Накратко, той ни отне децата.

Веднага щом ми се обадиха за Кати (беше Джанис, но видеосигналът бе изключен, вероятно, за да скрие сълзите й), си дадох сметка, че трябва да напусна Балтимор, при това без Морис Торанс да се влачи след мен през седем щата.

Което нямаше да е толкова трудно след Ерусалим. Преди Ерусалим Сю Чопра бе главен координатор на Отдела за изучаване на хронолитите с благословията на Федералното бюро. Ала позицията й бе опорочена заради страстната й привързаност към чисто теоретичните аспекти на теорията за хронолитите — натрапчивата й идея за математическа формулировка на тау-турбуленцията, в противовес на далеч по-практични въпроси като откриване и защита — и най-вече от злощастните й изявления пред Конгреса на 28 юни. По време на обществения дебат тя бе отказала да подкрепи теорията на сенатор Лейзар, че Ерусалимският хронолит може да е знак за края на света. (Сю нарече сенатора „необразован“, а идеята за назряващия апокалипсис — „абсурдно митологизиране, поощряващо тъкмо процесите, които се опитваме да овладеем“. Лейзар, бивш републиканец, превърнал се в идеолог и говорител на Федералната партия, определи Сю като „наивен атеист“, който трябва да бъде „отбит от общественото зърно“.)

Сю, разбира се, бе твърде ценна, за да бъде прогонена просто така. Но престана да бъде централна фигура в опитите да се координират изследванията на хронолитите. Или може би се постараха да я скрият от общественото внимание. Запази ролята си на главен експерт върху тау-турбуленциите, но вече не бе рекламното лице от плаката.

Една от последиците на този процес бе, че ФБР вече не проявяваше толкова ревнив интерес към дребни риби като мен, въпреки че досието ми все още събираше прах в дигиталните катакомби на сградата на Хувър.

Морис Торанс бе напуснал Бюрото по собствено желание, може би за да не го пратят на друго място. Морис бе вярващ. Вярваше в божественото начало на Исус Христос и в добротата на Суламит Чопра, както и в истинността на собствените си сънища. Духовен прелом, който бе напълно възможен и обясним в епохата на хронолитите. Според мен той също бе малко влюбен в Сю, макар че (за разлика от Рей Мозли) не хранеше каквито и да било илюзии относно сексуалните й вкусове. Остана неин телохранител и шеф на охраната, макар да получаваше далеч по-малка заплата.

Сю и Морис искаха да ме задържат в тяхната група — Сю, защото пасвах в нейния постоянно разрастващ се модел от знаменателни съвпадения, Морис, тъй като вярваше, че съм важен за Сю. Вече обаче беше под въпрос дали имат легално право да ме държат. Морис беше цивилен служител. Въпреки това не се съмнявах, че ще окаже натиск върху мен, ако открито заявя намерението си да си тръгна. Може би дори щеше да използва старите си връзки, за да ми попречи. Морис ме харесваше, по своя предпазлив начин, но оставаше лоялен към Сю.

Междувременно тя се опитваше да вдъхне живот на разпадналия се проект за изучаване на хронолитите, като разшири участниците с помощта на интернет, прехвърляйки там информацията, която Министерството на отбраната не категоризираше като секретна. Освен това не спираше с усилията да разшири и задълбочи математическата обосновка на тау-турбуленцията. През февруари 2013-та тя изгуби финансовата подкрепа на Министерството на енергетиката, тъй като сега държавните субсидии се пренасочваха към далеч по-бляскави проекти: гама-лъчевият ускорител в Станфорд, групата по екзотична материя в Чикаго.

Прекарах това утро в усъвършенстване на програмата, която бях написал за Сю и която се занимаваше с филтриране на световните и местните новини с цел да бъдат засечени синхронизирани събития, които да отговарят на зададения от Сю алгоритъм. Морис надзърна на няколко пъти в кабинета. Беше поотслабнал и изглеждаше остарял. Но на лицето му грееше неизменната усмивка.

Сю беше в своя кабинет и аз се отбих при нея, за да й съобщя, че си тръгвам. За обяд, уточних, но тя изглежда долови нещо в гласа ми.

— За продължителен обяд ли? Колко надалеч отиваш, Скоти?

— Не много.

— Още не сме свършили, нали знаеш?

Не разбрах дали говореше за проекта или за нещо друго.

Кракът й бе оздравял отдавна, но преживяното в Ерусалим бе оставило други рани. Ерусалим, призна ми тя, я накарал да разбере колко опасна може да бъде работата й — и че като се поставя в самия център на тау-турбуленцията, тя излага на риск не само себе си, но и хората около нея.

— Предполагам, че това е неизбежно — заключи натъжено, — но едва ли може да стане по-зле. Когато стоиш твърде дълго на релсите, шансът да те блъсне влак нараства.

Обещах й да се върна, за да довърша програмата следобед. Тя ме погледна скептично.

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?

— Не за момента.

— Пак ще поговорим — рече тя.

Както много други нейни предсказания, и това се оказа вярно.

Морис предложи да ми прави компания на обяд, но аз отказах с обяснението, че трябва да свърша и други задачи и ще хапна сандвич в движение. Дори да хранеше някакви подозрения, не ги показа.

Изтеглих влога си от „Цюрих-Американ“ и прехвърлих по-голямата част от парите в карта, останалото поисках под формата на старомодни зелени банкноти. Направих няколко кръгчета из града, за да се уверя, че Морис не ме следи, колкото и да бе малка вероятността. По-скоро би сложил предавател в колата ми. Ето защо откарах крайслера в магазин за употребявани коли и поисках да го заменя за нещо друго с доплащане. След като се поогледах, съобщих на продавача, че тук нищо не ми харесва и се съгласих да ме откарат в другия салон. Там избрах един невзрачен фолскваген, с доста запазен двигател въпреки занемарения си външен вид.

Цялата тази аматьорска шпионска игра несъмнено оставяше зад мен електронна диря, широка колкото Мисури. Но въпреки че Морис Торанс със сигурност можеше да ме открие благодарение на старите си връзки, едва ли би го направил достатъчно бързо, за да ме задържи в Балтимор.

Бях на двеста мили западно от града, когато се спусна нощта — с отворен прозорец на колата, за да нахлува топлият юнски въздух, и предъвквайки антиацид, за да успокоя разбунтувания си стомах.

Имаше голям бежански лагер на мястото, където магистралата пресичаше река Охайо, над хиляда палатки, чиито чергила се вееха от пролетния вятър, а дузина запалени във варели огньове горяха ярко. Повечето от тези хора сигурно бяха бежанци от Луизианските низини, безработни от рафинериите и химичните заводи; фермери, чиито земи са били залети от придошлата Мисисипи. Всъщност, напоследък водите се оттегляха от Атчафалайския басейн, оставяйки след себе си покрита с лепкава глина равнина. Повече от един милион души бяха пострадали от пролетните наводнения, без да се брои хаосът в пътната мрежа, предизвикан от паднали мостове и прекъснати пътища.

Покрай шосето се бяха наредили хора, които просеха от преминаващите в двете посоки коли. Автостопът бе забранен в този щат още преди петдесетина години и рядко се случваше нападение срещу шофьори. Но тези хора (тези нещастници), изглежда, бяха изгубили всякаква надежда. Те стояха, прегърбени като врани в дъжда, премигвайки срещу фаровете.

Надявах се, че поне Кати има къде да спи тази нощ.

Стигнах покрайнините на Минеаполис и наех стая в един мотел. Дребничкият, съсухрен мъж на рецепцията ококори очи, когато извадих банкноти от портфейла си.

— Ще трябва да ги занеса в банката — рече той. Добавих още петдесет долара заради усилието и той бе така любезен да не ми иска личната карта. Стаята, която ми даде, бе оборудвана с легло, малък терминал и прозорец към паркинга.

Ужасно ми се спеше, но преди това трябваше да поговоря с Джанис.

Уит вдигна телефона.

— Скот — рече той добросърдечно, но без излишен ентусиазъм. Звучеше като човек, който също има нужда от сън. — Предполагам, че се обаждаш заради Катлин. Съжалявам, че ще те разочаровам, но нямаме нова информация. Полицията смята, че тя все още е в града, а ние можем само да се надяваме. Правим всичко, което ни е по силите.