— Ще наредя на Мърсър и Сабриски да координират наблюдението — каза той отсечено през рамо. — Вземи си толкова дни, колкото ти трябват, лейтенант.

Над застоялото мочурище на Литъл Гавърнър Айлънд лежеше плътна мъгла. От мрачината идваха скръбните звуци на влекач, който се носеше надолу по Ийст ривър. Манхатън беше на по-малко от два километра през ледената черна вода, но никакви светлини от града не пробиваха булото на мъглата.

Д’Агоста седеше на предната седалка до шофьорското място, стиснал мрачно дръжката на вратата, докато служебната кола без опознавателни знаци на Лора Хейуърд подскачаше и се люшкаше по неравния път. Фаровете пронизваха тъмнината, двата снопа жълта светлина подскачаха нагоре-надолу, осветявайки за миг изровения коловоз и сухите скелети на дърветата отстрани.

— Мисля, че пропусна един трап — отбеляза той хапливо.

— Голяма работа. Ще те питам направо. Казал си на Сингълтън, че майка ти има рак?

Д’Агоста въздъхна.

— Това беше първото, което ми хрумна.

— Господи, Вини. Неговата майка умря от рак. И знаеш ли какво? Той не е отсъствал и един ден от работа. Направи погребението в неделя. Всички знаят тази история.

— Аз не я знаех. — Д’Агоста трепна като си помисли какво беше казал на капитана тази сутрин. Знаете как е. Точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син. Добър ход, Вини, няма що.

— Все още не мога да повярвам, че си вземаш отпуска, за да преследваш брата на Пендъргаст, базирайки се на едно писмо и едно подозрение. Не ме разбирай погрешно: никой не уважава Пендъргаст повече от мен, той беше най-блестящият служител на закона, който съм срещала. Но имаше една фатална слабост, Вини, и ти знаеш коя беше. Той не играеше по правилата. Смяташе, че е над всички нас, глупаците, ограничени от устава. И ми е много неприятно, че усвояваш този подход.

— Не усвоявам този подход.

— Това преследване на брата на Пендъргаст е до такава степен извън служебния правилник, че не е дори забавно. Искам да кажа: какво точно се каниш да правиш, ако намериш този Диоген?

Д’Агоста не отговори. Не беше стигнал чак дотам в плановете си.

Колата се разтресе, когато предната лява гума хлътна в една дупка.

— Сигурен ли си, че това е верният път? — попита тя. — Не мога да повярвам, че тук наблизо има болница.

— Това е верният път.

През мъглата постепенно започнаха да се провиждат размити силуети. С приближаването на колата неясните очертания приеха формата на портал със заострени пръчки от ковано желязо, от двете страни на който се простираше висока десет стъпки тухлена стена, покрита от мъх. Седанът се приближи до затворения портал с архаично караулно помещение отстрани. Върху металната табелка се четеше: Болница „Маунт Мърси“ за душевноболни престъпници.

Появи се някакъв пазач с фенерче в ръка. Д’Агоста се протегна през Хейуърд, за да покаже значката си.

— Лейтенант Д’Агоста. Имам среща с д-р Остром.

Човекът се върна в караулното и се зае да проверява някакъв списък. Миг по-късно вратата изскърца и бавно се отвори. Хейуърд подкара по чакълестата алея към импозантна постройка, чиито бойници и кули бяха почти забулени от спускащата се мъгла. По горния й край Д’Агоста забеляза цяла редица назъбени камъни, като счупени зъби на фона на тъмнината.

— Боже мой! — възкликна Хейуърд, докато надничаше през предното стъкло на колата — Пра-лелята на Пендъргаст е там?

Д’Агоста кимна.

— Очевидно това място някога е било скъп санаториум за туберкулозни милионери. Сега е затвор за душевноболни престъпници, които са били признати за невинни поради невменяемост.

— Какво точно е извършила?

— Констанс ми каза, че е отровила цялото си семейство.

Хейуърд го погледна.

— Цялото си семейство?!

— Майка, баща, съпруг, брат и две деца. Смятала, че са обладани от дявола. Или може би от душите на войниците янки, застреляни от баща й. Изглежда никой не е съвсем сигурен. Както и да е било, стой на разстояние от нея. Очевидно се е измайсторила да намира бръснарски ножчета и да ги крие у себе си. Пратила е двама санитари в спешното за последните дванайсет месеца.

— Тази жена не се шегува.

Отвътре болницата „Маунт Мърси“ миришеше на спирт и влажен камък. Въпреки занемарената мазилка, Д’ Агоста все още виждаше спомена от една елегантна сграда с ръчно гравирани дървени тавани, облицовани стени и подове от поизтъркан мрамор.

Д-р Остром ги чакаше в една звукоизолирана стая на втория етаж. Той беше висок мъж в безупречно бяла лекарска престилка, който дори без да говори, внушаваше, че освен тях го очаква още много работа. Д’Агоста обиколи с поглед скромно обзаведеното помещение. Направи му впечатление, че всичко — масата, пластмасовите столове, осветителната инсталация — беше или заковано за пода, или скрито зад метална мрежа.

Д’Агоста и Хейуърд се представиха на Остром, който кимна учтиво в отговор, но не им подаде ръка.

— Тук сте, за да видите Корнелия Пендъргаст — рече той.

— По молба на нейния племенник.

— И сте запознати с ъ-ъ-ъ… специалните изисквания, които е необходимо да се спазват при такава визита?

— Да.

— Дръжте се на разстояние през цялото време. Не правете резки движения. В никакъв случай не я докосвайте и не й позволявайте да ви докосне. Ще прекарате само няколко минути с нея. Дори малко превишаване на това време може да я доведе до превъзбуда. А е от първостепенно значение да не се превъзбужда. Когато видя индикации за такова нещо, ще бъда принуден да приключа разговора ви незабавно.

— Разбирам.

— Тя не обича да приема непознати и може да не пожелае да ви види. В такъв случай не бих могъл да направя нищо. Дори и да имахте съдебна заповед…

— Кажете й, че съм Амбъргрис Пендъргаст. Брат й. — Това бе името, което Констанс Грийн бе предложила.

Д-р Остром се намръщи.

— Не одобрявам измамите, лейтенант.

— Тогава не го наричайте „измама“. Наречете го „благородна лъжа“. Важно е, докторе. Може да се окаже, че от това зависи човешки живот.

Д-р Остром сякаш се замисли над думите му. После кимна отсечено, обърна се и напусна стаята през тежката метална врата в задната стена.

За няколко минути настъпи пълна тишина. След това, като че от огромно разстояние, до тях достигна гласът на възрастна дама, в който звучаха нотки на раздразнителност и негодувание. Д’Агоста и Хейуърд се спогледаха.

Звукът се приближи. След миг металната врата се отвори отново и в рамката й се появи Корнелия Пендъргаст. Седеше в инвалидна количка, цялата повърхност на която бе облицована в дебела, черна гума. В скута й лежеше малка бродирана възглавничка, върху която бе отпуснала сухите си ръце. Количката буташе самият Остром, а зад него се движеха двама санитари, облечени в подплатени защитни облекла. Тя носеше дълга, старомодна дреха от черна тафта. Изглеждаше мъничка, с ръце като клечки и слабо телосложение; лицето й бе засенчено от траурен воал. На Д’Агоста му изглеждаше невъзможно това крехко създание да е нападнало наскоро с бръснач двама санитари. Когато количката дойде по-наблизо и спря, вълната на негодувание, която се изливаше от устата й, секна.

— Вдигнете воала ми — нареди тя. Южняшкият й акцент беше култивиран, почти британски в модулациите.

Един от санитарите се приближи и — стоейки на една ръка разстояние — вдигна воала с облечената си в ръкавица ръка. Д’Агоста несъзнателно пристъпи напред, загледан с любопитство.

Корнелия Пендъргаст отвърна на погледа му. Тя имаше остро, котешко лице и бледи сини очи. Въпреки напредналите години, осеяната й със старчески петънца кожа имаше невероятно младежка руменина. Когато я погледна, Д’Агоста усети, че пулсът му се ускорява. В съсредоточения й поглед, в линията на скулите и челюстта откри сходство с фините черти на изчезналия си приятел. Приликата би била дори още по-силна, ако не беше блясъкът на лудостта в очите й.