Предположих, че престрелката скоро ще привлече нечие внимание. Но не достатъчно скоро. Бяха хванали Моника в ъгъла. Едва я виждах, скрита под стълбите да търси изход и стреляща с пистолета, който беше взела от поваления войник. Единият му крак се подаваше от вратата близо до нея.
- Добре, кльощав - каза Джей Си, - това е шансът ти. Трябва да се направи нещо. Ще я убият преди да дойде помощ и ще изгубим апарата. Време е да станеш герой.
- Аз…
- Можеш да избягаш, Стивън - намеси се Тобиас. - Зад нас има една стая. В нея ще има прозорци. Не казвам, че трябва да го направиш, само ти предлагам варианти.
Калиани изхленчи, натикана в ъгъла. Айви лежеше под масата, запушила уши с ръце и наблюдаваше престрелката с преценяващ поглед.
Моника опита да се покаже и да стреля, но няколко куршума се забиха в стената до нея и я принудиха да се върне обратно. Салик все още крещеше нещо. Няколко от войниците започнаха да стрелят в моята посока. Това ме накара отново да се скрия.
Куршуми се удряха стената над мен и върху ми се посипа мазилка. Поех си дълбоко дъх.
- Не мога да го направя, Джей Си.
- Можеш - отвърна ми той. - Виж, носят гранати. Виждаш ли коланите на войниците? Ако някой от тях прояви малко разум, ще хвърли една надолу и Моника ще загине.
Ако им оставя апарата - такава сила в ръцете на хора като тях…
Моника извика.
- Уцелиха я! - извика Айви.
Измъкнах се иззад сандъците и се спуснах към един от войниците, паднал в средата на стаята. Пистолетът му лежеше до него. Салик ме забеляза, вдигна оръжието си и го насочи към мен. Ръцете ми трепереха.
“Няма да се получи - помислих си. - Не мога да го направя. Невъзможно е. Ще умра.”
- Не се тревожи, хлапе - каза Джей Си и хвана китката ми. - Ще се погрижа.
Той изтегли ръката ми настрани и стрелях, почти без да гледам, след това премести ръката ми още няколко пъти, спирайки за кратко, колкото да натискам спусъка. Всичко свърши за секунди.
- Ние ли го направихме? - попитах, докато оглеждах падналите хора.
- Дявол да го вземе - Айви свали ръце от ушите си. - Знаех си, че има причина да те държим наблизо, Джей Си.
- Мери си приказките, Айви - отвърна й той.
Хвърлих пистолета - вероятно това не беше най-умното, което съм правил някога, но в крайна сметка не бях съвсем на себе си. Приближих се до Разон. Нямаше пулс. Затворих очите му, но оставих усмивката на устните му.
Точно това беше искал. Да го убият, за да не може да бъда принуден да разкрие тайните си. Въздъхнах. След това, проверявайки една теория, бръкнах в джоба му. Нещо ме убоде и аз извадих ръка. Пръстите ми бяха окървавени.
- Какво, по дяволите?
Не го очаквах.
- Лийдс? - чух гласа на Моника.
Вдигнах очи. Тя стоеше на прага, сложила ръка на окървавеното си рамо.
- Ти ли го направи?
- Не, Джей Си - отговорих й.
- Халюцинацията ти е застреляла тези хора?
- Да. Не, аз… - Не бях сигурен.
Изправих се и отидох до Салик, който беше уцелен в челото. Коленичих и взех апарата. След това завъртях една част от него, докато още бях с гръб към Моника.
- Господин Стийв? - каза Калиани, сочейки с пръст. - Струва ми се, че този не е мъртъв.
Погледнах натам. Един от войниците, които бях прострелял се беше обърнал. В окървавената си ръка държеше нещо.
Граната.
- Навън! - извиках на Моника, сграбчих я за ръката и я повлякох след себе си.
Силната взривна вълна ме удари в гърба.
*
Точно един месец по-късно седях в имението си и пиех чаша лимонада. Гърбът ме наболяваше, но раните заздравяваха. Не беше чак толкова зле.
Моника не щадеше ръката си много. Сама държеше чашата си, докато седеше в стаята, в която я бях срещнал за пръв път. Предложението, което ми отправи не беше неочаквано.
- Боя се - казах, - че се обръщаш към грешния човек. Налага се да откажа.
- Разбирам - отвърна Моника.
- Поработила е върху мръщенето си - обади се Джей Си от мястото, където се бе облегнал на стената. - Става все по-добра.
- Ако огледаш апарата…
- Когато го видях за последно, беше поне на шестнадесет парчета. Няма какво да сторя.
Тя ме погледна с присвити очи. Все още подозираше, че съм го изпуснал нарочно, когато ни застигна взривната вълна. Не помагаше и това, че тялото на Разон беше изгорено почти до неузнаваемост в разразилия се след експлозията пожар, който погълна цялата сграда. Всичко, което може би носеше у себе си - тайни, които обясняват как камерата работи - беше унищожено.
- Признавам - казах като се наклоних напред, - не съжалявам много да науча, че не можете да оправите апарата. Не съм сигурен, че светът е готов за информацията, която може да предостави той.
“Или поне помислих си, - не е готов хора като вас да контролират тази информация.”
- Но…
- Моника, не знам какво мога да направя, на което да не са способни вашите инженери. Трябва да приемем факта, че тази технология е умряла заедно с Разон. Ако изобщо е била нещо повече от измама. Ако трябва да съм напълно честен, лично аз съм уверен, че е било точно това. Разон е бил изтезаван повече, отколкото би могъл да издържи един обикновен учен, но въпреки това не е дал на терористите това, което искаха. Защото не е могъл. Всичко е било лъжа.
Тя въздъхна и се изправи.
- Отказвате да се превърнете във велик човек, г-н Лийдс.
- Скъпа моя, би трябвало вече да сте разбрала, че съм постигнал величието. Размених го за посредствен живот и малко количество разум.
- Странно, струва ми се, че у вас не видях никое от двете - тя извади нещо от джоба си и го остави на масата. Голям плик.
- Какво е това?
- В апарата намерихме лента - отвърна тя. - Успяхме да възстановим само един кадър.
Поколебах се, но след това извадих снимката. Беше черно-бяла, като останалите. На нея се виждаше мъж с брада, облечен в роба. Той седеше върху нещо, но не се виждаше върху какво. Лицето му бе поразяващо. Не заради формата си, а защото гледаше право в апарата. Апарат, който нямаше да е там още две хиляди години.
- Смятаме, че това е триумфалното посрещане. Това на фона прилича на Златната порта, но е трудно да се каже със сигурност.
- Господи - прошепна Айви, пристъпвайки зад мен.
Тези очи… Взирах се в снимката. Тези очи.
- Мислех, че около теб не бива да кълнем - обърна се Джей Си към Айви.
- Не кълнях - каза Айви и сложи прокара пръсти по снимката. - Просто се обърнах към Него.
- За съжаление, тази снимка е без значение - каза Моника. - Няма начин да докажем кой е на нея. А дори да можехме, това няма как да докаже или отхвърли християнството. Това е преди човекът да бъде убит. От всички снимки, които е направил Разон…
Тя поклати глава.
- Това не променя решението ми - казах и върнах снимката в плика.
- Не съм си и помисляла друго. Приеми я като отплата.
- Не успях да свърша много неща за вас.
- Нито ние за теб - тя се отправи към вратата. - Лека вечер, г-н Лийдс.
Прокарах пръст по плика, слушайки как Уилсън изпраща Моника и затваря вратата. Оставих Джей Си и Айви да спорят за неприличния му език и се отправих нагоре по стълбите. Заобиколих ги държейки се за перилата.
Проучването ми беше почти към края си. Стаята се осветяваше от една-единствена лампа на бюрото. Приближих се до него и седнах. Тобиас седеше на един от другите два стола.
Взех една книга - последната от една голяма купчина - и започнах да я прелиствам. Снимката на Сандра, направена на гарата, беше закачена на стената зад мен.
- Разбрали ли са? - попита Тобиас.
- Не - отвърнах му. - А ти?
- Въпросът никога не е бил в апарата, нали?
Усмихнах се и обърнах още една страница.
- Претърсих джобовете му, след като умря. Нещо поряза пръстите ми. Счупено стъкло.
Тобиас се намръщи. След това помисли няколко секунди и той също се усмихна.