— Каза ли й, че тази работа ти трябва?

— Е, нали знаеш. Ще държим връзка, докато реша.

(„Не се тревожи, Скоти. Ако ми потрябваш, ще те намеря.“)

— Така-така — поклати замислено глава Джанис, което бе нейният начин да ми подскаже, че прозира лъжите ми. Но не направи опит да ме изобличи.

— Какво пък, Скот, това е страхотно — рече Уит. — Времената сега са тежки. Хубаво е, че си намерил нова работа.

Сменихме темата, а след вечеря Уит също ни изостави. Джанис почака, докато излезе от стаята.

— Има ли нещо, което пропусна да споменеш? — попита тя.

Няколко неща. Казах първото.

— Работата е в Балтимор.

— Балтимор?

— Балтимор. Мериленд.

— Искаш да кажеш, че отиваш на другия край на Щатите?

— Там ще работя. Но още не съм съвсем сигурен.

— И не си съобщил на Катлин?

— Не. Не съм. Исках да разговарям първо с теб.

— Аха. Не знам какво да ти кажа. Всичко е толкова неочаквано. Питам се как ще го понесе Кати. Не се обиждай, но напоследък не говори често за теб.

— Е, не се разделяме завинаги. Ще я навестявам винаги когато мога.

— Ще я навестяваш, така ли, Скоти? Като че ли си й някакъв… чичо? Не зная. Може пък така да е по-добре. Двамата с Уит се разбират чудесно.

— Дори далече оттук аз пак съм й баща.

— Дотолкова, доколкото си бил винаги.

— Изглеждаш ми сърдита.

— Не съм. Чудя се само дали не трябва да бъда.

Скоро след това при нас слезе Уит и продължихме да бъбрим за разни неща, но снегът навън се усили и Джанис подхвърли, че не се знае каква ще е пътната обстановка. Така че аз се сбогувах с тях и изчаках на вратата да дойде Кати за традиционната прегръдка. Когато се появи в антрето, долната й устна, трепереше, а веждите й бяха смръщени.

— Катенце?

— Моля те, не ме наричай така. Не съм малка.

Изведнъж се сетих.

— Послушвала ли си ни?

Това, че имаше проблеми със слуха, не й бе попречило да ни чуе.

— Няма значение — нацупи се тя. — Разбрах, че заминаваш. Твоя работа.

Кой знае защо единственото, което ми хрумна да кажа, бе:

— Катлин, не бива да подслушваш разговорите на възрастните.

— Не ме учи какво да правя — тросна се тя и ми обърна гръб.

Джанис ми позвъни ден преди да замина за Балтимор за събеседването със Сю Чопра. Бях изненадан да чуя гласа й по телефона — тя рядко се обаждаше, освен когато имахме уговорка да ме търси.

— Нищо не се е случило — побърза да ме успокои. — Исках само да ти пожелая успех.

От онзи тип успех, който ще ме държи далеч от тяхното градче? Не биваше да мисля подобни неща.

— Благодаря — рекох.

— От сърце ти го казвам. Мислих доста за всичко това. Държа да знаеш, че Катлин го понася доста тежко. Но ще се справи. Обича те, затова е натъжена.

— Какво пък — радвам се да го чуя.

— Това не е всичко. — Тя се поколеба. — Скоти, ние с теб здравата си объркахме живота. Помниш ли онези дни в Тайланд? Всичко беше толкова шантаво там. Толкова странно.

— За което искам да ти се извиня.

— Не ти се обаждам, за да ми се извиняваш. Не чу ли какво ти казах? Може пък донякъде и аз да имам вина.

— Джанис, да не започваме тази игра с вината. Вече няма никакво значение. Благодаря ти за всичко, което ми каза.

Докато разговаряхме, плъзнах поглед из стаята. Беше почти празна, повечето вещи бяха опаковани преди заминаването. Външните щори на прозорците бяха покрити с лед.

— Исках да ти кажа, че оценявам опитите ти да поправиш стореното. Не пред мен. Аз съм изгубена кауза, нали? Но пред Катлин.

Не отговорих.

— През цялото време, докато работеше в „Кемпиън-Милър“… Знаеш ли, толкова се безпокоях, когато се върна на времето от Тайланд. Не знаех дали няма да цъфнеш на вратата, да започнеш да ме преследваш — мен и най-вече Катлин. Не бях сигурна, че е хубаво за нея да се среща с теб. Но ще призная, че дори като разведен баща, ти беше перфектен. Преведе Катлин през всички изпитания на дете с разведени родители, сякаш я водиш през минно поле, поемайки рисковете върху себе си.

Това беше чистосърдечен разговор, назрял от много години насам, само дето не знаех какво да отговоря.

Тя продължи:

— В началото изглеждаше, сякаш се опитваш да докажеш нещо на себе си, да покажеш, че си в състояние да се държиш като зрял човек и да поемаш отговорност.

— Не да го докажа — рекох. — Да го направя.

— Да го направиш, но и да се накажеш за стореното. До поемеш цялата вина. Което означаваше и да понесеш отговорността. Само че след известно време това само по себе си се превърна в проблем. Скоти, само монасите се измъчват непрестанно.

— Аз не съм монах, Джанис.

— Ами не се дръж като такъв. Ако тази работа ти се струва подходяща възможност, приеми я. Иди там, Скот. Кати няма да спре да те обича само защото не можеш да я виждаш веднъж седмично. Сега е доста разстроена, но мисля, че ще може да те разбере.

Дълга реч. Най-добрият опит на Джанис досега да ми даде прошка заради онзи злощастен период от съвместния ни живот. Тя беше чудесна. Великодушна и чистосърдечна. Но освен това не можех да не дочуя звука от захлопващата се врата. Джанис ми даваше разрешение да започна нов живот и същевременно ми внушаваше, че надеждите ми да възстановим отново онова, което някога бяхме започнали заедно, са абсолютно безпочвени.

Какво пък, и двамата го знаехме. Но което разумът разбира, сърцето невинаги приема.

— Не можех да не се сбогувам с теб, Скоти.

Гласът й съвсем леко потрепери, сякаш се задави от нещо.

— Благодаря ти, Джанис. Поздрави на Уит.

— Обади се, като почнеш работа.

— Разбира се.

— Кати все още има нужда да те чува, независимо от настроението й в момента. Пък и времената сега са такива…

— Разбирам.

— И внимавай по пътя към летището. Шосетата са хлъзгави заради снега.

Пристигнах на летището в Балтимор с надеждата да ме чака шофьор с табелка с името ми, но вместо това там беше самата Суламит Чопра.

Познах я въпреки всички изминали години. Тя стърчеше с една глава над тълпата. Носеше торбести панталони в маскировъчен цвят и фланела, която може би е била бяла, преди да бъде третирана многократно с всякакви видове перилни препарати. Приличаше на човек, който се облича от магазин за дрехи втора употреба, и аз сериозно започнах да се двоумя дали е в състояние наистина да ми предложи работа… но сетне си спомних за академичното й минало и научните й изследвания.

Тя ми се усмихна. Отвърнах й, макар и не толкова ентусиазирано. Протегнах й ръка, но при Сю тези номера не минаваха. Тя ме сграбчи в обятията си и ме пусна стотни от секундата преди да изгубя съзнание и да се задуша.

— Същият стар Скоти — рече.

— Същата стара Сю — отвърнах запъхтяно.

— Колата ми е отвън. Обядвал ли си?

— Дори не съм закусвал.

— В такъв случай остави на мен.

Беше ми позвънила преди две седмици, пробуждайки ме от лишена от сънища следобедна дрямка. Първите й думи бяха:

— Здрасти, Скоти. Чух, че си останал без работа.

Представяте ли си, с тази жена не бях разговарял от онази случайна среща в Минеаполис. И не бе отговорила на нито едно мое позвъняване. Трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа.

— Извинявай, че не те потърсих по-рано — продължи тя. — Но имаше причини за това. Важното е, че те държах под око.

— Държала си ме под око?

— Това е дълга история. — Замълчах в очакване да ми я разкаже, но вместо това тя се върна към времето в „Корнел“, а после ми обясни, как се заела с изучаване на хронолитите, които интересували и мен. Усетих, че нарочно отбягваше темата. Постепенно заговори за физика, отново нейните пространства на Калаби-Яу и нещо, което наричаше тау-турбуленция.