— Джордж — каза тя. — Обажда се Марго Грийн.

— Здрасти, Марго — отвърна Мориарти. — Какво има?

— В Залата на Селус съм — продължи тя. — Току-що излязох от изложбата.

— Моята изложба? — възкликна изненадан Мориарти. — Какво си правила там? Кой те пусна?

— Търсех теб — отговори тя. — Исках да ти дам камерунския материал. Беше ли там?

Усети нов пристъп на паника.

— Не. Би трябвало да е запечатана заради откриването в петък вечерта. Защо?

Марго задиша тежко, опита да се овладее, но ръцете й се разтрепериха и слушалката заудря ухото й.

— Как ти се струва? — попита с любопитство Мориарти.

— Страшничка.

Не успя да овладее истеричния си кикот.

— Привлякохме няколко специалисти да организират осветлението и разположението на експонатите. Доктор Кътбърт дори нае проектанта на Мавзолея на духовете „Фантастичен свят“. Смятат го за най-добрия в света, както знаеш.

Най-после Марго намери сили да заговори.

— Джордж, нещо беше там с мен.

Един пазач в далечния край на залата я беше забелязал и се приближаваше към нея.

— Какво искаш да кажеш с думата „нещо“?

— Тъкмо това!

Внезапно изпита усещането, че отново е там вътре, застанала до ужасяващата статуетка. Усети горчивия вкус на ужас в устата си.

— Хей, престани да крещиш! — обади се Мориарти. — Виж какво, да отидем в „Кокалите“ и да поговорим. Така или иначе и двамата трябва да сме вън от музея. Чувам какво ми казваш, но не го разбирам.

Барът „Кокалите“, както го наричаха всички служители на музея, беше известен на местните жители като „Каменната ласка“. Невпечатляващата му с нищо фасада беше сгушена между две огромни, богато украсени сгради на Седемдесет и втора улица точно срещу южния вход на музея. За разлика от другите обрасли с папрат барове в Горен Уест Сайд, в „Каменната ласка“ не сервираха заешка глава и ароматизирана минерална вода, но човек можеше да си поръча домашна франзела с месо и кана „Харп“ за десет долара.

Служителите на музея го наричаха „Кокалите“, защото съдържателят му Бойлан беше приковал и провесил огромно количество кости навсякъде по стените и във всяко свободно ъгълче. По стените бяха прикрепени невъобразимо количество бедра и пищяли от слонова кост, подредени в спретнати редички като бамбукови рогозки. Целият таван беше покрит с причудливо аранжирани мозайки от кости от стъпала, лопатки и коленни капачета. От всяко възможно кътче надничаха черепи на странни бозайници. Беше пълна мистерия откъде се е снабдил с всички тези кокалаци и някои твърдяха, че нощем нахълтвал в музея.

— Носят ми ги хората — отвръщаше Бойлан, повдигайки рамене.

Естествено беше местенцето да е предпочитано свърталище за служителите на музея.

„Кокалите“ беше претъпкан и двамата трябваше да се промъкнат през тълпата до едно празно сепаре. Марго огледа наоколо и забеляза няколко служители, а между тях и Бил Смитбек. Писателят беше седнал на бара и оживено разговаряше със стройна руса жена.

— Така — извиси глас над шумотевицата Мориарти. — Какво ми разправяше по телефона? Не съм сигурен, че ми стана ясно.

Марго пое дълбоко въздух.

— Слязох в изложбата, за да ти дам разпечатката. Беше тъмно. Вътре имаше нещо. Следеше ме. Преследваше ме.

— Пак същата дума „нещо“. Защо я използваш?

Марго нетърпеливо тръсна глава.

— Не ме карай да обяснявам. Чух шумолене. Като от приглушени стъпки. Бяха така безшумни, така спотайващи се, че аз… — Тя присви рамене, търсейки точните думи. — А и тази странна миризма. Беше ужасяващо.

— Виж, Марго…

В този момент пристигна келнерката и двамата си поръчаха питиета.

— Предназначението на тази изложба е да те полазят тръпки. Ти самата ми каза, че Фрок и някои други я смятат за прекалено сензационна. Мога да си представя какво си преживяла, заключена сама в тъмното…