— О, да, татко! — възкликна Алвиън. — Толкова много искам да отидем на пикник!

Тя толкова много искаше да оздравее, за да тръгнем по-скоро, че изяждаше всичката храна, която й се поднасяше, и безспир говореше за предстоящото събитие. Д-р Пенджъли бе във възторг от бързото й възстановяване, както и всички ние.

Един ден казах на Конън:

— Вашето присъствие и внимание й подействаха толкова добре. Вие я направихте истински щастлива, г-н Тремелин.

Тогава той направи нещо изумително. Прегърна ме и ме целуна по бузата. Тази целувка беше много по-различна от онази, в нощта на бала. Беше бърза, приятелска и искрена.

— Не — рече Конън, — вие я направихте щастлива, скъпа г-це Лий.

Стори ми се, че иска да добави още нещо, ала не посмя и бързо се отдалечи.

Не бях забравила Джили. Исках да се боря за нея така, както се борих за Алвиън, но за това трябваше да разговарям с Конън, Мислех си, че той е приятелски настроен към мен и ще отстъпи пред желанието ми. Нямаше да се учудя обаче ако, след оздравяването на Алвиън той възприемеше предишния си маниер на поведение — пълна липса на интерес към момичето и пренебрежително отношение към мен. Така че реших да се застъпя за Джили сега, когато имах шансове за успех.

Една сутрин влязох смело в салона за пунш и поисках разрешение да разговарям с него.

— Разбира се, г-це Лий — отвърна Конън. — За мен е удоволствие да разговарям с вас.

Без никакви заобикалки хванах бика за рогата:

— Искам да помогна на Джили.

— Моля?

— Мисля, че тя не е смахната. Никой досега не е правил опит да й помогне. Чух, че е станала жертва на злополука, но преди това си е била напълно нормално дете. Не смятате ли, че е възможно разумът й отново да бъде пробуден?

Забелязах насмешка в очите му, когато той рече:

— За Господ и за г-ца Лий всичко е възможно.

Не се засегнах от обидната забележка и продължих:

— Моля за разрешение да й давам уроци.

— Скъпа г-це Лий, нима не посвещавате цялото си време на възпитаницата си?

— Дори и гувернантките разполагат с малко свободно време. Бих могла да отделям по няколко минути и за Джили, г-н Тремелин, освен ако вие не възразявате.

— Сигурен съм, че дори и да ви забраня, вие пак ще намерите някакъв начин, затова по-лесно ми е да ви кажа: „Правете, каквото сметнете за добре. Желая ви успех.“

— Благодаря ви — рекох аз и понечих да изляза.

— Г-це Лий — спря ме той и аз зачаках.

— Искам да отидем на пикник, колкото се може по-скоро. Ако се наложи, ще нося Алвиън на ръце до каретата.

— Много добре, г-н Тремелин. Ще й съобщя веднага. Сигурна съм, че тя ще е във възторг.

— А вие не сте ли доволна, г-це Лий?

За миг ми се стори, че той се приближава към мен, и отстъпих назад. Страх ме беше, че ще ме докосне и ще издам чувствата си.

— Всичко, свързано с благополучието на Алвиън, ми доставя удоволствие, г-н Тремелин — студено отвърнах аз и изхвърчах, за да съобщя новината на възпитаницата си.

Настъпиха прекрасни седмици, които никога вече нямаше да се повторят.

Провеждах редовни занимания с Джили и успях да я науча да пише няколко букви. Тя обичаше да разглежда рисунки — съзерцаваше ги цели часове. Мисля, че харесваше уроците, защото всеки ден в уречения час се явяваше в класната стая.

От време на време проронваше по някоя дума. Знаех, че всички обитатели на Маунт Мелин следят с интерес експеримента.

Наближаваше моментът, когато Алвиън отново щеше да се появи в класната стая, и аз трябваше да се подготвя за конфликта. Възпитаницата ми не можеше да понася Джили. Понякога я водех в стаята на Алвиън, която щом забележеше нещастното създание, се намръщваше и гледаше подозрително. Трябваше да намеря начин да ги помиря.

Много хора посещаваха Алвиън. Селестин идваше всеки ден и й носеше плодове и подаръци. Питър също навестяваше детето, което много му се радваше.

Веднъж той й каза:

— Виж какъв добър чичо съм ти, Алвиън! Колко често те навестявам!

— Да, но ти не идваш само заради мене, чичо, а най-вече заради г-ца Лий — възрази му тя.

— Идвам и заради двете. Истински съм щастлив, че имам възможността да посещавам такива прекрасни млади дами — отговори Питър в характерния му шеговит стил.

Един ден се появи лейди Треслин със скъпи книги и цветя, ала Алвиън я прие много студено и почти не обели дума.

— Тя не се чувства добре, лейди Треслин — опитах се да извиня поведението на възпитаницата си. Благородната дама ме дари с такава ослепителна усмивка, че чак дъхът ми секна. Тази жена наистина бе забележително красива.

— Разбира се! Горкото дете! Г-н Тремелин ми каза, че тя се е държала много твърдо, а вие много сте й помогнала. Казах му, че има късмет с такова съкровище като вас, защото от собствен опит знам, че това е рядкост в наши дни. Припомних му как готвачката ми напусна тъкмо в разгара на една официална вечеря. Тя бе истинско съкровище, също като вас.

Наведох глава, за да не забележи омразата в погледа ми — ненавиждах я не само защото ме сравни с готвачката си, но и заради красотата й. Носеха се упорити слухове, че е любовница на Конън, и аз усещах, че в тях има немалка доза истина.

Конън ставаше съвсем различен, когато тази жена гостуваше в замъка. Той изобщо не ме забелязваше. Чувах смеха им и се мъчех да отгатна за какво си говорят. Проследих ги в градината и реших, че дори и жестовете им издават интимната им връзка.

Разбрах каква глупачка съм била да храня чувства и надежди, които сега ми се струваха смешни и нелепи. Опитвах се да си внуша, че не съм влюбена в Конън, че всичко е плод на въображението ми, ала уви! Това не беше вярно.

Не се осмелявах да кроя планове за бъдещето.

Един ден Селестин покани Алвиън да погостува в Маунт Уидън.

— За разнообразие — каза тя. — Конън, ти ще дойдеш на вечеря и ще я върнеш вкъщи.

Той се съгласи. Разочаровах се горчиво, тъй като не ме поканиха. През тези седмици си бях изградила много фалшиви представи, но време бе да стъпя на земята. Кой ще ти кани една гувернантка на вечеря в Маунт Уидън!

Присмях се на собствената си наивност, ала в смеха ми прозираха тъга и горчивина. Сякаш се пробуждах в мразовито утро, настъпило след безкрайни слънчеви седмици. Мислех си, че те ще траят вечно, но, уви, буреносни облаци се бяха скупчили в небето.

Конън отведе Алвиън в Маунт Уидън и аз за първи път от пристигането си останах сама и без никакви задължения.

Позанимавах се с Джили, но тъй като не желаех да я изморявам прекалено, не след дълго я отведох при баба й и се зачудих какво да правя.

Внезапно ми хрумна нещо. Защо да не яхна коня и да не се поразходя сред хълмовете?

Спомних си деня, в който с Алвиън посетихме леля Клара. Почувствах нарастваща възбуда, защото горещо желаех да разгадая тайната на Алис, която бе напуснала мислите ми през последните блажени седмици. Дали пък интересът ми към тази жена не се бе пробудил отново, защото исках да се отвлека от собствените си чувства и проблеми?

Рекох си, че леля Клара сигурно ще се зарадва, като научи, че племенницата й се е възстановила напълно след злополуката. Миналия път тя ясно ми даде да разбера, че винаги ще съм добре дошла в нейния дом. Може би не беше съвсем редно да я посещавам без Алвиън, но все пак по време на гостуването ни останах с впечатлението, че тя гори от желание да разговаря с мен.

В края на краищата реших да я посетя.

Отидох при г-жа Полгри и я помолих за един почивен ден.

Икономката се бе привързала силно към мен, откакто започнах да се занимавам с Джили. Тя наистина обичаше внучката си. Въобразяваше си, че особеният й характер е цената на греха, извършен от родителите й, но не я смяташе вече за малоумна.

— Никой не заслужава почивка повече от вас, госпойце — рече ми тя. — Къде искате да идете?