Най-досетливите между читателите навярно са се сетили вече, че това непознато момче не е никой друг освен Знайко. Вместо да се завърне преспокойно в къщи, Знайко решил да намери другарите си.

Жителите на Града на хвърчилата разказаха на Знайко, че преди няколко дни в Зеления град се появили момчета, които също били летели с балон и паднали. Две от тях идвали в Града на хвърчилата за поялник, а после заминали обратно в Зеления град заедно с шофьора Кравайко. Знайко взе да разпитва за тези момчета. Когато му ги описаха и казаха, че и двете били облечени в кожени куртки, той изведнъж се досети, че това са били Винтчо и Болтчо. Писателят Многознайко, който също бе там със своя бърборограф и чу този разговор, потвърди, че момчетата наистина се наричали Винтчо и Болтчо.

Знайко много се зарадва. Той каза, че веднага ще тръгне за Зеления град, и помоли да му покажат пътя. Като чуха това, жителите се разтревожиха и му разказаха, че не бива да ходи в Зеления град, защото там се е заселил един стоглав змей, който яде момичета, а момчета, разбира се, още повече.

— Никога в живота си не съм срещал стоглави змейове! — усмихна се недоверчиво Знайко.

— Мълчете! Мълчете! — замахаха ръце срещу него всички. — А кой изяде нашия Кравайко? Колко дни минаха вече, откак закара той в Зеления град Винтчо и Болтчо и не се завърна вече.

— А Бурмичко кой изяде? — попитаха други. — Той замина за Зеления град след Кравайко и също не се завърна. А какъв прекрасен механик беше! Всичко умееше да прави.

— А Клечо кой излапа? — попитаха трети. — Е, макар че за него не ни е мъчно, защото, право да си кажем, калпаво момче беше, все пак някой трябва да го е изял, нали?

Знайко помисли малко, а после каза:

— В науката не е известно нищо за съществуването на стоглави змейове. Значи те не съществуват.

Многознайко се обиди:

— Но в науката не е казано и че не съществуват. Значи могат да съществуват. Щом се говори за това, значи все има нещо.

— За баба Яга също говорят — отвърна Знайко.

— Че какво, според вас няма ли баба Яга?

— Разбира се, че няма.

— Стига сте разказвали приказки!

— Това не са приказки. Но приказката за баба Яга е истинска приказка.

Знайко твърдо реши да тръгне за Зеления град, колкото и да го разубеждаваха жителите, той държеше на своето. Нямаше какво да прави — момчетата го нахраниха, изведоха го до края на града и му показаха пътя за Зеления град. Всички смятаха, че той отива на сигурна смърт, и се сбогуваха с него със сълзи на очи.

В това време далеч по пътя се появи облак прах. Той се приближаваше бързо и ставаше все по-голям. Дребосъчетата веднага се пръснаха, скриха се, по домовете си и почнаха да надничат през прозорците. Всички решиха, че идва вече стоглавият змей. Само Знайко не се изплаши и остана насред улицата.

Скоро всички видяха, че към града се приближават един след друг три автомобила. Те бяха вдигнали праха по пътя. На първия автомобил имаше една голяма червенобузеста ябълка, на втория — зряла круша, а на третия — няколко сливи. Като стигнаха до Знайко, автомобилите спряха и от тях слязоха Кравайко и Клечо. Щом видяха това, дребосъчетата изтичаха от къщите си и взеха да прегръщат Кравайко, а дори и Клечо. Всички почнаха да ги разпитват за змея и когато чуха, че никакъв змей няма и не е имало, страшно се учудиха.

— Защо се губихте толкова дълго време? — попитаха те.

— Работихме по прибирането на плодовете — отговори Клечо.

Този отговор предизвика усмивка у всички.

— Другите може и да са работили, но ти сигурно през цялото време си се катерил по оградите и си чупил стъклата! — подигравателно рече Многознайко.

— Съвсем ме! — обидено отговори Клечо. — Аз също работих. Аз… тъй да се каже… се превъзпитах, и туйто!

Бурмичко и Кравайко потвърдиха, че Клечо наистина се е поправил, че момичетата са останали много доволни от неговата работа и подарили на жителите на Града на хвърчилата един куп ябълки, круши и сливи. Всички момчета се зарадваха, понеже много обичаха плодове.

Като разбра, че Знайко отива в Зеления град, Кравайко предложи да го откара с автомобила си и скоро заминаха.

Жителите на Града на хвърчилата вървяха по улиците с весели лица. Всички се радваха, че няма змей, че Кравайко и Бурмичко са се завърнали и особено, че Клечо се е превъзпитал. Някои от тях наистина не вярваха в това превъзпитание и го наблюдаваха подозрително, страхувайки се да не би той пак да започне да чупи прозорци. След известно време те видяха Клечо край реката. Той бе клекнал на брега само по едни гащета и переше дрехите си.

— Какво ти е дошло на ума изведнъж да си переш дрехите? — попитаха го те.

— Утре ще отида на бал — отговори Клечо. — Ето защо трябва да се облека по-чисто и да се вчеша.

— Момичетата ли дават бал?

— Да. Кравайко и Бурмичко също ще отидат. И тях поканиха.

— Да не искаш да кажеш, че и тебе са поканили? — недоверчиво питаха момчетата.

— Що за въпрос! Разбира се, че ме поканиха.

— Я виж ти! — поклатиха глави момчетата. — Щом момичетата са го поканили на бал — значи той наистина се е превъзпитал. Кой би могъл да помисли такова нещо!

Приготовленията за бала бяха в пълния си разгар. Беседката за оркестъра и будките около танцувалната площадка бяха вече построени. Палитро украсяваше беседката с най-различни рисунки, а останалите момченца боядисваха будките във всички цветове на дъгата. Момиченцата кичеха площадката с цветя, разноцветни фенерчета и флагчета. Незнайко хвърчеше насам-натам и се разпореждаше с всички сили. Струваше му се, че работата върви много бавно. Той викаше, въртеше се наоколо и само пречеше на другите. За щастие всеки и без него знаеше какво трябва да прави.

Някому дойде на ум да постави скамейки около площадката, но нямаше дъски. Незнайко бе готов да изскубе косите си от яд.

— Ех — крещеше той, — трябва повече дъски да се докарат, а сега всички автомобили заминаха за Града на хвърчилата. Хайде да развалим някоя будка. От нея ще направим скамейки.

— Вярно! — извика Дано и се спусна с брадвата към най-близката будка.

— Какво правиш! — рече Палитро. — Строихме, строихме, боядисвахме, боядисвахме, а сега да разваляме?

— Това не е твоя работа! — кресна му Дано. — И скамейки трябват.

— Но не може пък едно да правим, друго да разваляме!

— Ти какво се разпореждаш тук? — намеси се Незнайко. — Кой е главатар, ти или аз? Щом съм казал да разваляме — значи ще разваляме!

Не се знае как би завършил този спор, ако в този момент не се бе показал отдалеч автомобил.

— Кравайко се завръща! — завикаха всички радостно. — Сега ще могат да се докарат дъски и няма да бъде нужно да разваляме будката.

Автомобилът се приближи. От кабинката излезе Кравайко. След него се появи още едно дребосъче. Всички го загледаха смаяно.

— Майчице, но това е нашият Знайко! — извика доктор Хапчев.

— Знайко пристигна! — изкрещя Загубанко.

Момченцата моментално заобиколиха Знайко и почнаха да го прегръщат и целуват.

— Най-после те намерихме! — казаха те.

— Как така сте ме намерили — учуди се Знайко. — Според мене аз ви намерих!

— Да, да, наистина ти ни намери, но ние мислехме, че ти съвсем си ни зарязал.