— Приемам, че е тъй — отговори Алиса.

— И тъй — продължи Котака, — виждаш, кучетата лаят, когато са ядосани, и махат опашка, когато се радват. А аз лая, когато се радвам, и махам опашка, когато съм ядосан. Значи съм побъркан.

— Ти не лаеш, а предеш — каза Алиса.

— Все едно — рече Котака. — Ще играеш ли днес с Царицата?

— Много ми се иска — отвърна Алиса, — но не съм поканена.

— Ще се видим там — рече Котака и изчезна.

Алиса никак не се учуди на всичко това. Тя беше вече свикнала на чудновати неща. И както си стоеше, загледана в мястото, където преди бе застанал Котака, внезапно той пак се яви.

— Ами… какво стана с бебето? — попита Котака. — За малко щях да забравя да те питам?

— Превърна се на прасе — тихо отвърна Алиса, сякаш нямаше нищо чудно, че той беше се върнал внезапно.

— Това и очаквах — рече Котака и пак изчезна.

Алиса изчака, надяваше се да го види пак, но той не се яви вече и след минутка-две тя се запъти натам, където й се каза, че живее Мартенския Заек.

„Виждала съм шапкари — каза си тя. — А пък при Мартенския Заек непременно ще бъде по-забавно. И тъй като сега е месец май, навярно няма да е тъй луд, както през месец март.“

Тя каза това и погледна нагоре. И видя — Котака беше пак пред нея, седнал на клона на друго дърво.

— Какво каза: прасе ли? — запита Котака.

— Прасе — отговори Алиса. — А не може ли да не се явяваш и изчезваш тъй бърже? Зашеметяваш ме!

— Добре — рече Котака.

И тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.

„Наистина, често съм виждала котка без усмивка — помисли Алиса, — но сега видях усмивка без котка! Най-чудното нещо, което съм виждала в живота си!“

Тя повървя и съгледа къщата на Мартенския Заек. Помисли, че е неговата, защото комините изглеждаха като уши, а покривът беше от козина. Толкова голяма бе къщата, че Алиса реши да си гризне още малко от гъбата в лявата ръка, преди да се приближи.

Щом стигна шестдесет сантиметра височина, тя закрачи напред, ала някак плахо, като си каза:

„Ами ако се разбеснее! По-добре да бях отишла при Шапкаря!“

Под едно дърво пред къщата бе наредена маса, на която Мартенския Заек и Шапкаря пиеха чай. Между тях имаше една Катерица, заспала дълбоко; върху нея, сякаш бе възглавница, и двамата бяха облегнали лакти и приказваха.

„Много неудобно за Катерицата — помисли си Алиса. — Но сигурно не чувствува нищо, щом е заспала.“

Масата беше голяма, но и тримата бяха притиснати на единия й край.

— Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.

— Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.

— Ще пиете ли малко вино? — покани я Мартенския Заек.

Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.

— Не виждам никакво вино — забеляза тя.

— Няма вино — рече Мартенския Заек.

— Тогаз не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.

— Не беше толкоз учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Мартенския Заек.

— Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.

— Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкаря. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.

— Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.

Шапкаря отвори широко очи, като чу това, ала каза само:

— Защо гарванът прилича на писалищна маса?

„Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки.“

— Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.

— Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Мартенския Заек.

— Точно тъй — отвърна Алиса.

— Тогаз кажете туй, което мислите — продължи Мартенския Заек.

— Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…

— Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!

— Значи искате да кажете — добави Мартенския Заек, — че „Аз харесвам туй, което получавам“ е все едно като „Аз получавам туй, което харесвам“!

— Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че „Аз дишам, когато спя“ е все едно като „Аз спя, когато дишам“!

— Все едно е при тебе — каза Шапкаря.

Тук разговорът се прекъсна и те замълчаха, докато Алиса се мъчеше да си припомни всичко, което знаеше за гарваните и за писалищните маси; което всъщност не бе много нещо.

Шапкаря пръв наруши мълчанието.

— Кой сме днес? — запита той, като се обърна към Алиса.

Беше извадил часовник от джоба си, гледаше го обезпокоено, поклащаше го от време на време и го слагаше до ухото си.

Алиса помисли и сетне каза:

— Четвърти.

— Два дни назад! — въздъхна Шапкаря. — Казах ти, че масло не помага! — добави той, като погледна яростно Мартенския Заек.

— Беше най-хубавото масло — отвърна Мартенския Заек тихо.

— Да, но и трохи навярно са паднали вътре — изръмжа Шапкаря. — Не трябваше да го слагаш с ножа за хляб!

Мартенския Заек взе часовника и мрачно го погледна. Сетне го натопи в своята чаша чай и пак го погледна. Ала нищо по-добро не му хрумна и той повтори:

— Беше най-хубавото масло, знаеш много добре!

Алиса гледаше с голямо любопитство, надвесена над рамото му.

— Какъв смешен часовник! — каза тя. — Показва дните и месеца, а не колко е часът!

— Защо пък да показва колко е часът! — промърмори Шапкаря. — Вашият часовник показва ли коя година сме?

— Разбира се, че не — отговори с готовност Алиса. — Но то е, защото стои толкоз дълго време на същата година!

— Такъв е случаят и с моя — каза Шапкаря.

Алиса страшно се обърка. Забележката на Шапкаря изглеждаше съвсем безсмислена, а все пак беше казана на разбран език.

— Не разбирам — каза тя колкото се може по-учтиво.

— Катерицата пак заспа — каза Шапкаря и изля малко горещ чай на носа й.

Катерицата нетърпеливо поклати глава и без да отвори очи, рече:

— Разбира се, разбира се! Точно това исках и аз да кажа.

— Отгатнахте ли вече гатанката? — запита Шапкаря, като се обърна към Алиса.

— Не, отказвам се — отговори Алиса. — Какъв е отговорът?

— Нямам ни най-малка представа — каза Шапкаря.

— И аз нямам — рече Мартенския Заек. Алиса въздъхна уморена.

— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.

— Ако познавахте времето тъй добре, както аз го познавам — каза Шапкаря, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.

— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.

— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкаря, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!

— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.

— А, ето защо — каза Шапкаря. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!

— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.

— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогаз… знаете, не бих била гладна…

— Не веднага може би — каза Шапкаря. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.