В къщи го сложиха на кревата и чак тогава Незнайко отвори очи, огледа се наоколо и попита:

— Братчета, още ли съм жив?

— Жив, жив — отговори доктор Хапчев. — Само че лежи, моля ти се, спокойно, защото трябва да те прегледам.

Той съблече Незнайко, прегледа го и каза:

— Чудна работа! Всички кости са здрави, има само натъртвания и няколко забити в кожата трески.

— Закачих с гърба си една дъска — каза Незнайко.

— Ще трябва да извадим треските — поклати глава доктор Хапчев.

— Ще боли ли? — изплаши се Незнайко.

— Не, никак. Дай, аз ей сега ще измъкна най-голямата.

— А-а-а! — изпищя Незнайко.

— Какво викаш, боли ли те? — учуди се Хапчев.

— Разбира се, че ме боли!

— Нищо, потърпи, потърпи. Само така ти се струва.

— Не, не ми се струва! Олеле, олеле!

— Защо крещиш, като че ли те коля? А пък аз не те коля, нали?

— Боли ме. Каза ми, че не боли, а сега боли!

— Хайде мълчи, мълчи. Една тресчица остана още.

— Олеле, недей! Недей! По-добре да си стои там.

— Не бива, ще почне да бере!

— Ох-ах-ах!

— Е, няма вече. Остана само да намажем с йод.

— Ще боли ли?

— Не, йодът не боли! Не мърдай!

— А-а-а!

— Не крещи, не крещи! На автомобил обичаш да се возиш, а да потърпиш мъничко, не можеш!

— Ох! Много щипе!

— Ще пощипе и ще престане. Сега ще ти сложа термометъра.

— Олеле, не искам термометър! Не искам!

— Защо?

— Ще ме боли!

— Термометърът не боли.

— Ти все казваш, че не боли, а после боли…

— Ех, че си чуден човек! Никога ли досега не съм ти слагал термометър?

— Никога.

— Добре, ето сега ще видиш, че това не боли — каза Хапчев и излезе за термометъра.

Незнайко стана бързо от кревата, скочи през прозореца и избяга при своя приятел Парцаливко. Върна се доктор Хапчев с термометъра, гледа — Незнайко изчезнал.

— Иди, че лекувай такъв болен! — недоволно измърмори Хапчев. — Лекуваш го, лекуваш го, а той да скочи през прозореца ида избяга. На какво прилича това!

Знайко, който много обичаше да чете, знаеше от книжките всевъзможни неща за далечни страни и за различни пътешествия. Често пъти вечер, когато нямаше какво да прави, той разказваше на другарите си онова, което беше чел. Момченцата много обичаха тези му разкази. Интересно им беше да слушат за страни, които никога не са виждали, но най-вече обичаха да слушат за пътешественици, тъй като с тях стават различни невероятни истории и се случват най-необикновени приключения.

Като се наслушваха на такива истории, момченцата почваха да мечтаят как да предприемат пътешествие. Едни предлагаха да тръгнат пешком, други предлагаха да плават по реката с лодки, ала Знайко каза:

— Хайде да направим балон и да полетим с него.

Тази идея много им се хареса. Дребосъчетата никога още не бяха летели с балон и това заинтересува всички момченца. Никой, разбира се, не знаеше как се правят балони, но Знайко каза, че той ще обмисли нещата й тогава ще им обясни.

И Знайко започна да мисли. Мисли той три дни и три нощи и намисли да направи балон от гума. Дребосъчетата умееха да добиват гума. В техния град растяха цветя, прилични на фикуси. Ако на стеблото на такова цвете се направи разрез, то от него потича сок. Този сок постепенно се сгъстява и се превръща в гума, от която могат да се правят топки и галоши.

Като намисли това, Знайко заповяда на момченцата да събират гумен сок. Всички почнаха да носят сок в една голяма бъчва, която Знайко приготви за тая цел. Незнайко също отиде да събира сок и на улицата срещна своя приятел Парцаливко, който играеше на въже с две момиченца.

— Чувай, Парцаливко, какво нещо измислихме! — каза Незнайко. — Ти, братче, ще се пукнеш от завист, като научиш.

— Няма да се пукна — отвърна Парцаливко. — Много ми е притрябвало да се пукам!

— Ще се пукнеш, ще се пукнеш! — увери го Незнайко. — Такова нещо, братче, ти и насън не си виждал.

— Какво е това нещо? — заинтересува се Парцаливко.

— Скоро ще направим балон и ще полетим да пътешествуваме!

Парцаливко почувствува завист. Поиска и той да се похвали с нещо и каза:

— Голяма работа — мехур! Аз пък се сдружих с момичетата.

— С кои момичета?

— Ето с тези — рече Парцаливко и показа с пръст момиченцата. — Това момиче се казва Мушица, а това — Чипоноска.

Мушица и Чипоноска стояха настрани и страхливо поглеждаха към Незнайко.

Незнайко ги изгледа изпод вежди и каза:

— Ах, значи така? Ти нали с мене дружиш?

— Аз дружа и с тебе, и с тях. Едното не пречи на другото.

— А според мене, пречи — отговори Незнайко. — Който дружи с момичета, и той е момиче. Разсърди им се веднага!

— Защо ще им се сърдя?

— Разсърди им се, ти казвам! Или аз ще ти се разсърдя.

— Сърди се, щом искаш. Голяма работа!

— Ще се разсърдя, а на твоите Мушица и Чипоноска ще им дам да разберат!

Незнайко стисна юмруци и се спусна към момиченцата. Парцаливко му прегради пътя и го удари с юмрук по челото. Почнаха да се бият, а Мушица и Чипоноска се изплашиха и избягаха.

— Значи ти заради тия момичета ме удари с юмрук по челото — викаше Незнайко, като се мъчеше да удари и той Парцаливко по носа.

— А ти защо ги закачаш? — запита Парцаливко, размахвайки юмруци на всички страни.

— Я виж ти какъв защитник се извъдил! — отговори Незнайко и удари приятеля си по темето така силно, че Парцаливко дори приклекна и се спусна да бяга.

— Сърдит съм ти! — извика след него Незнайко.

— Твоя работа! — отвърна Парцаливко. — Пръв ще дойдеш да се сдобряваш.

— Ще видиш, че няма да дойда! Ще хвръкнем с балона да пътешествуваме.

— Ще хвръкнете вие от покрива към тавана!

— Вие ще хвръкнете от покрива към тавана! — отвърна Незнайко и отиде да събира гумен сок.

Когато бъчвата се напълни с гумен сок, Знайко го разбърка хубавичко и каза на Болтчо да донесе помпата, с която напомпваха автомобилните гуми. Той съедини тази помпа с дълга гумена тръба, края на тръбата обля с гумен сок и каза на Болтчо полекичка да напомпва въздух. Болтчо захвана да помпа и от гумения сок изведнъж почна да се образува мехур, също както от сапунена вода се образуват сапунени мехури. Знайко през цялото време мажеше мехура от всички страни с гумен сок, а Болтчо непрекъснато помпаше въздух, затова мехурът постепенно се увеличаваше и се превръщаше в балон. Знайко дори не успяваше вече да го маже от всички страни. Тогава той нареди и останалите момченца да мажат. Веднага всички се заловиха за работа. За всекиго се намери какво да прави около балона, само Незнайко се разхождаше наоколо и подсвиркваше. Той се стараеше да бъде по-настрани от балона, поглеждаше го отдалече и повтаряше:

— Ще се пукне мехурът! Ей сегичка, ей сегичка ще се пукне!

Но балонът не се пукаше, а всяка минута ставаше все по-голям и по-голям. Скоро той се наду дотолкова, че за да могат да го мажат отгоре и отстрани, момченцата трябваше да се катерят на ореха, който растеше сред двора.

Работата по надуването на балона продължи два дни и бе прекъсната чак тогава, когато балонът стана голям колкото къща. След това Знайко завърза с връв тръбичката отдолу, за да не може балонът да издиша, и каза: