— Искам да покажа на Алвиън рисунките си — заяви момчето.

— Добре, тогава иди и ги донеси — разреши баба му. — Ще й ги покажеш тук.

Тя май разбра, че е попрекалила с приказките, и се страхуваше да не каже прекалено много. Беше от Типа жени, които не могат да пазят тайна, иначе щеше ли да разказва семейната история на чужд човек като мен?

Внукът се завърна с папката си и децата се настаниха на масата. Приближих се до тях и когато хвърлих един поглед на рисунките, изпитах такава гордост от таланта на Алвиън, че реших при първа възможност да разговарям с баща й. Чувствах обаче и известно разочарование. Сигурна бях, че леля Клара беше на път да сподели нещо изключително важно.

След като обядвахме, напуснахме дома й.

Докато яздехме по обратния път, реших да я посетя отново, и то скоро.

Един ден, като се разхождах из селото, минах покрай скромния бижутерски магазин. Това наименование звучеше, малко пресилено, защото на витрината не се забелязваха скъпоценни камъни, имаше само няколко сребърни брошки и обикновени златни пръстени, някои от които бяха украсени с полускъпоценни камъни — тюркоази, топази и опали. Вероятно местните жители купуваха оттук годежните и сватбените си пръстени, а бижутерът изкарваше прехраната си най-вече от поправки.

Забелязах на витрината брошка с форма на камшик. Беше изкусно изработена от сребро, но сигурно не беше скъпа.

Исках да купя този сребърен камшик за Алвиън и да й го подаря в навечерието на конните състезания като талисман.

Отворих вратата и слязох по трите стъпала, водещи към дюкяна.

Зад тезгяха седеше възрастен мъж с очила със стоманени рамки. Смъкна очилата си на носа и впи поглед в мене.

— Искам да видя сребърната брошка с форма на камшик — казах аз.

— Разбира се, г-це — рече бижутерът, — ще ви я покажа с удоволствие.

Той я свали от витрината и ми я подаде.

— Ето, закачете я и се огледайте — предложи възрастният мъж и посочи към едно огледало на тезгяха. Аз послушах съвета му и реших, че брошката е изискана и изящна.

Докато се оглеждах, забелязах малък поднос с бижута, към които бяха прикрепени етикетчета. Сигурно тези накити бяха за поправка. Чудех се дали на този бижутер Алис е донесла брошката си през миналия юли.

— Вие от Маунт Мелин ли сте, г-це? — попита ме той.

— Да — отвърнах и му се усмихнах топло. Жадувах да разговарям с всеки, който можеше да хвърли светлина върху загадката, завладяла съзнанието ми. — Искам да подаря брошката на възпитаницата си.

Като всички обитатели на малки селища и той живо се интересуваше от живота на съседите си.

— Бедното сираче! Все пак утеха е да знаеш, че такава мила дама като вас се грижи за горкото дете.

— Ще взема брошката.

— Ще потърся подходяща кутийка. Една красива кутийка винаги е важна, когато човек иска да поднесе подарък, нали, г-це?

— Разбира се.

Той се наведе, измъкна изпод тезгяха картонена кутийка и започна да я пълни с памук.

— Да направим гнезденце за брошката!

Усетих, че му се иска да остана още малко.

— Напоследък не съм виждал никого от обитателите на замъка. Госпожата честичко ме навестяваше.

— Сигурно е било тъй.

— Току хареса някоя дрънкулка на витрината и я купи… било за себе си, било за някой друг. Беше тук в деня, когато умря.

Гласът му спадна до шепот и аз почувствах как възбудата ме сграбчва. Помислих си за дневника на Алис, скрит в джоба на дрехата й.

— Така ли? — с интерес попитах аз.

Той постави брошката върху памука и ме погледна.

— Имаше нещо странно в цялата работа. Спомням си всичко, като да беше вчера. Госпожата влезе и ме попита: „Поправихте ли брошката ми, г-н Пастърн? Много ми трябва. Искам да си я сложа утре вечерта. Канена съм на вечеря у семейство Трилендър, а госпожата ми подари брошката за Коледа и непременно трябва да я нося, за да й покажа, че я харесвам.“ — Очите на бижутера потърсиха моите. — Младата дама винаги казваше къде ще ходи, обясняваше защо й трябва определено нещо. Не повярвах на ушите си, като ми казаха, че напуснала дома си още същата вечер. Защо тогава трябваше да ми разправя, че щяла да ходи на вечеря на другия ден?

— Много странно, наистина.

Наистина нямаше нужда да ми го казва. Ако го беше споделила с някой друг, бих предположил, че го е направила, за да му хвърли прах в очите. Но защо да го казва на мен? Тая работа не ми излиза от ума, г-це. Често си мисля за това., и все се чудя.

— Мисля, че съществува някакъв отговор — отвърнах аз. — Може би не сте я разбрал добре.

Възрастният бижутер поклати глава. Не вярваше, че не я е разбрал добре. Както и аз. Бележката в дневника на Алис потвърждаваше думите му.

На следващия ден Селестин Нанзълок дойде да посети Алвитш. Тъкмо потегляхме за урока по езда и тя настоя да се присъедини към нас.

— Алвиън — рекох аз, — време е за малка репетиция. Опитай се да изненадаш г-ца Нанзълок, както искаш да изненадаш баща си.

Исках да се упражняваме в прескачане на препятствия, затова прекосихме селото и излязохме на открито.

Селестин бе приятно изненадана от напредъка на Алвиън.

— Вие сте постигнала истинско чудо, г-це Лий.

Наблюдавахме как Алвиън препуска в лек галоп през полето.

— Надявам се, че и баща й ще бъде доволен. Тя ще участва в конните състезания.

— Сигурна съм, че Конън ще бъде очарован.

— Моля ви да не му казвате нищо. Искаме да го изненадаме.

— Да, той ще бъде много доволен.

Усетих погледа й върху себе си, докато се усмихваше мило. Внезапно Селестин каза:

— О, г-це Лий, бих искала да разговаряме за брат ми Питър и за онази история с Джасинт.

Усетих как се изчервявам и много се ядосах.

— Знам, че той ви е подарил кобилата, а вие сте му я върнала, тъй като не сте искали да приемете нещо толкова скъпо.

— Прекалено скъп подарък, наистина — отвърнах аз, — който изисква твърде много средства за поддържане.

— Разбира се. Боя се, че той е действал твърде прибързано, но Питър е толкова щедър… Той се опасява, че ви е обидил.

— Предайте му, че не се чувствам засегната. Ако размисли малко, ще разбере защо не мога да приема подаръка му.

— Аз му го обясних, но той е възхитен от вас, г-це Лий, освен това съществува и друг мотив, за да ви направи този подарък — той желае да осигури добър дом за Джасинт, защото има намерение да напусне Англия.

— Той ми спомена за плана си.

— Предполагам, че ще иска да продаде някои от конете. Ще запазя някои от тях, но няма смисъл да правя големи разходи, след като остана сама вкъщи.

— Съгласна съм с вас.

— Той е видял как яздите Джасинт и смята, че ще й бъдете достойна господарка. Той много държи на нея, ето защо искаше да ви я подари.

— Разбирам.

— Г-це Лий, бихте ли желали да притежавате такъв кон?

— Кой не иска?

— Бих могла да помоля Конън да го приеме в конюшнята си за вас. Какво ще кажете?

— Много мило от ваша страна, г-це Нанзълок, високо оценявам желанието ви — и това на брат ви — да ми доставите удоволствие, но не искам да ползвам никакви привилегии. Г-н Тремелин разполага с достатъчно коне, за да удовлетвори нуждите ни. Не желая да ми бъде оказвано особено внимание.

— Виждам, че сте много горда и независима. — Селестин се наведе и приятелски докосна ръката ми. В очите й блестяха сълзи. Тя оценяваше поведението ми и разбираше колко отчаяно държа на гордостта си, защото не притежавах нищо друго.

Г-ца Нанзълок беше мила и човечна, вече знаех защо е била най-добрата приятелка на Алис. Чувствах, че и аз мога да се сприятеля с нея, тъй като социалното ми положение в Маунт Мелин сякаш не я интересуваше.

Един ден, помислих си аз, ще споделя с нея какво съм открила за Алис.

Но не сега. Бях бодлива като таралеж, както бе отбелязал брат й. Дори и за миг не ми мина през ум, че Селестин Нанзълок ще ме отблъсне, но не исках да рискувам.