Като се прибра в къщи, Незнайко зачете една книжка с приказки. Ловецът Патронко, който седеше край прозореца и чистеше пушката си, каза:

— Какво толкова интересно четеш? Я почети малко на глас.

Незнайко тъкмо щеше да каже: „Щом толкова ти се иска, вземи и си почети!“, но в същия миг си спомни за вълшебната пръчица и си помисли, че ако изпълни; молбата на Патронко, ще направи едно добро дело.

— Слушай тогава — съгласи се Незнайко и зачете на глас.

Ловецът Патронко слушаше с удоволствие — вече не му беше така скучно да си чисти пушката. Чуха и другите дребосъчета, че Незнайко чете приказки, събраха се и те да послушат.

— Браво, Незнайко! — казаха те, когато книжката свърши. — Чудесно си го измислил да ни почетеш на глас.

На Незнайко му стана приятно, че го хвалят, и в същото време му беше твърде неприятно, че си спомни, за пръчицата точно когато не трябваше.

„Ако не бях си спомнил за пръчицата и се бях съгласил да почета просто така, щях да постъпя по добра воля, а сега излиза, че съм чел за изгода“ — мислеше си Незнайко.

Това се повтаряше всеки път: Незнайко постъпваше добре, когато си спомняше за вълшебната пръчица, а щом забравяше за пръчицата, беше способен само на лоши постъпки. Разбира се, за да бъдем точни, трябва да кажем, че понякога и той успяваше да извърши по някое съвсем мъничко добро дело, без да мисли, че го върши заради вълшебната пръчица, но това се случваше толкова рядко, че просто не си заслужава да говорим.

Минаха дни, седмици, месеци… Лека-полека Незнайко се разочарова от вълшебната пръчица. Колкото повече време минаваше, толкова по-рядко си спомняше той за нея и най-после реши, че вълшебната пръчица е непостижима мечта за него, тъй като никога той не ще смогне да извърши безкористно три добри дела едно след друго.

— Знаеш ли — каза той веднъж на Карфичка, — на света май няма никакви вълшебни пръчици и да вършиш добри дела, все ще останеш с пръст в уста.

Незнайко дори се разсмя от удоволствие, защото излезе, че говори в рими.

Карфичка също се засмя, а после рече:

— А защо в приказката се казваше, че трябва да се извършат три добри дела?

— Тази приказка май са я измислили нарочно, за да се приучат някои глупави дребосъчета да вършат добри дела — каза Незнайко.

— Разумно обяснение — каза Карфичка.

— Много разумно — съгласи се Незнайко. — Както и да е, не съжалявам, че стана така. Във всеки случай това беше полезно за мене. Докато се стараех да постъпвам добре, свикнах да се мия всяка сутрин със студена вода и сега това взе дори да ми харесва.

Веднъж Незнайко си седеше в къщи и гледаше през прозореца. Този ден времето беше отвратително. Небето все се мръщеше, слънцето не се показа нито веднъж от сутринта, дъжд се лееше безспирно. Разбира се, и дума не можеше да става за разходка и затова Незнайко изпадна в мрачно настроение.

Както е известно, времето различно действуваше върху жителите на Града на цветята. Знайко например казваше, че му е все едно дали ще вали дъжд или сняг, защото и най-лошото време не му пречи да седи в къщи и да си гледа работата. Доктор Хапчев твърдеше, че той харесва лошото време повече от хубавото, защото лошото време закалява организма на дребосъчетата и те боледуват по-малко. Поетът Цветец разправяше, че за него най-голямото удоволствие било да се качи в проливен дъжд на тавана, да легне върху сухите листа и да слуша как дъждовните капки чукат по покрива.

„Наоколо вилнее бурята — казваше Цветец. — Страшно е носа си да подадеш навън, а на тавана е топло и удобно. Сухите листа миришат чудесно, дъждът барабани по покрива… От това на душата ти става хубаво и ти се иска да съчиняваш стихове…“

Но повечето дребосъчета не обичаха дъжда. Дори имаше едно момиченце, на име Капчица — щом почнеше да вали дъжд, и тя заплакваше. Когато я питаха защо плаче, тя отговаряше:

— Не зная защо. Аз плача винаги, когато вали дъжд.

Разбира се, Незнайко не се разкисваше толкова лесно както плачливата Капчица, но лошото време разваляше и неговото настроение. Така беше и сега. Той с тъга гледаше полегатите струи на дъжда, теменужките, които се мокреха под прозореца, кученцето Бобчо, което обикновено стоеше вързано пред къщи, а сега се бе завряло в колибката си и само надничаше навън, като си подаваше крайчеца на носа през отвора.

„Горкият Бобчо! — мислеше си Незнайко. — Цял ден стои вързан и не може дори да си поскача на воля, а сега заради дъжда трябва да седи в тази тясна колибка. Ще трябва да го пусна да се поразходи, когато престане да вали.“

А дъждът все валеше и на Незнайко започна да се струва, че няма да престане никога, а ще вали вечно, че слънцето се е скрило завинаги и никога няма да надникне иззад облаците.

„Какво ще стане тогава с нас? — мислеше си Незнайко. — Ами че земята ще прогизне от толкова много вода. Такава кал ще стане навред, че нито човек ще може да изгази, нито кола да мине. Всички улици ще бъдат залепи с кал. В калта ще затънат и къщите, и цветята, и дърветата, а после ще почнат да потъват й дребосъчетата. Ужасно!…“

Докато Незнайко си представяше всички тези ужаси и мислеше колко трудно ще се живее в това кално царство, дъждът полека-лека престана, вятърът разгони облаците и слънцето най-после се показа. Небето се проясни. Веднага светна. Едри, още неотронени дъждовни капки затрептяха, заблещукаха като сребро по листенцата на тревата, по венчетата на цветята. Всичко наоколо сякаш се подмлади, зарадва се, заусмихва се.

Най-после Незнайко дойде на себе си.

— Слънце! — развика се той, като видя, че слънцето ярко сияе. — Слънце! Слънце!

И изтича на двора.

След него изтичаха и останалите дребосъчета. Всички се разскачаха, разпяха се, заиграха на гоненица. Дори Знайко, който казваше, че му е все едно какво има на небето — слънце или облаци, скачаше от радост из двора.

А Незнайко в миг забрави дъжда и калта. Струваше му се, че вече никога облаци няма да покрият небето и слънцето ще грее безспирно. Той забрави Бобчо, но после се сети и го отвърза от веригата. Бобчо също заподскача из двора. Той лаеше от радост и хващаше дребосъчетата със зъби за краката, но не ги хапеше, защото никога не хапеше свои хора, а само чужди. Такъв му беше характерът.

Като се повеселиха, дребосъчетата отново се заеха с работа, а някои се запътиха към гората за гъби, защото след дъжд винаги има много гъби.

Незнайко не отиде в гората, а седна на една пейка край беседката и зачете книжка. През това време Бобчо, който сега можеше да тича накъдето си ще, откри една дупка в стобора, промъкна се през нея на улицата и като зърна един минувач с пръчка в ръка, реши да го ухапе. Известно е, че кучетата ужасно не обичат някой да държи пръчка в ръка. Увлечен в книжката си, Незнайко не чу, че от улицата се раздаде лай. Но скоро лаят се засили. Незнайко дигна очи от книжката и едва сега си спомни, че бе забравил да върже Бобчо отново. Той изтича на улицата и видя, че Бобчо лае яростно по един минувач, като се мъчи да го заобиколи и да го захапе отзад за крака. Минувачът се въртеше на място и усилено се бранеше от Бобчо с една пръчка.

— Назад, Бобчо! Назад! — развика се изплашен Незнайко.

Но като видя, че Бобчо не слуша, изтича, хвана го за нашийника и го отмъкна настрана.

— Ах, ти змийче! На теб приказват, а ти не слушаш!

Незнайко замахна с ръка, за да перне Бобчо по челото, но като видя, че горкото кученце замига и страхливо зажумя, му дожаля и вместо да го удари, го повлече назад към двора. Той го върза за веригата и се върна тичешком на улицата, за да види дали Бобчо не е ухапал минувача.