— Ще се разходя сред хълмовете и ще обядвам в някое ханче.

— Няма ли да ви е страх самичка?

— Мога прекрасно да се грижа сама за себе си — с усмивка отвърнах аз.

— Ама там има тресавища, мъгла, че и гномове, както викат някои.

— Истински гномове ли?

— Не им се присмивайте, госпойце, не им харесва, кат им се подиграват хората. Някои викат, че били виждали тъдява гномове с островърхи шапки. Кат не те харесат, те отвеждат на някое затънтено място и преди да се усетиш, току-виж те глътнало тресавището.

От думите й ме побиха тръпки.

— Ще внимавам да не обидя феите и гномовете. Ако срещна някой от тях, ще бъда много любезна.

— Смейте се, госпойце, ама да не съжалявате сетне.

Отидох в обора и попитах Тапърти кой кон да взема.

— Майско утро е свободен, госпойце.

Казах му, че възнамерявам да се разходя сред хълмовете.

— Искам да опозная този край — добавих.

— Не е нещо кой знае какво — рече той, сетне се усмихна под мустак на някаква си своя мисъл и ме попита лукаво: — Сама ли ще се разхождате, госпойце?

Отвърнах му, че ще бъда сама, ала той явно не ми повярва.

Ядосах му се, тъй като той явно подозираше, че отивам на среща с Питър Нанзълок. Откак направи онази глупост с коня, непрекъснато ни одумваха.

Чудех се дали слугите са забелязали сближаването ми с господаря. Ужасявах се от тази възможност. Стараех се да не мисля за приказките за мен и Питър Нанзълок, които със сигурност се разменяха зад гърба ми, но щеше да бъде съвсем различно, ако говореха така за мен и Конън.

Колко странно! — си мислех, докато прекосявах селото, възседнала Майско утро.

Между нас двамата няма нищо — значи няма повод за клюки. Вътрешният ми глас обаче ми нашепваше друго: „Спомни си как господарят те целуна, и то два пъти!“

Погледнах към Маунт Уидън, кацнал на отвъдния бряг на залива. Копнеех от желание да срещна Конън, но не го видях, разбира се той се веселеше с Алвиън и приятелите си. Как можех да си въобразявам, че ще се върне, за да бъде с мен? Не биваше да допускам бляновете ми да надделеят над здравия разум.

Въпреки това продължих да се надявам, докато селото не остана зад гърба ми и не достигнах първата скална стена.

Беше прекрасна декемврийска утрин, жълтите цветчета на прищипа блестяха като златни капчици по голите скали.

От влажната земя се носеше мирис на торф, а полъхът на вятъра бе ведър и свеж.

Препусках в галоп сред хълмовете, а вятърът брулеше лицето ми. Дадох воля на въображението си и си представих, че Конън язди до мен; че ме моли да спра, за да ми каже колко много се е променил животът му, откакто ме познава, колко добра съм към Алвиън и колкото и невероятно да беше, че е влюбен в мен.

Великолепният пейзаж будеше възторг в душата ми вдъхваше живот и на най-дръзките ми мечти. Както някои вярваха, че този край е обитаван от гномове и феи, така и аз си казах, че Конън Тремелин би могъл да се влюби в мене.

По пладне пристигнах в Къщата сред хълмовете. Всичко беше точно както миналия път: възрастната икономка излезе да ме посрещне, след което бях въведена във всекидневната на леля Клара.

— Добър ден, г-це Лий. Защо сте сама?

Бях искрено учудена, че никой не й бе съобщил за злополуката на Алвиън. Редно бе Конън да й изпрати вест, след като знаеше колко много старата дама обича племенницата си.

Когато й разказах за нещастието, леля Клара придоби много угрижен вид. Бързо добавих, че Алвиън вече се е възстановила и скоро ще я посети.

— Вие имате нужда от нещо ободрително, г-це Лий — рече старата дама. — Да пийнем по чашка вино от бъз. Ще бъдете ли така добра да обядвате с мен?

Благодарих й за любезната покана и я приех с радост.

Отпих от виното и почти веднага ме обзе онова замайващо опиянение, което бях усетила и миналия път. След това ни поднесоха невероятно вкусно овнешко печено с пикантен сос. Нахранихме се и се оттеглихме във всекидневната на приказка, както се изрази леля Клара.

Горях от нетърпение да узная повече за Алис и се надявах да не остана разочарована.

— Как се чувства малката Алвиън? — попита старата дама. — По-щастлива ли е вече?

— Да, мисля, че е много по-щастлива от преди. Откакто падна от коня, баща й отделя повече време за нея и тя прелива от удоволствие.

— А, баща й… — въздъхна леля Клара, а светлите й очи заблестяха от оживление. Знаех, че тя принадлежи към онзи тип жени, които умират да клюкарстват. Освен това живееше сама на това затънтено място и пристигането на гостенин бе непреодолимо изкушение за нея.

Бях решена да я изкуша до край и затова предизвикателно подметнах:

— Има нещо странно в отношенията им.

Настъпи мълчание, което старата дама прекъсна с думите:

— Това е неизбежно.

Не казах нищо, чаках със затаен дъх и се страхувах да не би тя да промени решението си. Беше на прага на признанията, усещах, че тя може да хвърли светлина върху тайните на Маунт Мелин, да ми разкаже историята на семейство Тремелин, която, без да го искам, се бе превърнала в неразделна част от живота ми.

— Все още търся вината у себе си — заговори тя, сякаш сама на себе си. Сините й очи гледаха някъде над мен, като че ли старата дама се бе върнала назад във времето и изобщо не забелязваше присъствието ми. — Често си задавам въпроса до каква степен човек има право да се намесва в живота на другите — след малко продължи тя.

И аз неведнъж бях мислила върху този въпрос, защото, откакто живеех в Маунт Мелин, също се опитвах да влияя върху живота на обитателите му.

— Алис живя при мен след годежа. Всичко можеше все още да бъде променено, но аз се намесих. Разбирате ли, мислех си, че той е по-подходящият мъж.

Тя се изразяваше доста неясно, но се боях да я прекъсна, за да не наруша потока на мислите й. Можеше да се усети, че издава семейни тайни на непозната дама, която е по-любопитна, отколкото трябва да бъде.

— Какво ли щеше да стане, ако Алис бе постъпила другояче? Играли ли сте на тази игра, г-це Лий? Казвали ли сте си, ако тогава аз… или някой друг… беше направил това и това… целият му живот щеше да бъде друг?

— Да — отвърнах аз. — Всеки си мисли така. Вие смятате, че животът на племенницата ви и Алвиън щеше да протече по различен начин.

— О, да… най-вече на Алис. Тя беше достигнала истински поврат, кръстопът, както се казва. Тръгни по този път и животът ти ще бъде такъв, поеми по другия и всичко ще бъде различно. Често се измъчвам, защото ако беше завила надясно вместо наляво… може би щеше да е още сред нас. В края на краищата, ако се беше омъжила за Джефри, нямаше защо да бяга с него, нали?

— Виждам, че тя ви се е доверявала изцяло.

— Така е. Аз изиграх доста важна роля в живота й и сега много се тормозя. Дали наистина постъпих правилно?

— Сигурна съм, че сте постъпила така, както сте смятала за правилно. Така правим всички. Вие много обичахте племенницата си, нали?

— Да. Имам само синове и все мечтаех за момиче. Алис често идваше вкъщи и играеше с моите момчета. Все се надявах да се омъжи за някой от тях, макар че бяха братовчеди. Може би това нямаше да е за хубаво. По онова време живеехме в Пензънс. Родителите на Алис притежаваха голямо имение на няколко мили от морския бряг — сега то принадлежи на Конън. Тя беше богата наследница; майка й и баща й не искаха да я женят за братовчед и затова решиха да я сгодят за Тремелин.

— Значи женитбата им е била предрешена.

— Да. Баща й почина, а майка й — сестра ми — уважаваше много Конън Тремелин старши. Всички мъже във фамилията им носят това име от векове наред. Все си мисля, че сестра ми тайно копнееше да се омъжи за него, ала мечтата й не се осъществи и затова тя толкова много искаше да даде дъщеря си на сина му. Сгодиха ги, когато Конън бе на двадесет години, а Алис — на осемнадесет. Вдигнаха сватбата година по-късно.

— Това наистина е било брак по сметка.