Когато Алвиън ни приближи, Селестин похвали умението й. Сетне се завърнахме в замъка и пихме чай в салона за пунш.

Прекарахме приятен следобед.

Конън Тремелин се завърна в деня преди конните надбягвания. Бях доволна, че не се появи по-рано, защото радостната възбуда лесно щеше да издаде Алвиън.

Щях да участвам в състезанието, в което се събираха точки от скокове. Наричаше се смесено, което значеше, че мъжете и жените се състезават наравно.

Тапърти знаеше за участието ми и не даваше дума да се издума да яздя Дайън.

— Ако бяхте приели Джасинт — ми каза той един ден преди състезанието, — няма съмнение, четяхте да спечелите първото място. Кобилата има всички шансове да победи, както и вие, ако бяхте на гърба й. Старият Дайън е покорно добиче, ала не е победител. Защо не вземете Роял Роувър?

— Ами ако господарят възрази?

Тапърти махна с ръка.

— Няма да възрази. Той ще язди Майско утро, значи старият Роял ще бъде свободен. Ако господарят ми каже: „Оседлай ми Роял Роувър, Тапърти!“, тогава ще му дам Роувър, пък Майско утро ще остане за вас, госпойце. Господарят е страшно доволен, когато конете му печелят.

Много исках да изпъкна пред Конън Тремелин и затова, без много-много да му мисля, се съгласих с предложението на Тапърти. В края на краищата като учителка на дъщеря му по езда имах право да приема коня, който ми предлагаше главният коняр.

В навечерието на състезанията подарих брошката на Алвиън.

Тя изпадна във възторг.

— Това е камшик! — извика детето.

— Ще забодеш с него шалчето си, надявам се, че ще ти донесе късмет.

— Сигурно ще имам късмет, г-це.

— Не разчитай прекалено много на шанса. Помни, че късмет имат само онези, които заслужават. — Цитирах й началото на едно старо стихотворение, което татко често ни повтаряше: „С гордо изправена глава и възторжено сърце, но с крака, здраво стъпили на земята…“

Сетне продължих да я наставлявам:

— Щом изпълниш скока си, веднага трябва да се оттеглиш.

— Да, госпожице.

— Развълнувана ли си?

— Времето минава толкова бавно.

— Няма да чакаш още дълго.

Вечерта влязох да й пожелая „Лека нощ“, седнах на леглото й и отново заговорихме за състезанието.

Безпокоях се, тъй като тя бе твърде възбудена, и исках да я успокоя. Казах й, че трябва да се наспи хубаво, иначе няма да е свежа на другия ден.

— Как да заспя, когато сънят не идва?

Осъзнах какъв голям успех съм постигнала. Преди няколко месеца момичето се страхуваше да се качи на кон, а сега гореше от нетърпение да се състезава.

Това беше чудесно, но бих предпочела интересът й да не беше така изцяло насочен към баща й — одобрението му беше най-важното нещо за нея.

Алвиън гореше от желание да покаже уменията си пред него, но също така се страхуваше да не се изложи, защото копнееше да предизвика възхищението му.

Отидох в стаята си и взех сборника с поеми на Лонгфелоу.

Седнах отново на леглото й и започнах да чета. От собствен опит знаех, че поемата „Хаяуата“ е прекрасно средство за успокояване на ума.

Често я рецитирах наум, когато се опитвах да заспя, откъсвах се от събитията, които не ми даваха покой, и въображението ми бродеше из девствените гори, огласявани от „грохота на буйни реки…“.

Напевният поток от думи се лееше в тихата спалня. Усещах магическото им въздействие върху Алвиън. Тя бързо забрави състезанието, страховете и надеждите си. Сега седеше с малката Хаяуата в нозете на добрия Нокомис… Скоро сънят я победи.

Когато се събудих на другия ден, гъста мъгла забулваше света. Станах и се приближих до прозореца. Върбите бяха обгърнати от бели призрачни вълма, а по боровите иглички блестяха капчици влага.

Искрено пожелах до обед мъглата да се вдигне.

Но цялата сутрин времето не се оправи. Слугите се споглеждаха и шушукаха тревожно, тъй като всички се готвеха за състезанието. Кити ми каза, че повечето от тях ще присъстват заради господаря, който ще бъде съдия, а Били Трихей и други коняри ще се състезават.

— Господарят много се радва, когато конете му печелят.

С Алвиън обядвахме и веднага потеглихме — тя яздеше Блек Принс, а аз — Роял Роувър. Наистина бе чудесно да чувстваш добър кон под себе си и аз горях от възбуда като възпитаницата си: желанието ми да блесна в очите на Конън Тремелин сигурно не бе по-слабо от нейното.

За състезанието бе определено обширно поле близо до църквата. Когато пристигнахме, вече се беше събрал много народ.

Разделих се с Алвиън и разбрах, че състезанието, в което щях да участвам, бе едно от първите.

Празникът трябваше да започне в два и петнайсет, ала както винаги, имаше закъснение и в два и двайсет все още чакахме началото.

Мъглата се поразсея, но денят беше оловносив и мрачен; небето ни притискаше като тежка завивка и влагата се просмукваше в дрехите. Уханието на море дразнеше ноздрите, но нямаше вълнение и пронизителните писъци на чайките бяха по-меланхолични от всякога.

Конън се появи заедно с другите двама съдии — и тримата бяха местни величия. Тремелин яздеше Майско утро, както можеше да се предположи, след като аз бях получила Роял Роувър.

Селският оркестър засвири патриотичен химн, всички се изправиха на крака и запяха.

Пламенните слова ехтяха над мрачното поле:

Химнът въплътяваше гордостта на този суров народ. Всички стояха мирно и пееха. Сред тълпата забелязах малката Джилифлауър, която, за най-голямо мое учудване, пееше заедно с останалите. До нея стоеше Дейзи, която явно се грижеше за нея.

Джили ме видя и аз й махнах, ала веднага сведе поглед, но аз успях да забележа, че се усмихва и изглежда много доволна.

Един ездач се приближи до мене и познат глас възкликна:

— Охо, та това е самата г-ца Лий!

Обърнах се и видях Питър Нанзълок, яздещ Джасинт.

— Добър ден — поздравих го аз, а погледът ми жадно попиваше съвършените форми на кобилата.

На гърба си носех табелка с номер, поставена от организаторите на празника.

— Само не ми казвайте — възкликна Нанзълок, — че ще бъдем съперници.

— И вие ли ще участвате в първото състезание?

Той се обърна, за да ми покаже табелката на гърба си.

— Надеждите ми угаснаха — подметнах аз.

— Защо? Заради мене ли?

— Заради Джасинт — искрено отвърнах.

— Г-це Лий, вие можехте да я яздите на този ден.

— Как можахте да извършите подобна лудост? Слугите цели дни клюкарстваха за това.

— Кого пък го е грижа за слугите?

— Мене.

— Значи изневерявате на себе си.

— Една гувернантка трябва да се интересува от мнението на всички.

— Вие не сте обикновена гувернантка.

— Г-н Нанзълок, мисля, че в живота ви не е имало обикновени гувернантки — шеговито отбелязах аз.

Потупах лекичко Роял Роувър по хълбока и той ми отвърна незабавно.

Видях отново Питър едва след началото на състезанието. Редът му бе преди моя. Наблюдавах как умело язди Джасинт на полето. Телата им сякаш се бяха слели, изглеждаха като едно същество, като кентавър.

— Чудесно изпълнение — извиках, докато се наслаждавах на съвършените скокове и грациозния галоп на Джасинт. Всеки ще победи с такъв великолепен кон, самоуспокоявах се аз.

След като Питър завърши програмата си, гръмнаха бурни аплодисменти.

Подир малко дойде и моят ред.

Погледнах към Конън Тремелин на съдийската скамейка и прошепнах:

— Помогни ми, Роял. Искам да победя Джасинт и да спечелим наградата. Трябва да покажа на Конън Тремелин какво мога. Помогни ми, Роял!

Конят наостри чувствителните си уши и грациозно потегли напред. Сигурна бях, че ме е разбрал и ще отвърне на призива в гласа ми.