— Аз да съм ви зарязал? — учуди се пак Знайко. — Според мен вие ме зарязахте!

— Та нали ти скочи с парашута, а ние останахме? — отговори Шишко.

— А защо останахте? Аз дадох команда на всички да скачат. Трябваше да скочите след мене, защото балонът не можеше вече дълго да лети, но вие навярно сте се уплашили, страхували сте се…

— Да, да, уплашихме се… — закимаха с глави всички.

— Разбира се, уплашили сме се! — каза Незнайко. — Страхували сме се да скочим! Интересно ще е да се изясни, кой пръв се уплаши?

— Кой ли? — попита Може. — Може да се каже, че ти си първият!

— Аз ли? — учуди се Незнайко.

— Разбира се, че ти! — извикаха всички в един глас. — Кой каза, че не бива да скачаме? Нали ти?

— Е, аз — призна си Незнайко. — А вие защо ме послушахте?

— Вярно! — усмихна се Знайко. — Намерили сте кого да слушате! Сякаш не знаете, че Незнайко е магаре!

— Това пък какво е — разпери ръце Незнайко. — Сега излиза, че съм магаре.

— И страхливец — добави Сиропов.

— При това още и лъжеш — обади се Шишко.

— Че кога съм лъгал? — учуди се Незнайко.

— А кой казваше, че ти си измислил балона? — попита Шишко.

— Мълчи, мълчи! — замаха с ръце Незнайко. — Никакъв балон не съм измислял аз. Знайко измисли балона.

— А кой казваше, че ти си ни главатар? — настъпваше срещу Незнайко Сиропов.

— Какъв главатар съм аз! Аз просто така… Аз просто нищо не съм направил — оправдаваше се Незнайко.

— А ние сега просто плюем на тебе! Сега Знайко е нашият главатар! — продължаваше да вика Сиропов.

Момиченцата, които слушаха този разговор, се разсмяха високо. Те разбраха, че Незнайко е обикновен самохвалко.

Вранка и Дебеланка изтичаха веднага да разкажат на всички, че Незнайко се оказа лъжец и че той не е измислил балона, а Знайко.

Синеочка се приближи до Незнайко и му каза презрително:

— Защо ни мамехте? Ние ви вярвахме, мислехме, че наистина сте умен, честен и смел, а вие излязохте жалък измамник и презрян страхливец.

Тя гордо обърна гръб на Незнайко и се приближи към Знайко, около когото се бе събрала вече цяла тълпа момиченца. Всички искаха да го видят и да чуят това, което той казваше.

— Кажете, вярно ли е, че когато летиш с балон, земята долу ти се вижда колкото баница? — попита Катеричка Знайко.

— Не, не е истина — отвърна Знайко. — Земята е много голяма, колкото и да се издигаш с балона, тя ти се струва още по-голяма, защото отгоре се открива по-широк изглед.

— А кажете, моля ви се, истина ли е, че облаците са много твърди и през време на полета е трябвало да ги сечете с брадва? — попита Синеочка.

— И това не е истина — отговори Знайко — Облаците са меки както въздуха, защото са направени от мъгла и няма защо да се секат с брадва.

Момиченцата взеха да разпитват Знайко, истина ли е, че балоните се надуват с пара, истина ли е, че балоните летят надолу с главата, истина ли е, че когато са летели, студът бил хиляда градуса и една десета. Знайко отговори, че всичко това е лъжа, и попита:

— Кой ви е наговорил такива глупости?

— Незнайко — отвърна Зайка и се засмя.

Всички се обърнаха към Незнайко и почнаха силно да се смеят. Незнайко почервеня от срам и бе готов да потъне в земята. Той побягна и се скри в гъсто порасналите глухарчета.

„Ще стоя сред глухарчетата, докато забравят тази история и тогава ще изляза“ — реши Незнайко.

Знайко много искаше да разгледа Зеления град. Синеочка, Снежинка и други момиченца, тръгнаха с него, за да му покажат всички забележителности. Той внимателно разгледа моста над реката, после се спря на тръстиковия водопровод. Устройството на водопровода и фонтаните го заинтересуваха много. Момиченцата му разказаха подробно как е устроен водопроводът и как трябва да се правят фонтаните, за да бие водата нагоре, а не надолу. На Знайко се харесаха образцовият ред и абсолютната чистота у момичетата. Той ги похвали, че дори тротоарите по улиците са застлани с платчета. Момиченцата се зарадваха и почнаха да канят Знайко в къщите си, за да види вътрешната им уредба. Вътре беше също така хубаво и чисто, както и отвън. В една от къщите Знайко видя шкаф с книги и каза, че когато се върне у дома си, и той ще си направи такъв шкаф.

— Нима нямате шкаф с книги? — попитаха го момиченцата.

— Не — призна си Знайко.

— Къде пазите тогава книгите си?

Знайко само махна с ръка. Срам го беше да признае, че неговите книги просто се търкалят по масата, под масата, та дори и под кревата.

Дините, разбира се, също заинтересуваха Знайко. Момиченцата му разказаха за Сламка и Знайко поиска да се запознае с нея. Момиченцата намериха Сламка и я представиха на Знайко. Той почна да я разпитва за всичко, което го интересуваше. Сламка му разказа за своята работа по отглеждането на различните плодове и зеленчуци. Знайко слушаше твърде внимателно и дори записа някои неща в тефтерчето си.

— Това се казва умно момче — приказваха си момиченцата.

— Изведнъж се вижда, че обича да научи нещо.

А Незнайко, разбира се, нямаше търпение да седи скрит между глухарчетата. От време на време той излизаше навън и тук именно изпадна в трудно положение. Момиченцата не му обръщаха никакво внимание, като че ли просто не съществуваше, но момчетата не го оставяха на мира.

— Незнайко е лъжец — викаха те. — Незнайко е самохвалко! Незнайко е страхливец!

„Не, ясно е, че помнят още всичко!“ — с досада си мислеше Незнайко и отново се скриваше между глухарчетата.

След известно време той пак излизаше и всичко се повтаряше. Най-после той си каза:

— Няма да излизам вече! Трябва да бъда твърд. Ще седя упорито тук поне до утре. Ще изляза чак когато започне балът.

На другия ден се състоя балът, очакван с голямо нетърпение от всички. Около танцувалната площадка пъстрееха празнично украсени будки. Техните ярки цветове ги правеха да приличат на медени къщички, покрити с цветна захар. Над площадката бяха опънати връвчици, по които висяха разноцветни фенерчета и флагчета. Такива фенерчета и флагчета бяха окачени и по всички дървета наоколо. Всяко дърво приличаше на празнично украсена новогодишна елха.

На втория етаж на беседката, която беше украсена с цветя, бе настанен оркестърът от десет момиченца. Всяко момиченце свиреше на арфа. Тук имаше съвсем мънички арфи, които се държаха в ръце; имаше по-големи арфи, които се държаха на коленете; имаше и големи арфи — на пода, а една арфа беше толкова огромна, че за да се свири на нея, трябваше да се катерят по стълбичка.

Беше още рано, но всички се бяха събрали вече около площадката и очакваха гостите от Града на хвърчилата. Пръв пристигна Клечо. Той бе с чиста ризка, измит и сресан. Наистина един кичур коса на темето му стърчеше като гребен на петел, но все пак личеше, че Клечо сериозно е поработил върху прическата си.

— Ето сега сте добро момче — му каза Писанка. — Сигурно и на вас самия ви е приятно да сте такъв чистичък и спретнат.

— Разбира се — съгласи се Клечо, като оправяше ризата си.

След Клечо пристигнаха Бурмичко и Кравайко, а после взеха да се появяват и други жители от Града на хвърчилата. Макар че никой не ги бе поканил, всеки от тях казваше, че е дошъл да благодари на момичетата за плодовете и веднага получаваше покана да остане на бала.