— С други думи, просто съм си го представила — разсмя се унило Марго. — Нямаш представа как ми се иска да е така.

Питиетата пристигнаха — светла бира за нея и халба „Гинес“ за Мориарти със сантиметър гъста пяна. Той отпи малка глътка и продължи:

— След тези убийства и всички слухове… Сигурно бих реагирал по същия начин.

Вече поуспокоена, Марго попита неуверено:

— Джордж, тази статуетка на котога в изложбата…

— Мбун? Какво за нея?

— Предните й крака са с по три нокътя.

Мориарти остана доволен от бирата си.

— Знам. Великолепно произведение на скулптурата. Една от кулминациите на изложбата. Разбира се, макар да ми е неприятно да го призная, предполагам, че е най-привлекателна заради свързаното с нея проклятие.

Марго също отпи от бирата.

— Джордж, искам да ми разкажеш, колкото е възможно по-подробно всичко, което знаеш за това проклятие.

Над шумните разговори се извиси нечий вик. Марго погледна нагоре и видя Смитбек да изниква от задимения полумрак, помъкнал цял куп бележници. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки. Жената, с която разговаряше на бара, беше изчезнала.

— Среща на прокудените — възкликна той. — Този полицейски час е голям тормоз. Господ да ме пази от полицаи и шефове на връзките с обществеността.

Без никой да го е канил, той тръсна бележниците си върху масата и се настани до Марго.

— Чух, че полицаите се канят да разпитат всеки, който работи в района на убийствата — каза той. — Това означава и теб, Марго.

— Аз съм за другата седмица — отвърна тя.

— Не съм чул нищо такова — обади се Мориарти.

Не изглеждаше твърде доволен от появяването на Смитбек.

— Е, горе в таванската си стаичка нямаш причини да се притесняваш — обърна се Смитбек към него. — Музейният звяр вероятно не може да се катери по стълбища.

— Тази вечер си в гадно настроение — отбеляза Марго. — Рикман отново ли ампутира ръкописа ти?

Смитбек продължи да разговаря с Мориарти.

— Всъщност тъкмо ти си човекът, когото исках да срещна. Имам един въпрос към теб.

Келнерката отново се появи и Смитбек й махна с ръка.

— „Макалън“, веднага… Та исках да разбера каква е тази история за статуетката Мбун.

Последва подозрително мълчание. Смитбек изгледа Марго и Мориарти един подир друг.

— Какво толкова казах?

— Тъкмо за Мбун говорехме — колебливо отвърна Марго.

— Наистина? — възкликна Смитбек. — Светът е малък. Както и да е, онова старче австриецът от Залата на бръмбарите Фон Остер ми каза, че чул Рикман да вдига голям шум за Мбун, докато я поставяли в изложбата. Била свързана с някакви деликатни проблеми. Затова направих известно проучване.

Скочът пристигна, Смитбек вдигна високо чашата в безмълвна наздравица и я гаврътна.

— Вече изрових някои нещица — продължи той. — Свързани са с онова племе котога покрай река Горен Ксингу по поречието на Амазонка. Явно са били гадни типове — свръхестествени ритуали, човешки жертвоприношения и всичко останало. Тъй като не са останали кой знае колко следи от древните туземци, антрополозите предположили, че са изчезнали преди няколко века. Останали само митове, разпространявани от местните племена.

— Знам някои неща — започна Мориарти. — Двамата с Марго говорехме тъкмо за това. С тази разлика, че не всеки се е досетил…

— Знам, знам. Задръж за момент.

Мориарти се облегна с раздразнение назад. Беше свикнал да изнася, а не да изслушва лекции.

— Та става дума за онова приятелче Уитлеси. Преди няколко години организирал експедиция до Горен Ксингу, за да открие следи от котога — изделия, останки от древни поселища, каквото и да е. — Смитбек се приведе конспиративно. — Но онова, което Уитлеси не казал на никого, било, че е тръгнал да търси не просто следи от древното племе, а самото племе. Бил убеден, че котога все още съществуват, и почти убеден, че ще ги открие. Разработил нещо, което нарекъл „митологична триангулация“…

Този път Мориарти не се обади.

— Това е способ, при който чрез обозначаване върху карта на точките, където се разпространяват най-много легенди за даден народ или място, се установява къде легендите са най-подробни и последователни й се определя точният център на съответния митичен регион. Именно там по всяка вероятност е източникът на митичните цикли.

Смитбек погледна Мориарти за момент.

— Без майтап — каза той. — Така или иначе, Уитлеси потегля през 1987 г. и изчезва в амазонската джунгла, без някой да го види повече.

— Фон Остер ли ти разказа всичко това? — повдигна вежди Мориарти. — Досадно старче.

— Може да е досадно, но знае безумно много за този музей. — Смитбек огледа празната си чаша със съжаление. — В джунглата явно е избухнал огромен спор и голяма част от членовете на експедицията преждевременно тръгнали обратно. Открили нещо много важно и искали веднага да напуснат, но Уитлеси не се съгласил. Останал заедно с някой си Крокър. Двамата очевидно са загинали в джунглата. Но когато попитах фон Остер за повече подробности за статуетката Мбун, той изведнъж млъкна. — Смитбек се протегна и заоглежда за келнерката. — Май ще трябва да издиря някой от участниците в експедицията.

— Дано имаш късмет — вметна Марго. — Всички са загинали в самолетна катастрофа на връщане.

Смитбек я погледна изпитателно.

— Без майтап? А откъде знаеш?

Марго се поколеба, припомняйки си настояването на Пендергаст за дискретност. След това си спомни за Фрок и как стисна ръката й тази сутрин с невероятна сила. „Не бива да пропуснем тази възможност.“

— Ще ви кажа онова, което знам — продължи бавно тя. — Но трябва да го запазите за себе си. И да се съгласите да ми помогнете по всеки възможен начин.

— Внимавай, Марго! — предупреди Мориарти.

— Да ти помогна? Естествено, никакъв проблем — каза Смитбек. — С какво все пак?

Марго им разказа за срещата си с Пендергаст в зоната за сигурност: за отливката от нокът и раните, за сандъците, за казаното от Кътбърт. След това описа статуетката Мбун, която видя на изложбата — пропускайки паниката и бягството си. Знаеше, че Смитбек няма дай повярва повече от Мориарти.

— Та онова, което попитах Джордж, преди да се появиш — каза накрая тя, — е какво точно знае за проклятието на котога.

Мориарти помръдна рамене.

— Всъщност не много. Според местните легенди племето котога били загадъчна група, шамански култ. Можели да общуват с демони. Имало някакво създание — зъл дух, така да се каже, — което използвали за убийства за отмъщение. Именно Мбун, или Онзи, който пристъпва на четирите. Уитлеси намерил статуетката и някои други изделия, опаковал ги и ги изпратил в музея. Естествено, подобно нарушаване на покоя на свещени предмети е извършвано безброй пъти. Но след като се изгубва в джунглата, а останалата част от експедицията загива при обратния полет… — Той отново присви рамене. — Проклятието.

— А сега умират и хора в музея — промълви Марго.

— Искаш да кажеш, че проклятието на Мбун, историите за музейния звяр и убийствата имат нещо общо? — възкликна Мориарти. — Стига, Марго, не се увличай дотам.

Тя го погледна съсредоточено.

— Нали ти каза, че Кътбърт държал статуетката извън изложбата до последния момент?

— Точно така — съгласи се Мориарти. — Сам се зае с цялата работа над реликвата. Нищо чудно, като имаме предвид ценността й. Колкото до забавянето за изложбата, сигурен съм, че това е идея на Рикман. Вероятно с цел да привлече по-голям интерес.

— Съмнявам се — обади се Смитбек. — Не е в нейния стил. Ако не е нещо друго, опитала се е да попречи на интереса. Предложи й някое скандалче и тя се сгърчва като попаднал в пламък молец.

Той се изкикоти.

— Все пак от какво е продиктуван твоят интерес към всичко това? — попита го Мориарти.

— Смяташ за невъзможно да ме заинтригува някакво потънало в прах старинно изделие?

Най-после Смитбек успя да привлече вниманието на келнерката и поръча по още едно питие.