— Да… — промълвих аз след дълго мълчание. — Ще приема брошката. Много ви благодаря, г-н Тремелин.

Той се усмихна. Не можах да разгадая смисъла на усмивката му, защото тя загатваше много неща, но не се и опитах, защото ме беше страх.

— Благодаря ви — прошепнах отново и хукнах към замъка.

Качих се в стаята си, извадих брошката и я закачих на лилавата си памучна рокля, която в миг се преобрази.

Тази вечер на гърдите си щях да нося диамантената брошка на Алис.

В този необикновен ден получих подарък и от нея.

За първи път обядвах заедно с Конън и Алвиън в малката трапезария. Кити и Дейзи си разменяха многозначителни погледи, докато ни сервираха печена пуйка и пай със сливи.

— Не е редно да се храните сама на Коледа, госпожице. Всъщност трябваше да ви дадем възможност да навестите семейството си за празниците. Трябваше да ми напомните.

— Тук съм от прекалено кратко време, за да ви моля за отпуск. Освен това…

— Не бихте желали да изоставите Алвиън толкова скоро след злополуката — прошепна той. — Много сте внимателна.

Поведохме оживен разговор за коледните обичаи, Конън разказваше весели случки от миналите празници — как веднъж коледарите закъснели и всички отишли на църква, а когато службата свършила, певците ги чакали отвън и ги съпроводили с песни по целия път до замъка.

Представих си как Алис седи на мястото, което сега заемах аз. Чудех се дали са разговаряли така оживено, дали Конън, виждайки мен, си спомняше за нея.

Непрекъснато си повтарях, че обядвам с ш само защото е Коледа. След празниците отново, щях да се превърна в безличната, незабелязвана от никого гувернантка.

Не исках повече да се измъчвам с подобни мисли. Довечера щях да танцувам на бала. Щастливият случай ме бе дарил с красива рокля, кехлибарен гребен и диамантена брошка. Тази вечер щях да бъда на равна нога с гостите, защото бях поканена на бала лично от господаря. Всичко щеше да бъде толкова различно от онази нощ, когато танцувах сама в солариума.

Последвах съвета на Конън и си легнах, защото исках да бъда бодра и свежа до сутринта. За най-голямо мое учудване наистина успях да заспя. Отново ми се присъни Алис. Тя витаеше като привидение сред гостите на бала, призрачна фигура, която виждах само аз. Танцувах с Конън, а тя ми нашепваше: „Искам да заемеш моето място, Марти, да седиш на моя стол, да държиш ръката на Конън, само ти, Марти… само ти… никоя друга…“

С неохота се събудих след този толкова приятен сън. Опитах се отново да заспя, за да се върна в онзи призрачен свят, в който духове, излезли от царството на сенките, ми нашепваха, че желаят да получа онова, което жадувах най-много от всичко на света.

В пет часа Дейзи ми донесе чаша чай по нареждане на г-жа Полгри.

— Тя ви праща и едно парче кейк със стафиди, госпойце. Ако искате още, шъ ви донеса.

— Това ще ми е предостатъчно.

— Вече шъ трябва да се стягате за бала, госпойце.

— Има много време — отвърнах й аз.

— В шест часа шъ ви донеса топла вода. Гостите шъ почнат да пристигат в осем — винаги е било тъй. Не забравяйте, че вечерята е чак в девет, тъй че ако искате да ви донеса още нещо за ядене, само ми кажете!

Сигурна бях, че няма да мога да харна и от парчето кейк, тъй че й казах да не се притеснява за мен.

— Амче аз да вървя, госпойце.

Тя се спря за миг на вратата и ме погледна особено. Дали ме изучаваше или пък ме виждаше в нова светлина?

Представих си ги как клюкарстват, подклаждани от Тапърти. Дали вече се досещаха, че има нещо между господаря и гувернантката?

Появих се на бала в зелената рокля на Филида с дълбоко изрязано деколте и пищно набрана пола. Бях вдигнала косите си във висока прическа, за да изпъкне гребенът. На гърдите ми блестеше диамантената брошка.

Щастлива бях, че съм сред поканените. Никой не можеше да предположи — ако не знаеше, разбира се, че съм обикновена гувернантка.

Изчаках балната зала да се запълни, преди да се появя, и незабелязана от никого, се смесих с гостите. След няколко мига до мен се озова Питър.

— Изглеждате главозамайващо!

— Благодаря. Радвам се, че успях да ви изненадам.

— Не съм ни най-малко изненадан, защото винаги съм знаел как бихте могла да изглеждате, ако имахте възможност.

— Майстор сте на комплиментите.

— Не, винаги казвам само онова, което мисля. Но всъщност има още нещо, което не съм ви казал, и то е: „Щастлива Коледа!“

— Благодаря ви. И аз ви желая всичко най-хубаво.

— Не съм ви донесъл подарък.

— Не е необходимо.

— Все пак на Коледа е прието добрите приятели да си разменят подаръци.

— Но не и…

— Моля ви, поне тази вечер забравете, че сте гувернантка. Някой ден ще ви подаря Джасинт, защото съм я нарекъл за вас. А, виждам, че Конън се готви да открие бала. Мога ли да ви поканя?

— Да, благодаря ви.

— Това е традиционният танц, нали знаете.

— Не знам стъпките.

— Много са лесни. Само ме следвайте — рече той и затананика мелодията. — Поне не сте ли гледала как се танцува?

— Да, на последния бал надничах през тайното прозорче в солариума.

— О, последния бал! Та ние танцувахме заедно тогава, но Конън ви отне от мен, спомняте ли си?

— Да, тогава всичко беше доста необичайно.

— Да, особено гувернантката, която ме изненада толкова приятно.

Музикантите засвириха и Конън поведе Селестин към центъра на балната зала. За най-голям мой ужас разбрах, че ние с Питър ще се присъединим към тях, за да изпълним първите стъпки на танца.

Опитах се да се отскубна, но Нанзълок ме държеше здраво за ръката.

Селестин доста се изненада, когато ме забеляза, ала Конън изглеждаше невъзмутим. Представих си какви мисли минават през ума на госпожица Нанзълок: не е лошо, че и гувернантката е поканена на коледния бал, но трябва ли пък да й се отрежда такова почетно място?

Все пак според мен тя бе твърде добродушна по нрав, за да покаже раздразнението си, и излязох права, защото Селестин ми се усмихна приветливо.

— Не биваше да идвам… — смутено промълвих аз. — Не знам и стъпките на танца. Наистина не разбирам…

— Следвайте ни — отсече Конън.

— Всичко ще бъде наред — успокои ме Питър.

Всички гости подеха танца след нас.

— Вие наистина танцувате великолепно — с усмивка ми рече Конън, щом ръцете ни се докоснаха.

— Скоро ще станете истинска корнуолка — добави Селестин.

— Защо не? — попита Питър. — Не сме ли солта на земята?

— Не смятам, че г-ца Лий споделя мнението ти — отвърна му Конън.

— Защо, според мен местните обичаи са твърде интересни — намесих се аз.

— Местните жители също — иронично подметна Питър. Продължихме да танцуваме и когато музиката спря, бях усвоила всички стъпки.

Докато музикантите свиреха последните тактове, чух как някой пита:

— Коя е възхитителната млада дама, която партнира на Питър Нанзълок?

Очаквах някой да му отговори, че това е гувернантката, но до ушите ми достигна нещо съвсем различно:

— Не я познавам, но тя наистина е необикновено красива.

Бях на върха на щастието си. Осъзнавах, че трябва да вкуся красотата на всеки миг през тази великолепна нощ, защото може би никога повече нямаше да имам такъв невероятен успех.

Изискани кавалери непрекъснато ме канеха на танц; дори и като им кажех, че съм гувернантката, те продължаваха да се отнасят към мен с възхищението, полагащо се на една красива жена. Как отведнъж се бях променила до неузнаваемост? Защо не изглеждах така на вечеринките, устройвани от леля Аделаид?

Изведнъж осъзнах кое ме бе превърнало в красавица. Не само копринената рокля, кехлибареният гребен и диамантената брошка, но и любовта, защото бях влюбена до полуда.

Какво от това, че чувствата ми бяха безнадеждни и безответни? Като Пепеляшка исках да се наслаждавам на всеки миг, докато часовникът удари дванайсет.