— Хайде, Роувър — прошепнах аз. — Ще успеем!

Изпълнихме програмата безпогрешно като Джасинт.

Долових гръмване на аплодисменти и напуснах полето.

Зачаках с нетърпение обявяването на резултатите. Радвах се, че ги оповестяват в края на всяко състезание, защото интересът на публиката все още не бе стихнал. Практиката да се обявяват победителите от всички турове в края никога не бе ми харесвала.

— Двама състезатели получиха еднакъв брой точки — съобщи Конън. — Щастлив съм да оповестя нещо необичайно: победители са мъж и жена — г-ца Марта Лий с Роял Роувър и г-н Питър Нанзълок с Джасинт.

Приближихме се, за да получим наградите си.

— Наградата е сребърна ваза — каза Конън. — Не можем да я разделим, затова ще я получи дамата.

— Разбира се — отвърна Питър.

— А вие получавате сребърна лъжица като утешение. Конън ми подаде наградата и ми се усмихна с явно

задоволство.

— Чудесно изпълнение, г-це Лий! Вие постигнахте невероятни неща с Роял Роувър.

Потупах коня и прошепнах:

— Не бих могла да желая по-добър партньор.

Сетне двамата с Питър се отдалечихме в тръс: аз — с вазата, а той — с лъжицата.

— Ако яздехте Джасинт, щяхте да бъдете безспорният победител — отбеляза Нанзълок.

— Но пак трябваше да се състезавам с вас.

— Джасинт би могла да победи във всяко състезание. Само я погледнете? Не е ли съвършена? Е, това няма значение, защото вие все пак спечелихте сребърната ваза.

— Винаги ще имам чувството, че не е напълно моя.

— Докато подреждате розите в нея, ще си мислите: „Част от тази ваза принадлежи на онзи мъж… Как му беше името? Той беше толкова мил към мен, а аз все го срязвах. Сега съжалявам.“

— Не ми се случва да забравям имената на хората, а освен това и няма за какво да съжалявам.

— Можем лесно да разрешим конфликта около подялбата на вазата. Ако заживеем заедно, аз ще я поставя на почетно място. Тогава ще казваме, че е наша, и ще бъдем щастливи.

Ядосана от наглото предложение, му отвърнах:

— Но иначе едва ли ще бъдем щастливи, г-н Нанзълок. — Обърнах му гръб и се отдалечих.

Исках да бъда близо до съдийската скамейка, щом Алвиън се появи, за да наблюдавам лицето на Конън по време на изпълнението й. Исках да бъда близо до нея, когато получава наградата си — бях сигурна, че ще победи, защото го желаеше от все сърце и се бе потрудила здраво. Скоковете нямаше да представляват никаква трудност за нея.

Състезанието за осемгодишни започна и аз с трескаво нетърпение зачаках да дойде редът на Алвиън. Момиченца и момченца излизаха едно подир друго на полето, ала от моята възпитаница нямаше и следа. Състезанието завърши, съобщиха и класирането.

Обзе ме горчиво разочарование. Алвиън се бе отказала в последния момент. Трудът ми бе отишъл нахалост. Страховете й се бяха възвърнали в решителния момент.

Щом връчиха наградите, тръгнах да я търся, но не я открих никъде и щом започна състезанието за напреднали осемгодишни деца, ми хрумна, че тя сигурно се е прибрала вкъщи. Сигурно се чувстваше ужасно, поради това че след всичките ни разговори и упражнения куражът я бе напуснал в критичния момент.

Исках да се махна оттук, тъй като моят триумф вече не ме интересуваше, исках бързо да открия Алвиън, за да я утеша — тя вероятно се нуждаеше от мен.

Върнах се обратно в Маунт Мелин, разседлах Роял Роувър, разтрих го, напоих го и бързо се упътих към къщата.

Задната врата бе отворена. Замъкът ми се стори много тих. Сигурно всички освен г-жа Полгри наблюдаваха конните състезания. Икономката вероятно почиваше в стаята си.

Качих се в стаята си и извиках Алвиън.

Като не получих никакъв отговор, се втурнах през класната стая към спалнята й. Нямаше никого. Може би не се беше прибрала вкъщи. Сетих се, че не забелязах Принс в конюшнята, но всъщност не надникнах в неговото отделение.

Върнах се обратно в стаята си и се приближих до прозореца. Реших да се върна обратно на празника — Алвиън сигурно бе още там.

Както стоях до прозореца, изведнъж разбрах, че има някой в покоите на Алис. Не знам откъде разбрах. Мярна ми се някакъв силует или може би завесата трепна, но бях сигурна, че там има някой.

Без много-много да му мисля, хукнах през галерията към покоите на Алис. Ботушите ми за езда вдигаха невероятен шум. Рязко отворих вратата и извиках:

— Има ли някой тук?

Стаята беше празна, но за част от секундата забелязах как междинната врата се затваря.

Помислих си, че може би това беше Алвиън, а тя имаше нужда от мен в този момент. Трябваше да я открия на всяка цена и страхът ми се изпари. Втурнах се напред и отворих вратата на спалнята. Огледах се наоколо, проверих зад завесите — нямаше никого. Отворих поредната врата и се озовах в друг будоар, чиято междинна врата зееше. Минах през нея и разбрах, че се намирам в спалнята на Конън, защото вратовръзката, която той носеше тази сутрин, бе захвърлена върху тоалетката. Видях и халата, и чехлите му.

При вида им гъста руменина заля бузите ми, защото бях прекрачила в онази част на къщата, където нямах право да влизам.

Някой бе влязъл тук преди мен. Кой ли?

Бързо прекосих спалнята, отворих вратата и се озовах в галерията.

Не забелязах никого, докато вървях бавно към стаята си.

Кой беше в стаята на Алис? Чий дух витаеше в нея?

— Алис! — извиках отчаяно. — Ти ли си, Алис? Отправих се към конюшнята, защото исках да се върна на празника, за да намеря Алвиън.

Тъкмо оседлах Роял Роувър и щях да тръгвам, когато забелязах Били Трихей да тича към мен колкото му държат краката.

— Госпойце, стана нещо страшно. Голямо нещастие!

— М-моля? — заекнах аз.

— Мис Алвиън падна от коня на едно препятствие!

— Но тя не взе участие в състезанието! — извиках аз.

— Напротив, тя се състезава с напредналите. На високото препятствие Принс се спъна и падна. Търкаляха се толкоз време…

Не можах да се овладея, покрих лицето си с ръце и избухнах в ридания.

— Търсят ви навсякъде, госпойце!

— Къде е тя?

— Лежи на полето. Страх ги е да я местят. Увиха я с одеяло и чакат да дойде д-р Пенджъли. Може и да има нещо счупено. Господарят е до нея и само повтаря: „Къде е г-ца Лий?“ Аз ви видях да си тръгвате и хукнах подире ви. Мисля, че ще трябва да се върнете там, госпойце…, щото той ви търси.

Пришпорих коня и се впуснах в луд галоп към селото. Докато яздех, се молех и ругаех:

— О, Боже, спаси я! Проклета малка глупачка! Лесните скокове бяха предостатъчни, за да се харесаш на баща си. Догодина щеше да се явиш на другото състезание. Алвиън, бедно мое дете! Той е виновен! Ако беше добър баща, нямаше да се стигне дотук.

Най-сетне пристигнах на полето. Никога няма да забравя картината, разкрила се пред очите ми: Алвиън лежеше в безсъзнание на тревата, а около нея се бяха скупчили много хора. Състезанията бяха прекратени.

За миг се вцепених при мисълта, че може да е мъртва.

Конън ме погледна строго и каза:

— Радвам се, че дойдохте, г-це Лий. Стана злополука. Алвиън…

Не му обърнах никакво внимание и коленичих до детето.

— Алвиън… скъпа моя — шепнеха устните ми.

В този миг очите й се отвориха. Това не беше своенравната ми ученичка, а уплашено и смутено дете. Тя ми се усмихна.

— Не си отивай…

— Няма, ще остана с теб.

— Но защо си… отиде… тогава — тихо прошепна Алвиън, трябваше да се наведа, за да различа думите й.

— Тя не говореше на гувернантката Марта Лий, а на Алис.

Д-р Пенджъли констатира счупване на глезена, но не можа да определи дали са настъпили и други увреждания. Намести счупената кост и откара Алвиън в Маунт Мелин с каретата си, а ние с Конън мълчаливо потеглихме на конете си.

Лекарят настани Алвиън в стаята й и й даде успокоително.