Сингълтън пусна една усмивка към Д’Агоста и му махна с ръка да влезе.

Д’Агоста прекрачи вътре. Капитанът му посочи един стол, но той поклати глава: нещо в несекващата енергия на капитана го караше да се чувства по-удобно прав.

Сингълтън явно говореше с някой от завеждащите връзки с обществеността в НПУ. Гласът му бе учтив, но Д’Агоста знаеше, че вътрешно кипи: силната му страна беше полицейската работа, не пиарът. Той мразеше самото понятие — казваше на Д’Агоста: „Или хващаш престъпника, или не. Какво има толкова да се увърта?“

Д’Агоста се огледа. Офисът беше мебелиран толкова оскъдно, че изглеждаше направо анонимен. Без снимки на семейството; без задължителните фотоси, на които капитанът се здрависва с кмета или комисаря. Сингълтън беше едно от най-награждаваните ченгета на активна служба, но тук не се виждаха похвали за храброст, почетни значки или грамоти в рамки върху стените. Вместо това в единия край на бюрото му се мъдреха купчина изписани листи и петнайсет-двайсет кафяви папки на близката полица. На втора полица Д’Агоста забеляза наръчник за съдебни процедури и разследвания на престъпления, половин дузина омачкани от прелистване книги по юриспруденция.

Сингълтън остави телефона с видимо облекчение.

— По дяволите — изпъшка той. — Имам чувството, че изразходвам повече време за обществени задачи, отколкото да закопчавам лошите момчета. Напълно достатъчно, та да ми се прииска отново да съм патрул. — И той дари Д’Агоста с кратка усмивка. — Как върви, Вини?

— Всичко е наред — отвърна Д’Агоста, но съвсем не чувстваше да е така. Доброжелателството и отзивчивостта на Сингълтън правеха тази малка визита само по-трудна.

Капитанът не беше викал Д’Агосга: той бе назначен към отдела от комисарския офис. Това би му гарантирало със сигурност подозрителен, враждебен прием от другите шефове, които познаваше — Джак Уакси, например. Уакси щеше да се почувства застрашен, щеше да го държи на една ръка разстояние и да прави така, че той да получава незначителните случаи. Но Сингълтън беше пълната противоположност. Той посрещна радушно Д’Агоста, лично го запозна с подробностите и спецификата на работата в офиса си, дори му повери разследването на „Ухажора“ — а в момента нямаше по-заплетени случаи от този.

„Ухажора“ не беше убил никого. Дори не бе използвал оръжие. Но беше сторил нещо почти толкова лошо: бе направил Нюйоркското полицейско управление за посмешище. Крадец, който опразва кеша на банкомата, а после прави представление за охранителната камера, като си показва пениса, беше перфектната помия за дневните таблоиди. А „Ухажора“ бе направил визити на единадесет банкомата. Всеки пореден обир означаваше нова уводна статия, подхилквания и намеци. Всеки път натриваха физиономията на управлението. „На Ухажора му става по-дълъг“, беше оповестил „Поуст“ след последния обир преди три дена. „Полицията установява, че й е по-къс“.

— Как е свидетелката ни? — попита Сингълтън. — Справя ли се? — Той стоеше зад бюрото си и гледаше Д’Агоста. Капитанът имаше пронизващо сини очи и когато погледнеше някого, го караше да се почувства сякаш е в центъра на вселената: най-малкото, за този кратък миг човек имаше цялото му внимание. Това беше доста изнервящо.

— Разказът й се подкрепя от охранителната камера.

— Добре, добре. По дяволите, мислиш си, че в тези дигитални времена банките са в състояние да наблюдават по-добре района с техните охранителни камери. Нашият човек изглежда знае какъв е обхватът им — как мислиш, дали е работил някога в силите за сигурност?

— Проверяваме го.

— Единадесет удара и всичко, което знаем до момента е, че е бял.

И обрязан, помисли си Д’Агоста безрадостно.

— Накарах детективите ни да се обадят на всички управители в клоновете от горещия списък. Те инсталират допълнителни скрити камери.

— Този тип може да работи в охранителната фирма, която доставя камерите.

— И това проверяваме.

— Една стъпка пред мен. Ей това обичам да чувам. — Сингълтън тръгна към купчината документи и започна да ги прелиства. — „Ухажора“ действа в район от двайсет пресечки. Така че следващото, което трябва да се направи, е да се следят най-внимателно банкоматите, които все още не е ударил. Ако не стесним списъка на възможностите, ще си разпилеем силите. Слава богу, че в момента нямаме никакви убийства. Вини, ще оставя на теб да се свържеш със специалния отряд и да изготвиш списък с най-вероятните банкомати от гледна точка на най-скорошни удари и да разпределиш така хората, че да ги държим под постоянно наблюдение. Кой знае? Може и да ни излезе късметът.

Сега е моментът, помисли си Д’Агоста и облиза устни.

— Всъщност, точно за това дойдох да говорим.

Сингълтън спря и го фиксира още веднъж с напрегнат поглед. Погълнат до такава степен от работата си, на капитана не му бе и хрумнало, че Д’Агоста може да идва за нещо друго.

— Какво имаш предвид?

— Наистина не знам как да го кажа, но… сър, искам да помоля да ме пуснете в отпуска.

Веждите на Сингълтън подскочиха нагоре от изненада.

— В отпуска?

— Да, сър. — Д’Агоста знаеше как е прозвучало. Както и да го репетираше наум, никога нямаше да прозвучи добре.

Сингълтън задържа погледа си върху него по-дълго. Не каза нищо; нямаше нужда. В отпуска? Тук си едва от шест седмици и вече искаш да излизаш в отпуска?

— Нещо, което да ми кажеш, Вини? — попита той тихо.

— Семейни проблеми — отговори Д’Агоста след кратка пауза. Той се мразеше заради пелтеченето и още повече — заради лъжата. Но всъщност какво, по дяволите, трябваше да каже? Съжалявам, капитане, но разполагам с ограничено време, за да премахна човек, който официално се води мъртъв и чието местонахождение е неизвестно, за престъпление, което още не се е случило? Вътрешно нямаше съмнение, не се съмняваше изобщо, че трябва да се заеме с това. За Пендъргаст очевидно е било изключително важно, щом дори от гроба е оставил инструкции. Това беше повече от достатъчно. Но от това не му ставаше нито по-леко, нито по-добре.

Сингълтън го гледаше с поглед, в който се четяха и грижа, и замисленост.

— Вини, знаеш, че не мога да го направя.

С отвратително чувство, Д’Агоста осъзна, че ставаше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Щеше да го направи, дори ако трябваше да напусне — макар че това би означавало край на кариерата му. Ченгето може да напусне веднъж, но втори път — не.

— Става въпрос за майка ми — каза той. — Има рак. Според лекарите си отива.

Сингълтън не каза нищо още известно време, очевидно опитвайки се да го проумее.

— Много, много съжалявам да го чуя.

Отново настъпи тишина. Д’Агоста трескаво си пожела някой в този момент да почука на вратата, да звънне телефонът или метеор да се забие в сградата — каквото и да е, само да отклони вниманието на Сингълтън.

— Току що разбрахме — продължи той. — Беше шок, истински шок. — Той замълча с натежало сърце. Току що бе изтърсил първото извинение, което можа да измисли, и то вече му се виждаше ужасен избор. Собствената му майка, рак… Дявол да го вземе, би трябвало да отиде да се изповяда, след като всичко това мине. И да звънне на майка си във Веро Бийч, да й изпрати огромен букет рози.

Сингълтън кимаше бавно.

— Колко време ти трябва?

— Лекарите не знаят. Седмица, а може би и две.

Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Д’Агоста усети, че целият се изчервява. Питаше се какво ли мисли в момента капитанът.

— Не й остава много — продължи той. — Знаете как е. Не съм бил син за подражание и точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син — заключи той неубедително. — Можете да ми приспаднете тези дни от бъдещи отпуски или отпуски по болест.

Сингълтън слушаше съсредоточено, но този път не кимна.

— Разбира се — каза накрая.

Гледа Д’Агоста дълго. Погледът му сякаш казваше: Много хора имат болни родители, лични трагедии. Но са професионалисти. С какво си по-специален? Най-сетне отмести очи и се извърна, вземайки купчината листи, които лежаха на бюрото му.