Накрая ми омръзна и я прекъснах.

— Хубаво де, изгубих си работата. Но ти откъде знаеш?

— Тъкмо за това ти се обаждам. Нося известна отговорност за случилото се.

Спомних си думите на Арни Къндерсън за хора от правителството. Костюмарите, както ги бе нарекла Анели.

— Казвай каквото има да ми кажеш — подканих я.

— Добре, но трябва да си търпелив. Нали нямаш спешна работа? Не ти се ходи до тоалетната?

— Ще те държа в течение.

— Добре. Всъщност, откъде да започна? Скот, забелязал ли си колко е трудно понякога да подредиш причина и следствие? Нещата са толкова объркани.

Сю бе публикувала няколко статии върху темата за екзотичните форми на материята и за трансформациите на Калаби-Яу („Небарионна материя и как да развързваме възли в струната“) още по времето, когато се бе появил Чъмфонският хронолит. Повечето от тях се занимаваха с въпроса за хроносиметрията — концепция, която тя бе твърдо решена да ми разясни докрай, докато не я прекъснах уморено. След Чъмфон, когато Конгресът бе започнал да гледа сериозно на заплахата от хронолитите, Сю получила покана да се присъедини към научноизследователска група, финансирана от няколко агенции за обществена безопасност и под пряко федерално наблюдение. Осведомили я, че става дума за фундаментални физични изследвания и че може да разчита на помощта на колегите си от „Корнел“ и на още няколко други университета. Намекнали й, че подобна служба ще остави ярък отпечатък в биографията й.

— И ти какво направи? — попитах.

— Приех, естествено. Още в първите месеци се натъкнах на твоето име. Имаше те в едни списъци за очевидци на Чъмфонския хронолит, разпитвани от правителствени агенти.

— Аха.

— Естествено, веднага се сетих за теб. Тогава даже мислехме да съберем колкото се може повече хора, за кръвни проби, изследвания и прочее, но се отказахме — твърде много работа, без да се очакват решаващи резултати. Пък и проблемите с гражданските права, нали разбираш? Все пак запомних, че името ти беше в списъка. Всъщност, там беше цялата ти биография, включително и хипертекстова връзка към мен.

Изведнъж си спомних за Хич Палей. Неговото име също трябваше да фигурира в онзи списък. Дали не са се разровили по-сериозно в живота му? Нищо чудно вече да е в затвора. Това би обяснило странния инцидент в пощенската служба на Изи.

Но, разбира се, не споменах нито думичка пред Сю.

А тя продължи:

— Та, както ти казвах, името ти се загнезди в ума ми и изникна там съвсем наскоро. Скоти, трябва да разбереш, че развитието на тази криза направи всички ни параноични. И може би съвсем оправдано. Особено след Ичанг — тогава вече чашата преля. Имаш ли представа колко са жертвите само от наводнението? Да не говорим, че това е първата атомна бомба, взривявана през нашия век, при това в обстановка, близка до военните действия.

Не беше необходимо да ми го казва. Бях чел доста неща по въпроса. По-скоро бях изненадан, че агенции като ЦРУ, ФБР и АНС подпомагат изследванията на Сю. Това означаваше, че хронолитите се разглеждат като заплаха за националната сигурност. Никой не говореше открито за това, но мнозина бяха спохождани от подобен кошмар — хронолит на американска земя, Куин, извисяващ се над Хюстън, Ню Йорк или Вашингтон.

— И тогава отново се натъкнах на твоето име… само че беше в друг списък. ФБР пак се занимаваше с очевидците. Искам да кажа, те са те наблюдавали през цялото време. Е, не точно наблюдение, по-скоро са следили отдалеч движението ти из страната и зад граница…

— Божичко, Сю!

— Напълно безвредна чиновническа дейност. До съвсем скоро. Работата ти в „Кемпиън-Милър“ изникнала в полезрението им.

— Разработвах бизнес софтуер. Не виждам как…

— Малко е сложно, Скоти. Занимавал си се с деликатни теми, като маркетингова евристика и обществени очаквания. Погледнах кода ти…

— Виждала си основния код на „Кемпиън-Милър“?

— „Кемпиън-Милър“ сам ни го предостави.

Сега вече започнах да сглобявам картината. Агент на ФБР посещава „Кемпиън-Милър“ и с въпросите си пробужда безпокойството на управата, особено, когато се заинтересува от главния код. Това вече можеше да обясни странното поведение на Арни Къндерсън и забулената в тайнственост атмосфера около моето уволнение.

— Да не искаш да кажеш, че са ме уволнили заради теб?

— Никой от нас не е смятал, че ще си загубиш работата. Просто такива неща се случват. Макар че ни беше от полза.

„Полза“ би била последната дума, която щеше да ми хрумне.

— Скоти, не виждаш ли как всичко се връзва? Озоваваш се на мястото, където се появява Чъмфонският хронолит, и той оставя неизличима следа върху целия ти живот. Сега, пет години по-късно, става ясно, че разработваш алгоритми, които имат пряко отношение към нашата изследователска дейност тук.

— Така ли?

— Да, повярвай ми. Бяха те забелязали от известно време, но аз казах няколко добри думи за теб. Може би щяха да те оставят на мира, но някои доста влиятелни хора взеха да изразяват безпокойство. Въпросът не е само в Ичанг, а и в икономиката, бунтовете, всички неприятности по време на последните избори… обстановката сега е крайно изнервена. Така че, когато научих, че са те уволнили, хрумна ми гениалната идея да те преместим тук.

— Като какъв — като затворник ли?

— Моля ти се. Имам сериозно отношение към работата ти, Скоти. Разработките ти са изключително професионални. И пряко свързани с нашите. Достатъчно е да ти кажа, че от известно време се занимавам с моделиране на общественото поведение и влиянието на очакванията върху настроенията на хората. Приложение на обратната връзка и на теорията за рекурсията6 за физични събития и човешко поведение.

— Сю, аз съм програмист. Създавам алгоритми, но не претендирам, че ги разбирам.

— Прекалено си скромен. Работата ти е доста важна. Повярвай ми, ще бъде далеч по-полезна, ако я вършиш за нас.

— Не разбирам. Моята работа ли те интересува, или фактът, че съм бил в Чъмфон?

— И двете. Подозирам, че съвпадението не е случайно.

— Не може да бъде иначе.

— Да, в обикновения смисъл. Но, Скоти, има толкова много неща, които не мога да ти кажа по телефона. Трябва да дойдеш да се видим.

— Сю…

— Сега ще ми кажеш, че се чувстваш, сякаш съм те притиснала до стената. Че не можеш да вземеш подобно решение, докато още не си преодолял чувството за самосъжаление, което те е завладяло от известно време насам.

Честно казано, почти бе ударила в целта.

— Но аз не те карам да вземаш решение — продължи тя. — Ела да се видим. Ела в Балтимор. На мои разноски. Ще поговорим за всичко тук. Аз ще уредя пътуването ти.

Едно от нещата, които знам за Суламит Чопра, е, че реши ли да направи нещо, прави го.

Рецесията бе ударила Балтимор дори по-силно от Минеаполис и Сейнт Пол. Градът, който все още се справяше чудесно в началото на века, сега изглеждаше занемарен, с множество опразнени и затворени магазини, неработещи обществени информационни табла и пожълтели от слънцето билбордове.

Сю паркира колата пред малък мексикански ресторант и ме въведе вътре. Тук я познаваха добре, защото я поздравиха по име. Сервитьорката беше облечена така, сякаш бе излязла от някоя старинна хасиенда, но изрецитира менюто на кристален английски. Усмихваше се на Сю както алчен хазяин се усмихва на богатия си наемател — предположих, че Сю оставя щедри бакшиши.

В началото разговаряхме на общи теми — текущите събития, Оглалалската криза, делото „Пембъртън“. Очевидно Сю се опитваше да възстанови добрите ни взаимоотношения от едно време, онази семейна интимност, която поддържаше с всички свои студенти в „Корнел“. Представата за авторитарен преподавател винаги й е била чужда. Не се прекланяше пред никого и не обичаше да й се кланят. Имаше старомодни разбирания за отношенията между научните специалисти и за тяхната равнопоставеност пред абсолютната истина на този свят.