Сепнах се от внезапен вик. Извърнах се — в рамката на вратата, водеща към класната стая, стоеше Алвиън.

— Госпожице! Вие ли сте това?

— Разбира се! Кой друг би могъл да бъде?

Тя не ми отговори, но аз знаех.

— Никога не сте изглеждала така, госпожице!

— Никога не си ме виждала с шал и гребен.

— Вие сте … красива!

— Благодаря ти, Алвиън.

Тя ми се стори развълнувана и уплашена. Знаех кого си е мислила, че вижда.

Имах ръста на Алис, а с черния копринен шал изглеждах и стройна като нея.

Цял живот ще си спомням за този коледен празник.

Сутринта се събудих от оживените разговори на слугите, които се закачаха и се смееха под прозореца ми.

Отворих очи и замечтано прошепнах: „Коледа! Първият ми коледен празник в Маунт Мелин!“

Внезапна догадка охлади възторга ми: ами ако това беше не само първата, но и последната ми Коледа в замъка?

За една година биха могли да се случат толкова много неща.

Станах от леглото, щом пристигна топлата вода. Дейзи боязливо спря насред стаята, трепереща от възбуда.

— Окъснях, госпойце, ама имаше толкоз много работа. По-добре побързайте, щото инак шъ изпуснете коледарите. Те шъ гледат да дойдат по-раншко, щото знаят, че господарят шъ върви на черква.

Бързо се измих, облякох и взех пакетите с подаръците. Кърпичките на Алвиън бях поставила още предишната вечер до леглото й.

Приближих се до прозореца и вдишах с пълни гърди ароматния въздух, ухаеш на подправки. Вслушах се в спокойното плискане на вълните — тази сутрин те не ми нашепваха нищо. В това коледно утро всички огорчения и скърби бяха забравени.

Алвиън влезе в стаята ми с бродираните кърпички в ръка и рече:

— Благодаря ви, госпожице! Весела Коледа!

Импулсивно я притиснах към себе си и я целунах, а тя малко срамежливо отвърна на ласката ми.

Сетне протегна към мен брошка, която много приличаше на сребърния камшик, който й подарих в навечерието на конните състезания. В първия момент помислих, че иска да ми върне подаръка.

— Купих брошката от г-н Пастърн — неуверено каза Алвиън. — Исках да прилича на моята, но да не е съвсем същата, за да не ги бъркаме. Вашият камшик е с гравирана дръжка. Когато излизаме на езда, ще носим еднакви брошки.

Бях трогната. Алвиън не бе яздила, откакто бе счупила крака си, и не можеше да избере по-добър начин, за да ми покаже с какво нетърпение очаква отново да възседне коня.

— Подаръкът ти ми достави несравнимо удоволствие, Алвиън — рекох й аз.

— Радвам се, че ви харесва, госпожице — каза тя и на лицето й грейна сияйна усмивка. Сетне бързо напусна стаята ми.

По всичко личеше, че този ден наистина ще бъде прекрасен.

Подаръците ми имаха огромен успех. Очите на г-жа Полгри лъснаха при вида на уискито, а Джили не откъсваше замечтания си поглед от новия шал. Сигурно бедното дете никога не бе притежавало нещо толкова красиво, защото галеше в захлас плата, сякаш бе живо същество. Дейзи и Кити също се радваха на шаловете си — изборът ми бе правилен.

Г-жа Полгри свенливо ми подаде комплект покривчици и прошепна:

— Да си постелете чекмеджетата на скрина, скъпа…

Отвърнах й, че незабавно ще го направя, и тя много се развесели. Рече, че много й се искало веднага да опитаме уискито — с чаша чай, разбира се, но нямало време.

— Само кат се сетя що работа ме чака днеска!

Откъм преддверието се дочуха весели мелодии — коледарите бяха пристигнали. Бързо тръгнахме натам. Слугите вече се бяха скупчили и очакваха появата на господаря. Конън тържествено се спусна по стълбите и целият замък заехтя от гръмка коледна песен:

Преди две години Алис е стояла до него в този празничен час. Дали Конън също си мислеше за нея? Лицето му бе застинало в усмивка. Той запя заедно с коледарите, а щом песента свърши, се разпореди да бъде внесена огромната купа с вино за традиционната наздравица. Слугите донесоха и подноси с печива и сладкиши.

Забелязах, че господарят се приближава към мен, и сърцето ми затупа лудо.

— Е, г-це Лий, какво ще кажете за нашите коледни обичаи?

— Много са вълнуващи.

— Все още не сте видели и половината.

— Да, празникът едва започна.

— Следобед трябва добре да си починете.

— Но защо?

— Защото довечера ще празнуваме.

— Ама аз…

— Разбира се, че сте поканена на бала. Къде си мислехте, че ще прекарате коледната вечер? С Тапърти и Полгри ли?

— И аз се чудех.

— Нима не искате да танцувате на бала?

— Не съм сигурна.

— О, хайде, не бъдете толкова строга. Веднъж в годината е Коледа! Не се колебайте, а просто елате. Всъщност още не съм ви пожелал „Щастлива Коледа!“ Този малък подарък е за вас. Приемете го като израз на моята благодарност. Бяхте толкова добра към Алвиън след злополуката. И преди това, разбира се, ала аз не знаех.

— Аз само изпълнявам дълга си на гувернантка, господине!

— И винаги ще го изпълнявате, сигурен съм. Още веднъж ви желая щастлива Коледа!

Той сложи в дланта ми някакъв малък предмет, а аз бях така обезумяла от щастие, че чувствата ми вероятно не останаха в тайна за никого.

— Много сте добър към мен — прошепнах с треперещи устни. — Не съм предполагала…

Той се усмихна и тръгна към певците. Забелязах, че Тапърти ни наблюдава по време на целия разговор. Чудех се дали е видял подаръка.

Исках да се скрия някъде, защото в душата ми вилнееше истинска буря. Изгарях от нетърпение да отворя и малката кутийка, ала не можех да го направя пред всички.

Измъкнах се и хукнах нагоре по стълбите към стаята си.

Отворих малката кутийка от син плюш и пред погледа ми се разкри прекрасна брошка с форма на подкова, обсипана с диаманти.

Гледах я изумено и не вярвах на очите си. Не можех да приема такъв скъп подарък. Трябваше веднага да върна брошката.

Хиляди зелени и червени пламъчета играеха по скъпоценните камъни. Никога не бях притежавала диаманти, но разбирах, че тези сигурно бяха много скъпи.

Защо Конън ми бе направил такъв подарък? Щях да бъда толкова щастлива, ако ми беше дал някоя дреболия. Идеше ми да се хвърля на леглото и да завия от отчаяние.

Чух, че Алвиън ме вика:

— Госпожице, време е да тръгваме за църквата. Хайде, каретата ни чака.

Бързо мушнах брошката в кутийката и си сложих бонето и пелерината.

Срещнах Конън, след като се върнахме от църква. Вървеше към конюшнята, аз се втурнах след него и го извиках.

Той спря, извърна се към мен и се усмихна.

— Г-н Тремелин, високо оценявам жеста ви, но не мога да приема такъв скъп подарък.

Той наклони глава и ме погледна присмехулно.

— Скъпа г-це Лий, боя се, че съм доста невеж в някои области. Нямам понятие колко скъп трябва да бъде един подарък, за да го приемете.

— Това е много ценен накит — прошепнах аз, червена до ушите.

— Мислех си, че ще е подходящ за вас. Знаете, че подковата символизира щастие, а освен това вие сте толкова добра ездачка…

— Аз… аз не мога да нося толкова скъпо бижу…

— Можете да си сложите брошката на тазвечерния бал.

За миг си представих, че танцувам с Конън, облечена в зелената копринена рокля на Филида, и не отстъпвам по елегантност на другите дами в балната зала с шала и диамантената брошка, сияеща на гърдите ми. О, Боже, толкова ми се искаше да я задържа само защото той ми я подари.

— Мисля, че нямам право…

— О — прошепна той, — май започвам да разбирам. Вие си мислите, че съм ви подарил брошката с онази цел, с която Питър Нанзълок ви изпрати Джасинт.

— Значи — заекнах аз — вие знаете…

— Аз съм в течение на всичко, което става в дома ми, госпожице. Знам, че му върнахте коня — много благопристойна постъпка. Подарявам ви брошката по съвсем друга причина: вие сте толкова добра към Алвиън не само като гувернантка, но и като жена. Разбирате ли какво имам предвид? Грижите за една дете не се състоят само в това да го учиш на граматика и аритметика… Вие дарявате Алвиън с любов и човешка привързаност. Тази брошка принадлежеше на майка й. Приемете я като израз и на моята, и на нейната благодарност. Ще го направите ли?