Погледна часовника си. Единадесет. Чу как зад ъгъла се отваря врата, после се затвори. Притисна се към стената. Чу тежки стъпки и познатият силует мина под една улична лампа. Когато стъпките утихнаха, Вен надникна иззад ъгъла. Кантората беше тъмна и пуста, както беше очаквал. Огледа се за последен път, заобиколи ъгъла на сградата и тръгна към пристанището.

Празната раница пошляпваше влажно на гърба му на всяка крачка. Докато крачеше, Вен бръкна в един от джобовете си, извади ключ и го стисна силно. В този ключ беше спасението му. Още на втория ден от появяването си на пристанището беше успял да си направи копие.

Мина покрай един закотвен до кея малък търговски кораб, от чиито тежки корабни въжета върху ръждясалия кнехт капеше черна вода. Корабът изглеждаше празен — върху палубата нямаше дори пазач. Забави крачка. Вратата на склада беше точно пред него близо до главния вълнолом. Вен за миг погледна през рамо, врътна светкавично ключа и се промъкна вътре.

Притвори вратата и изчака очите му да привикнат с мрака. Бе на половината път от дома. Само трябваше да приключи тук и да се пръждосва.

Колкото е възможно по-бързо. Защото Райкън ставаше все по-алчен и крузейросите изтичаха като пясък между пръстите му. Тази сутрин Райкън и надзирателят си говореха припряно и тихичко, а надзирателят поглеждаше към Вен. Интуицията му подсказваше, че трябва да изчезва.

Постепенно започна да различава неясните очертания на товарните контейнери и сандъци. Не можеше да си позволи да запали фенерчето, но това нямаше значение: познаваше мястото толкова добре, че можеше да се разхожда из него и насън. Пристъпи внимателно напред, промъквайки се между планините от товари.

Най-накрая забеляза онова, което очакваше: купчина очукани сандъци, шест по-големи и един малък, струпани в един отдалечен ъгъл. Върху два от по-големите имаше надписи: МУЗЕЙ ЗА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ, НЮ ЙОРК.

Преди месеци Вен беше попитал за тези сандъци. Прислужникът на интенданта му разказа историята. Изглежда сандъците бяха пристигнали предишната есен от Порто де Мое. Трябвало да бъдат натоварени на самолет до някакъв нюйоркски музей, но с хората, които разпоредили това, се е случило нещо — прислужникът не знаеше какво точно. Платежното не пристигнало навреме и в последна сметка сандъците като че ли били забравени поради бюрократичните усложнения.

Но Вен не ги беше забравил. Зад тях имаше достатъчно място да струпа товара си, докато товареха заминаващите кораби.

Усети върху изпотеното си чело полъха на топлия нощен вятър през един прозорец със счупени стъкла в горния край на стената. Усмихна се в мрака. Точно преди седмица бе научил, че много скоро сандъците най-после ще бъдат изпратени в Щатите. Но той щеше да е заминал много по-рано.

Провери собствения си тайник. Този път само една кутия, чието съдържание щеше чудесно да се помести в ъглите на раницата му. Знаеше къде са пазарите и как да постъпи. И щеше да го направи — някъде много далеч и много скоро.

Тръгна да се промъква зад масивните сандъци, но внезапно замръзна. Долови някаква странна миризма: нещо животинско, смрадливо, гнило. Много странни товари бяха преминали през пристанището, но нито един от тях не излъчваше подобна миризма.

Инстинктите му се изостриха до пета степен, но въпреки това не долови нищо заплашително или необичайно. Промъкна се напред между музейния товар и стената.

Отново замря. Нещо не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва.

По-скоро чу, отколкото видя нещо да се движи в тясното пространство. Острата миризма се втурна насреща му, обливайки го с отвратителната си смрад. Нещо внезапно го метна с ужасяваща сила в стената. Гърдите и коремът му сякаш се взривиха от болка. Отвори уста да изкрещи, но в гърлото му нещо заклокочи, някакъв зашеметяващ като светкавица удар прониза черепа му и наоколо се спусна мрак.

Ню Йорк, в наши дни

Червенокосият малчуган се изкатери върху подиума, наричайки по-малкото си братче „бебчо“, и протегна ръка към крака на слона. Хуан го наблюдаваше безмълвно, но пристъпи напред, когато детската ръчичка докосна експоната.

— Ей! — извика Хуан и се затича. — Ей, не докосвай слоновете.

Момчето го погледна уплашено и дръпна ръката си. Беше още във възрастта, когато един униформен мъж може да го впечатли. По-големите — петнайсет-шестнайсетгодишните — понякога разочароваха Хуан. Знаеха, че е само обикновен пазач в музея. Противна проклета работа! Много скоро щеше да приключи с всичко това и да си вземе изпита за полицай.

Подозрително проследи червенокосия хлапак и малкото му братче, докато обикаляха покрай стъклените витрини в смрачената зала и разглеждаха препарираните лъвове. Пред витрината с шимпанзетата хлапакът започна да подвиква и да се чеше по ръцете, правейки се на маймуна пред по-малкия. Къде, по дяволите, бяха родителите им?

Червенокосият Били задърпа малкото си братче към залата с африкански експонати. От една витрина насреща им се ухилиха маски с плоски дървени зъби.

— Иха! — възкликна братчето.

— Тъпо е — каза Били. — Отиваме да видим динозаврите.

— Къде е мама? — попита малкият, оглеждайки се на всички страни.

— О, загуби се — отвърна Били. — Идвай.

Двамата тръгнаха през огромна ехтяща зала, пълна с тотемни стълбове. В далечния й край една жена с писклив глас и червен флаг в ръката развеждаше последната за деня туристическа група. На по-малкия брат му се стори, че долавя някаква неясна миризма — като пушек и корени на стари дървета. Когато групата се скри зад ъгъла, залата потъна в тишина.

Били си спомни, че при предишното си посещение бяха видели най-големия бронтозавър в света, тиранозавър и трахидент. Поне си мислеше, че се казва трахидент. Зъбите на тиранозавъра бяха дълги най-малко три метра. Най-голямото нещо, което беше виждал някога. Но не помнеше тези тотеми. Може би динозаврите бяха зад онази врата. Зад нея обаче се оказа скучната Зала на тихоокеанските народи, пълна с нефрити, слонова кост, коприни и бронзови статуи.

— Видя ли какво направи — каза с възмущение Били.

— Какво?

— Накара ме да се загубя, такова — отвърна той.

— Мама наистина ще се побърка — смънка малкият.

Били изпъшка. Нямаше защо да бързат да се срещнат с родителите си на голямото централно стълбище, преди да затворят музея. Можеше и сам да намери пътя до изхода — никакъв проблем.

Прекосиха още няколко прашни стаи, спуснаха се по едно тясно стълбище и попаднаха в продълговата мрачна зала. По стените от тавана до пода бяха подредени хиляди препарирани птици, а от слепите им очни кухини стърчаха валма бял памук. Залата беше празна и миришеше на нафталин.

— Знам къде сме — обади се Били окуражен, взирайки се в сумрака.

Малкият започна да скимти.

— Млъквай — скастри го Били.

Хленченето престана.

Залата рязко зави, завършвайки със стена, край която бяха наредени прашни празни витрини. Не се виждаше никакъв изход. Можеха да се върнат единствено през залата с мъртвите птици. Детските стъпки отекваха глухо далеч от останалите неделни посетители. В отсрещния край на залата се издигаше преграда от брезент и дърво, която неуспешно имитираше стена. Били пусна ръчичката на братчето си, приближи се и погледна през преградата.

— Бил съм тук — каза уверено той. — Сега са затворили, но предишния път беше отворено. Бас ловя, че сме точно под динозаврите. Само ще видя дали има изход.

— Не трябва да ходиш натам — предупреди го малкият.

— Виж какво, глупчо, отивам. А ти чакай тук.

Били изчезна зад преградата и след няколко секунди малкият чу скърцане на отваряща се метална врата.

— Ей! — чу се гласът на Били. — Тук има спираловидна стълба. Спуска се надолу, но е страхотно. Ще видя накъде води.

— Недей! Били! — изкрещя малкият, но единственият отговор бяха отдалечаващите се стъпки на брат му.