Малкото, което узнах за него, бе от статията във вестника. Ако можехме да четем утрешните вестници, нямаше ли това да спести много мъка на света?

Кой знае?

Аарон Уейзак се бе родил в Кливланд, Охайо, и бе емигрирал в Израел със семейството си през 2011-а. Младежките си години бе прекарал в Тел Авив, не бе участвал в никакви радикални организации и през 2020-а бе постъпил в армията. Бил е задържан и разпитван, но без да му предявяват обвинения, през 2025-а при вълненията около Храмовия хълм. Досието му беше безупречно и той очевидно бе положил старателни усилия да прикрие от началниците си своите връзки с една доста крайна „куинистка“ организация, наречена „Прегръдката на бъдещето“.

Не беше луд, по-скоро неуравновесен. Мотивите му оставаха неясни. Успя да стреля само няколко пъти, преди една жена на име Лея Агнон да го повали с кратък откос.

Уейзак издъхна почти веднага от раните си. Но не беше единствената жертва в стаята.

Често си мисля, че постъпката на Аарон Уейзак е почти толкова знаменателна, колкото и пристигането на Куин в Ерусалим — по свой начин тя бе точно описание на събитията, които се задаваха.

Последният изстрел от пушката на Уейзак бе пробил един от уж непробиваемите прозорци и стъклото се бе разпаднало на дъжд от сребристи парченца. Леден вятър и плътна мъгла нахлуха в стаята. Надигнах се, оглушен от изстрелите и премигвайки слепешката. Морис скочи от стола си към Сю Чопра, която бе паднала на пода, и я прикри с тялото си. Никой от нас не знаеше дали атаката е приключила, или сега започва. Не виждах Сю под тялото на Морис и не знаех дали не е сериозно ранена, но имаше кръв навсякъде — кръвта на Уейзак върху тапетите, кръвта на младите оператори върху техните монитори. Успях да си поема дъх и отново започнах да чувам — викове на хора, свистенето на вятъра. Малки ледени снежинки пронизваха стаята като шрапнели, гонени от невероятните по сила вихри, които помитаха града.

Неколцина израелски агенти бяха заобиколили с насочени оръжия окървавения труп на Уейзак. Федералните се бяха разпръснали, за да покрият периметъра, а някои от студентите клечаха до телата на убитите си другари, или оказваха първа помощ на ранените. Стори ми се, че разпознах гласа на Морис, който викаше за помощ. В стаята имаше фелдшер, но той със сигурност бе претрупан с работа, ако не беше ранен.

Наведох се и пропълзях по пода до Морис. Той обърна Сю по гръб и я повдигна на ръце. Беше ранена. На килима под нея имаше кърваво петно, капките бързо замръзваха от невероятния студ. Морис ме погледна.

— Не е сериозно — устата му оформяше думите, но звукът бе отнесен от вятъра. — Помогни ми да я отнесем в коридора.

— Не! — Сю се размърда внезапно и едва сега видях окървавеното входно отвърстие на дясното й бедро. Но Морис беше прав, нямаше непосредствена заплаха за живота й.

— Аз ще се погрижа за това — рече й той с твърд глас.

— Има ранени! — очите й се стрелкаха из стаята, към редовете от монитори, където нейните студенти се озъртаха изплашени или се бяха свлекли на седалките.

Каси, срамежливата аспирантка на университета, бе изгубила половината си глава си по време на стрелбата.

Сю затвори очи и ние я издърпахме в коридора, където Морис позвъни на някого по мобилния си телефон, докато аз притисках раната на крака й.

По това време линейките вече идваха към нас откъм болницата, хлъзгайки се по прясно образувания по улица „Лехи“ лед.

Фелдшерите оборудваха нещо като полеви медицински пункт във фоайето, като покриха строшените прозорци с термоизолиращи одеяла и пуснаха печки, захранвани от генератора на хотела. Един от тях постави притискаща маншета върху раната на Сю и насочи пристигащото подкрепление към по-тежките случаи. Някои вече бяха свалени във фоайето, други още се намираха горе в стаята. Хотелът бе заобиколен с кордон от израелски войници и цивилна полиция, отвсякъде се чуваше воят на сирени.

— Тя е мъртва — промърмори несвързано Сю.

Каси, разбира е.

— Тя умря… Скоти, нали я видя? Само на двайсет години. Беше аспирантка в нашия университет. Сладко, мило дете. Благодари ми, а след това я убиха. Какво означава това? Значи ли всъщност нещо?

Навън от корнизите падаха ледени буци и се разбиваха на паважа. Лунна светлина заля побелелите руини и озари силуета на Ерусалимския Куин.

Ерусалимският Куин: четиристенна колона, оформяща трон, на който седи Куин.

Погледът му е насочен над полуразрушения Купол на скалата, към ширналата се отвъд Юдейска пустиня. Облечен е в селски дрехи — грубо скроени панталон и риза. На главата си има обръч, който може да е скромна корона, украсена с полумесеци и лаврови венци. Лицето му е строго и властно, чертите неопределени.

Огромният фундамент на паметника се сраства със земята дълбоко под руините на площад „Сион“. Върхът се издига на сто и трийсет метра.

Сега си давам сметка — ако простите на един стар човек да поразсъждава над някои въпроси в собствените си мемоари — колко странно трябва да е било настъплението на хронолитите за поколението, преживяло падането на Съветската империя… поколението на баща ми, макар че той така и не стана свидетел на най-лошото.

Едно поколение, което гледаше на диктатурите от Третия свят по-скоро с досада, отколкото с възмущение; поколение, за което грандиозните дворци и паметници бяха срамен спомен за една отминала епоха, обитавани от призраци къщи, готови да се сринат от силните ветрове, породени от Nikkei и NASDAQ10.

Възходът на Куин ги свари съвършено неподготвени. Те възприемаха сериозно заплахата, но оставаха слепи за нейния призив. Можеха да си представят милиони изгладнели азиатци, полагащи клетва за вярност пред Куин. Това би било обяснимо. Но да бъдат презирани от собствените си деца и внуци, бе последният удар върху тяхната самоувереност.

И те потърсиха, както бяха привикнали, сигурност в своите оръжия. Паметниците на Куин може и да изглеждаха магични, но те предсказваха и дори бяха прослава за военни завоевания, а една добре въоръжена страна не може да бъде превзета. Такава поне бе преобладаващата логика. Ерусалимският инцидент предизвика втора вълна от федерални инвестиции: в научните изследвания, разузнавателните спътници, ново поколение от противоракетни системи, умни мини, бойни и ремонтни роботи. Наборната военна служба бе възстановена през 2029-а и постоянната армия бе увеличена с половин милион души. (Което помогна да се омекоти спадът в икономиката, последвал водната криза, тежкото състояние на азиатските пазари и зараждащото се бедствие в Атчафалайския регион.)

Бяхме готови да бомбардираме Куин още в невръстната му възраст, ако можехме да го открием. Но Южен Китай и по-голямата част от Югоизточна Азия бяха обхванати от хаос, там местни вождове с бронирани машини тероризираха населението. Всеки един или всички тези тирани можеха да са Куин. Повечето от тях това и твърдяха. Вероятно никой от тях не беше. Дори не бе сигурно, че Куин е китаец. Би могъл да бъде всякакъв.

Сега вече е съвсем очевидно (макар тогава да не беше), че Куин е опасен тъкмо защото не се провъзгласява. Той не притежаваше никаква програма, освен завоеванието, никаква идеология, освен абсолютната победа. Като не обещаваше нищо, той обещаваше всичко. Лишените, низвергнатите или просто недоволните бяха привлечени от желанието да се идентифицират с него. С Куин, който щеше да изравни планини и да издигне долините. С Куин, който щеше да говори с техния глас, след като никой друг не го правеше.

За поколенията след моето Куин олицетворяваше радикално новото, отхвърлянето на остарелите структури на властта и възраждането на силата в чистия й вид, безчувствена и безмилостна като самите хронолити.