Изглежда, минувачът се беше много изморил от борбата с Бобчо, затова бе приседнал на пейката зад вратата и си почиваше. Едва сега Незнайко го разгледа както трябва. Той беше облечен в дълъг халат от хубав тъмносин плат, по който бяха извезани златни звезди и сребърни полумесеци. На главата си носеше черен калпак със също такива украшения, обут беше в червени обувки с извити нагоре носове. Не приличаше на жителите от Града на цветята, защото имаше дълги бели мустаци, и дълга, едва ли не до коленете бяла брада, която му закриваше почти цялото лице, също като на Дядо Мраз. В Града на цветята никой нямаше такава дълга бяла брада, защото всичките жители бяха голобради.

— Да не ви е ухапало кучето? — загрижено попита Незнайко, като разглеждаше с любопитство чудното старае.

— Бива си го кучето — каза дългобрадият. — Бива си го кутренцето, голяма драка е. Хм!

Той изправи тоягата между коленете си и се опря на нея с две ръце, като поглеждаше под око, Незнайко, който също седна на крайчеца на пейката.

— Това е кучето на Патронко, викат му Бобчо — каза Незнайко. — Патронко ходи с него на лов. А през свободното си време Бобчо седи вързан, за да не ухапе някого. Не ви ли ухапа?

— Не, пиленце. Малко остана да ме ухапе, но: не можа.

— Това е лошо — каза Незнайко. — Искам да кажа — не е лошо, дето Бобчо не ви е ухапал, а е лошо това, че сигурно ви е изплашил. Аз съм виновен за всичко, аз го отвързах, а после забравих да, го вържа отново. Извинете ме!

— Е, извинявам те — каза белобрадият. — Виждам, че си добро дете.

— Не, аз само искам да съм добър, тоест по-рано исках. Дори добри дела вършех, но сега престанах.

Незнайко махна с ръка и се загледа в червените обувки на събеседника си. Той забеляза, че обувките му се закопчават с токи във вид на полумесец със звезда.

— А защо сега престана? — запита старчето.

— Защото всичко това е глупост.

— Кое е глупост — добрите дела ли?

— Не, вълшебниците. Кажете, моля ви се, тези токички на обувките ви позлатени ли са или са чисто злато?

— Чисто злато… Защо смяташ, че вълшебниците са глупост?

Незнайко взе да разказва как е мечтал за вълшебна пръчица, как Карфичка му казала, че трябва да върши добри дела и как от тях нищо не излязло, защото той можел да върши добри дела само заради, вълшебната пръчица, а не безкористно.

— Да, но ти каза, че си пуснал Бобчо да се поразходи, нима и това си извършил заради вълшебната пръчица — запита старчето.

— Ами! — махна с ръка Незнайко. — Съвсем бях забравил за вълшебната пръчица. Просто ми дожаля, че Бобчо седи вързан през цялото време.

— Значи ти си извършил това от добра воля.

— Разбира се.

— Ето ти едно добро дело.

— Удивително! — извика Незнайко и дори се засмя от радост. — Сам не забелязах как съм извършил добро дело.

— А след това ти извърши още едно добро дело — каза старчето.

— Че кога?

— Нали ме отърва от кучето, това да не е лошо дело. Или може би ти постъпи така заради вълшебната пръчица?

— Не! Дори не си спомних за вълшебната пръчица.

— Виждаш ли? — зарадва се старецът. — После ти извърши трето добро дело, когато дойде да видиш дали не ме е ухапало кучето и ми се извини. Това е хубаво, защото винаги трябва да бъдем внимателни един към друг.

— Чудо на чудесата! — засмя се Незнайко. — Три добри дела — и трите едно след друго! Откак се помня, такова чудо не ми се е случвало. Никак няма да ми е чудно, ако днес срещна и някой вълшебник!

— И не се учудвай, ти го срещна вече.

Незнайко погледна подозрително старчето.

— Да не би да кажете сега, че сте вълшебник?

— Да, аз съм именно вълшебник.

Незнайко ококори колкото можеше очи, като се мъчеше да види дали вълшебникът не се смее, но брадата така плътно закриваше лицето му, че беше невъзможно да се разбере дали се усмихва или не.

— Сигурно се шегувате с мен — недоверчиво каза Незнайко.

— Съвсем не се шегувам. Ти извърши три добри дела и можеш да ми поискаш, каквото си пожелаеш… Хайде, кое ти харесва повече: шапка-невидимка или бързоходни ботуши? Или може би искаш хвърчащо килимче?

— А вие имате ли хвърчащо килимче?

— Разбира се! И килимче имам, всичко имам.

Старецът изтърси от широкия ръкав на халата си едно завито на тръба килимче, чевръсто го разгъна и го постла на земята пред Незнайко.

— А ето бързоходни ботуши, ето шапка-невидимка…

При тези думи той измъкна от другия си ръкав шапка и ботуши и ги сложи до килимчето. А после по същия начин се появиха гусла самосвирка и чудодейно месалче, и разни други тайнствени предмети.

Постепенно Незнайко се убеди, че пред него стои истински вълшебник, и запита:

— А вълшебна пръчица имате ли?

— Защо да нямам? И вълшебна пръчица имам, заловя дай!

И вълшебникът извади от джоба си малка пръчица, червеникавокафява на цвят, и я подаде на Незнайко.

Незнайко взе пръчицата.

— А тя истинска ли е? — запита той, защото все още не му се вярваше, че неговата мечта се сбъдва.

— От истинска по-истинска, можеш да не се съмняваш — увери го вълшебникът. — Щом не постъпваш лошо, всичките ти желания ще се изпълняват, стига само да махнеш с пръчицата. Но извършиш ли три лоши дела, вълшебната пръчица ще загуби вълшебната си сила.

От радост Незнайко се задъха и сърцето му затупка двойно по-бързо, отколкото бе нужно.

— Тогава ще изтичам да кажа на Карфичка, че сега си имаме вълшебна пръчица! Нали тя ме научи как да се сдобия с пръчица — каза Незнайко.

— Тичай, тичай — отвърна вълшебникът, нека се порадва и Карфичка. Зная аз, че и тя отдавна мечтае за вълшебна пръчица.

Вълшебникът помилва Незнайко по главата и този път Незнайко успя да зърне на доброто му лице широка, приветлива усмивка.

— Тогава довиждане! — каза Незнайко.

— Бъди здрав! — отговори засмян вълшебникът.

Незнайко притисна към гърдите си вълшебната пръчица и се втурна да бяга. Той реши да стигне до дома на Карфичка по най-късия път и зави по една уличка, но тогава си спомни, че е забравил да поблагодари на вълшебника за чудесния подарък, и презглава се завтече назад. Изтича до ъгъла, но видя, че улицата беше пуста. Вълшебника го нямаше нито на пейката, нито някъде наоколо. Той беше изчезнал заедно с хвърчащото килимче и другите вълшебни предмети, сякаш бе потънал в земята или се бе разтопил във въздуха.

Като видя, че нищо не може да се направи и все едно, няма как да се заличи тази неприятна грешка, Незнайко тръгна обратно към Карфичка. Но вече не бързаше, дори се спираше сегиз-тогиз насред улицата, с досада въртеше глава, чешеше се по тила, мърмореше си нещо, хъкаше някак особено и пак продължаваше пътя си.

Карфичка играеше на улицата близо до къщи и като видя Незнайко, изтича насреща му.

— Здравей, Незнайко! — радостно завика, тя.

Незнайко се спря и без да отговори на поздрава на Карфичка, мрачно каза:

— Сега вече не съм Незнайко, а просто дългоухо магаре.

— Какво се е случило? — разтревожи се Карфичка.

— Случи се това, че вълшебникът ми даде пръчицата, а пък аз едно благодаря не му казах.

— Каква пръчица? — зачуди се Карфичка.

— „Каква, каква“! Като че ли не знаеш каква! Вълшебна пръчица!

— Ти, Незнайко, май не си с всичкия си! Сега пък измисли някаква вълшебна пръчица!

— Нищо не съм измислил. Ето я. Виждаш ли?

И Незнайко показа на Карфичка пръчицата, която стискаше здраво в ръка.