— Нима това е толкова просто?

— Разбира се, че е просто. Важното е да имаш талант.

Незнайко си отиде в къщи и веднага се залови да съчинява стихове. Цял ден ходи из стаята, гледа ту в пода, ту в тавана, подпира си брадата с ръце и си мърмори нещо под носа. Най-после стиховете бяха готови и той каза:

— Слушайте, братчета, какви стихове съчиних.

— Казвай, казвай да видим какви са тези стихове!

— Аз съчиних стихове за вас — призна си Незнайко. — Ето най-напред стихове за Знайко:

— Какво? — извика Знайко. — Кога съм прескачал овца?

— Е, това само в стиховете се казва, за рима — обясни Незнайко.

— Значи ти заради римата ще съчиняваш всякакви лъжи по мой адрес? — кипна Знайко.

— Разбира се — отговори Незнайко. — Защо ми е да съчинявам истински неща? Истината няма какво да се съчинява, тя си съществува и без това.

— Опитай се пак и ще видиш! — заплаши го Знайко. — Казвай по-нататък какво си съчинил за другите.

— Ето чуйте за Бързанко:

— Братчета! — изкрещя Бързанко. — Какви неща измисля той за мене? Никакъв хладен котлон не съм поглъщал.

— Не крещи — отвърна Незнайко. — Аз само за рима казвам, че котлонът бил хладен.

— Но аз никакъв котлон не съм поглъщал, нито горещ, нито хладен! — продължаваше да крещи Бързанко.

— Та аз не казвам, че си погълнал горещ, така че можеш да се успокоиш — отговори Незнайко. — Чуйте сега стихове за Дано:

Дано се приближи до кревата си, погледна под дюшека и каза:

— Дрън-дрън! Никаква питка няма тук.

— Ти нищо не разбираш от поезия — рече Незнайко. — Аз само за рима казвам, че има, а всъщност няма. Съчинил съм още и за Хапчев.

— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Трябва да турим край на тази гавра с нас. Мигар спокойно ще го слушаме как лъже пред всички?

— Стига! — развикаха се всички. — Не искаме да слушаме вече! Това не са стихове, а някакви подигравки.

Само Знайко, Бързанко и Дано викаха:

— Нека чете! Щом прочете за нас, нека и за другите да прочете!

— Не! Не искаме! — викаха останалите.

— Е, щом вие не искате, ще отида да ги прочета на съседите — каза Незнайко.

— Какво? — креснаха тогава всички в един глас. — Ще отидеш да ни срамиш пред съседите? Опитай се само! Тогава можеш да не се връщаш в къщи.

— Е, добре, братчета, няма — съгласи се Незнайко. — Само не ми се сърдете.

И Незнайко реши вече да не съчинява стихове.

Механикът Винтчо и неговият помощник Болтчо бяха твърде добри майстори. Те много си приличаха, само че Винтчо беше мъничко по-висок, а Болтчо — мъничко по-нисък на ръст. И двамата ходеха в кожени куртки. От джобовете им вечно стърчаха френски ключове, пили и други железни инструменти. Ако куртките им не бяха кожени, джобовете им отдавна щяха да се скъсат. Шапките им също бяха кожени, със защитни очила. Тези очила те слагаха през време на работа, да не си напрашват очите.

Винтчо и Болтчо по цели дни стояха в работилницата си и поправяха примуси, тенджери, чайници, тигани, а когато нямаше какво да поправят, правеха велосипеди с две и три колелета за дребосъчетата.

Веднъж Винтчо и Болтчо се затвориха в работилницата си без да кажат дума някому, и почнаха да майсторят нещо. Цял месец пилиха, стъргаха, чукаха, спояваха и никому нищо не показаха, а когато месецът измина, оказа се, че са направили автомобил.

Този автомобил работеше със сироп и газирана вода. В средата на колата беше направено седалище за шофьора, а пред него се намираше баката с газирана вода. Газът от баката минаваше по тръбичка в меден цилиндър и движеше желязно бутало. Желязното бутало под натиска на газа се движеше напред-назад и въртеше колелата. Над седалището беше прикрепен съд със сироп. Сиропът по тръбичката протичаше в баката и служеше за смазка на механизма. Такива газирани автомобили бяха много разпространени между дребосъчетата. Но в направения от Винтчо и Болтчо автомобил имаше едно твърде важно усъвършенствуване: отстрани на баката беше прибавена една гъвкава гумена тръбичка с кранче, за да може шофьорът да пие газирана вода, без да спира автомобила.

Най-много обичаше да се вози на автомобил Сиропов, тъй като през време на пътуването можеше да пие колкото си иска сироп с газирана вода. Незнайко също обичаше да се вози и Бързанко често се разхождаше. Ала Незнайко поиска да се научи сам да управлява автомобила и почна да моли Бързанко:

— Дай ми да покарам малко автомобил. И аз искам да се науча да го управлявам.

— Няма да можеш — каза Бързанко. — Това е машина. Тук трябва разбиране.

— Какво има тук за разбиране! — отвърна Незнайко. — Нали гледам как я управляваш. Натискай педалите и върти кормилото. Съвсем просто.

— Само ти се струва, че е просто, а в действителност е трудно. И сам ще се пребиеш, и автомобила ще разбиеш.

— Е, добре, Бързанко! — обиди се Незнайко. — Ще ми поискаш и ти нещо, ама и аз няма да ти дам.

Веднъж, когато Бързанко отсъствуваше от къщи, Незнайко се качи на автомобила, който беше на двора, и почна да дърпа ръчките и да натиска педалите. Най-напред нищо не излизаше, после моторът изведнъж забръмча и колата тръгна. Дребосъчетата видяха това от прозореца и изтичаха навън.

— Какво правиш? — викаха му те. — Ще се пребиеш!

— Няма да се пребия — отвърна Незнайко и тутакси връхлетя върху кучешката колиба. Бум-тряс! Колибката стана на трески. Добре, че Рунтавко успя да изскочи, иначе Незнайко и него щеше да прегази.

— Видя ли какво направи? — извика Знайко. — Спирай веднага!

Незнайко се изплаши, поиска да спре колата и дръпна някакъв лост. Но вместо да се спре, автомобилът тръгна още по-бързо. На пътя му се изпречи беседката. Бум-тряс! Беседката също стана на парчета. Незнайко от глава до пети беше посипан с трески. Една дъска го удари по гърба, друга го хлопна по главата. Незнайко сграбчи кормилото и почна да го върти. Автомобилът обикаляше из двора, а Незнайко крещеше колкото му глас държи:

— Братчета, отваряйте бързо пътната врата, защото иначе всичко ще изпочупя по двора!

Дребосъчетата отвориха вратата. Незнайко излезе вън от двора и полетя по улицата. Като чуха шума, от всички дворове наизлязоха дребосъчета.

— Варда! — викаше им Незнайко и летеше напред.

Знайко, Дано, Винтчо, доктор Хапчев и други дребосъчета тичаха след него. Но съвсем напразно! Те не можеха да го стигнат. Незнайко обикаляше по целия град и не знаеше как да спре машината.

Най-после автомобилът наближи реката, полетя в пропастта и се запремята надолу, Незнайко се изтърси навън и остана да лежи на брега, а газираният автомобил падна във водата и потъна.

Знайко, Дано, Винтчо и доктор Хапчев грабнаха Незнайко и го понесоха към къщи. Всички мислеха, че е мъртъв.