Нямаше съмнение. Само че на Алиса не се харесваше да й казват такова нещо.

„Ужасно — промърмори си тя — как всички тия животни се препират. Човек може да подлудее!“

На Лакея се стори уместно да повтори своята забележка:

— Ще стоя тук — каза той — непрекъснато, цели дни…

— Но какво ще правя аз? — попита Алиса.

— Каквото обичаш — отговори Лакея и започна да свири с уста.

„О, безсмислено е да му се говори — каза си безнадеждно Алиса, — той е съвсем тъп!“

И тя отвори вратата и влезе.

Вратата водеше право в голяма готварница, която от единия до другия край беше изпълнена с дим. Херцогинята седеше в средата на трикрак стол и люлееше бебе. Готвачката беше наведена над огъня и бъркаше в голям казан, който изглежда беше пълен със супа.

„Не ще съмнение, сложили са извънредно много пипер в супата!“ — си каза Алиса, която тъй силно закиха, щом влезе, че едва можа да изрече тия думи.

И наистина, имаше много пипер не само в супата, но и във въздуха. Херцогинята кихаше от време на време. И бебето кихаше и ревеше неспирно. Само готвачката и един Чепгърски котарак, който седеше до огнището и се усмихваше до уши, не кихаха.

— Моля, бихте ли ми казали — попита Алиса някак боязливо, защото не знаеше дали е учтиво първа да заговори — защо вашият котак се усмихва така?

— Защото е червен, прасе! — отговори Херцогинята.

Тя изрече последната дума с такава ярост, че Алиса подскочи. Но като разбра, че думата беше отправена към бебето, а не към нея, смело продължи:

— Не знаех, че червените котаци се усмихват. Всъщност не знаех, че котки могат да се усмихват.

— Всички могат — каза Херцогинята, — и повечето го правят.

— Не зная нито една да се усмихва — каза много учтиво Алиса, доволна, че е завързала разговор.

— Ти изобщо не знаеш много — каза Херцогинята.

Алиса никак не хареса тая забележка и помисли, че ще бъде по-добре да заговори за нещо друго. Докато се мъчеше да намисли нещо, готвачката махна казана със супа от огъня и начаса започна да хвърля каквото й се мерне върху Херцогинята и бебето. Най-първо — щипците. После — дъжд от панички, чинии, блюда. Херцогинята не забелязваше дори, когато я удряха. А бебето и без това толкова ревеше, че не можеше да се разбере дали ударите му причиняват болки.

— О, моля ви се, внимавайте какво правите! — извика Алиса, която ужасена скачаше насам-натам. — О, отиде нослето му! — изпищя тя, когато едно необикновено голямо блюдо прелетя много наблизо до него и насмалко щеше да го отнесе.

— Ако всеки си гледаше работата — изръмжа Херцогинята дрезгаво, — светът щеше да се върти много по-бърже, отколкото сега!

— Не би било никакво предимство — каза Алиса, силно зарадвана, че й се удава случай да блесне със знанията си. — Помислете само какво би станало от деня и нощта! Защото, знаете, земята се върти двайсет и четири часа около своята ос, а…

— Оса ли? — отсече Херцогинята. — Изгони я!

Алиса погледна доста безпокойно готвачката, за да види дали е схванала намека на Херцогинята. Но готвачката усърдно бъркаше супата и изглежда не слушаше. И тя се осмели да продължи:

— Двайсет и четири часа, струва ми се… Или… не бяха ли дванайсет? Аз…

— О, стига си ми дрънкала! — каза Херцогинята. — Никога не съм могла да понасям цифри!

Тя каза това и отново започна да люлее детето си; пееше му някаква песен и силно го блъскаше в края на всеки ред: „Хокай своя палав пеленак, удари го, щом закиха пак! Киха пак — проклетият хлапак, — за да те ядосва само пак!“

(Готвачката и бебето пригласят:) А-а-а-а-у! А-а-а-а-у! А-а-а-а-у!

Като пееше втората част на песента, Херцогинята продължи да люлее силно бебето нагоре и надолу. Горкото! То ревеше тъй гръмогласно, че Алиса едва можа да долови думите на песента: „Хокам своя палав пеленак и го бия, щом закиха пак! Да се учи — лошият хлапак — да не киха, да не дразни пак!“

(Готвачката и бебето пригласят:) А-а-а-а-у! А-а-а-а-у! А-а-а-а-у!

— На, можеш да го полюлееш, ако искаш! — каза Херцогинята на Алиса, като й подхвърли бебето. — Трябва да се приготвя за играта с Царицата — и тя бърже напусна стаята.

Готвачката захвърли един тиган подире й, но той не я досегна.

Алиса улови детето не без усилие; то беше чудновато същество, което махаше ръце и крака на всички посоки.

„Също като морска звезда“ — си помисли Алиса.

Горкото — пухтеше като локомотив в ръцете й. После почна да се превива на две и да се изправя, тъй че отначало тя едва можа да го задържи.

Но щом разбра как трябва да се люлее (а начинът беше: да го свиеш някак на кълбо и сетне да държиш здраво дясното му ухо и лявото краче, за да не може да се изправи), тя го изнесе навън на чист въздух.

„Ако не взема със себе си това дете — помисли си Алиса, — навярно ще го убият. Не е ли престъпление да го оставя тук?“

Тя изрече последните думи гласно. Малкото изгрухтя в отговор (то беше спряло вече да киха).

— Да не грухтиш! — каза Алиса. — Не е никак хубаво да се изказваш така!

Бебето пак изгрухтя. Алиса загрижено го загледа, за да разбере какво му е. Не можеше и дума да става: носът му бе много вирнат, по-скоро приличаше на зурла, отколкото на нос, а очите му бяха извънредно малки. Изобщо то никак не й се хареса.

„Но може само да е плакало“ — помисли си Алиса и погледна очите на бебето, за да види дали са насълзени. Не, не бяха.

— Ако мислиш да ставаш прасе, милото ми — каза Алиса сериозно, — да знаеш, че няма вече да те гледам. Затова внимавай!

Горкото мъниче изхълца (или изгрухтя, не можеше да се определи) и Алиса продължи да го носи, без да каже дума.

Тъкмо бе започнала да си мисли: „Ами сега, какво ще го правя у дома?“ — и то наново изгрухтя тъй силно, че тя разтревожено се загледа още веднъж в лицето му.

Тоя път не можеше да има съмнение: то не бе нищо друго — просто прасе. Алиса разбра, че е напълно безсмислено да го носи по-нататък.

Постави малкото на земята и много се зарадва, като видя, че то заприпка пъргаво навътре в гората.

„Ако пораснеше — каза тя на себе си, — щеше да стане страшно грозно дете. Но за прасе навярно е доста хубаво.“

И Алиса си спомни за някои познати деца, които можеха да станат чудесни прасета. „Само да знаех как става това!“ И тя се сепна, като видя изведнъж Червения котак, седнал на клона на едно дърво, което се намираше на няколко крачки от нея. Котака се усмихна, като видя Алиса.

„Изглежда добродушен“ — помисли си тя. Все пак той имаше много дълги нокти и остри зъби. Алиса разбра, че трябва да се отнася с уважение към него.

— Червен Котако — започна Алиса доста боязливо, защото не знаеше дали това име му се харесва; но котакът се усмихна още повече.

„Значи доволен е, поне засега“ — помисли Алиса и продължи:

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?

— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.

— Все едно накъде… — каза Алиса.

— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.

— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.

— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…

Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:

— Какви хора живеят по тия места?

— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.

— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.

— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.

— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.

— Сигурен съм — рече Котака, — иначе нямаше да дойдеш тука.

Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но продължи:

— А отде знаеш, че ти си побъркан?

— Първо на първо — рече Котака — кучетата не са побъркани, нали? Приемаш ли това за вярно?