Тобиас се оживи. Той обичаше хубавите мистерии.

- Не ни казва всичко - промълви Айви и скръсти ръце.

- Сигурно ли е това? - попитах.

- О, да - отвърна момчето, приемайки, че говоря на него. - Тръгна си и остави тази бележка.

Разтвори бележката и я остави на масата.

- Струва ми се, че в бележката има някакъв шифър. Погледнете тези думи. Не звучат логично.

Взех листа и прочетох думите, които ми посочи. Намираха се от задната страна, надраскани набързо като списък. Същият вид хартия бе използван от годеницата за прощалното й писмо. Показах го на Тобиас.

- Това е Платон - възкликна той, сочейки бележката. - Всяко е цитат от “Федър”. Платон. Забележителен човек. Малцина знаят, че в един момент е бил роб на тиранин, който не е бил съгласен с възгледите му и с това, че Платон е превърнал брата на тиранина в свой ученик. За щастие, Платон е бил закупен от човек запознат с ученията му, може да се каже, че му е бил почитател, който го освободил. Дори в древна Гърция е било добре да имаш ревностни почитатели.

Тобиас продължи в същия дух. Той имаше дълбок, успокояващ глас, който обичах да слушам. Огледах бележката, а след това погледнах Айви. Тя сви рамене.

Вратата се отвори и влезе Уилсън с лимонадата и водата на Айви. Забелязах, че Джей Си стоеше отпред с извадено оръжие и оглеждаше младежа с присвити очи.

- Уилсън - казах, взимайки лимонадата си. - Би ли изпратил Одри?

- Разбира се, господарю - отговори иконома.

Някъде дълбоко в себе си знаех, че не е донесъл чаши за Айви и Тобиас, но се престори, че подава нещо на празните столове. Умът ми допълни подробностите, като си представи чашите и как Айви се наклони да вземе своята от мястото, където Уилсън смяташе, че се намира. Тя му се усмихна мило.

Уилсън излезе.

- Е - попита младежа, - ще можете ли…

Замлъкна, когато повдигнах показалеца си. Уилсън не виждаше проекциите ми, но знаеше кои са стаите им. Надяваше се Одри да е в нейната. Тя имаше навика да навестява сестра си в Спрингфилд.

За щастие няколко минути по-късно тя се появи в стаята. Беше облечена с хавлия.

- Предполагам въпроса е важен - попита, докато сушеше косата си с кърпа.

Вдигнах бележката, а след това и плика с парите. Одри се наклони напред. Тя беше тъмнокоса жена. Появи се при нас преди няколко години, когато работех по един случай с фалшификации.

Тя си мърмори под нос минута-две, след това извади очилата си - изумих се, че носи чифт в хавлията, но Одри си беше такава - и погледна от бележката към плика и обратно. Предполагаше се, че едното е писано от годеницата, а другото - от младежа. Одри кимна.

- Определено е написано от една и съща ръка.

- Материалът не е много - казах аз.

- Кое? - попита момчето.

- В този случай е достатъчно - отговори Одри. - На плика са пълното ти име и адрес. Наклонът на буквите, разстоянието между думите - всичко си прилича. “Е”-то е много отличително. Ако имаме повече материал, написаното върху плика може да се приеме за автентично, по мое мнение, на около 90%.

- Благодаря - казах аз.

- Бих искала ново куче - каза тя и се отдалечи.

- Няма да си въобразя кутре, Одри. Джей Си ми създава достатъчно проблеми. Не искам и кучешки лай наоколо.

- Стига де - каза тя и се обърна на вратата. - Ще го храня с фалшива храна, ще го поя с фалшива вода и ще се правя, че го водя на разходка. Всичко, което едно фалшиво куче би могло да желае.

- Изчезвай - казах с усмивка. Беше хубаво да имам аспект, който не възразява да е халюцинация.

Младежът ме гледаше объркано.

- Можеш да оставиш преструвките.

- Преструвки ли?

- Да се преструваш на изненадан от това колко съм “странен”. Много аматьорски опит. Ти си завършващ студент, предполагам?

В погледа му се четеше паника.

- Другият път накарай съквартиранта си да напише бележката - казах и му я подхвърлих обратно. - Дявол да го вземе, нямам време за това.

- Можеш да му дадеш интервю - предложи Тобиас.

- След като ме излъга?

- Моля те - изхленчи момчето и се изправи, - приятелката ми…

- Преди малко каза, че ти е годеница. Искаш да се заема със случай, по време на който да ме пращаш за зелен, докато тайно си водиш бележки за състоянието ми. Целта ти е да си напишеш дисертацията.

Изражението му повехна. Айви стоеше зад него и кимаше презрително.

- Мислиш ли, че си първият, на когото му е хрумнала тази идея?

- Не можеш да виниш човек, че опитва.

- Мога и го правя - сопнах му се аз. - При това често. Уилсън, ще имаме нужда от охраната!

- Не, няма нужда - момчето грабна нещата си. В бързината малък рекордер се изплъзна и изтрака на масата.

Повдигнах вежда, когато той се изчерви, грабна рекордера и излезе от стаята тичешком.

Тобиас се изправи и се доближи до мен с ръце хванати зад гърба.

- Клетият. Вероятно ще трябва да се прибере пеша. В дъжда.

- Вали ли?

- Според Стан скоро ще завали - каза Тобиас. - Замислял ли си се, че може подобни опити да намалеят, ако веднъж дадеш интервю?

- Омръзна ми да бъда споменаван в различни изследвания - казах аз, размахвайки ръка с раздразнение. - Омръзна ми да ме изучават. Омръзна ми да бъда специален.

- Какво? - попита Айви с изумление. - Предпочиташ обикновена работа на бюро и да се откажеш от просторното имение?

- Не казвам, че няма плюсове - казах, когато Уилсън влезе и се обърна, за да гледа как младежа излита през входната врата. - Би ли се уверил, че наистина си е тръгнал, Уилсън?

- Разбира се, господарю - той ми подаде поднос, на който беше днешната поща и излезе.

Прегледах пощата. Уилсън вече беше отделил сметките и рекламите. Така оставаха само писмо от психиатъра ми, което игнорирах, и невзрачен, голям плик. Смръщих се, отворих го и извадих съдържанието му.

В плика имаше само едно. Черно-бяла снимка с размер 5 на 10 сантиметра. Повдигнах вежда озадачено. На нея имаше скалист бряг с дърво, надвиснало над океана.

- На заден план няма нищо - казах на Тобиас и Айви, които надничаха над рамото ми. - А и в плика няма нищо друго.

- Изпратил го е още някой кандидат за интервю - предположи Айви. - Справил се е по-добре от хлапето.

- Не изглежда да има нищо специално - Джей Си си проправяше път зад Айви, която го плесна по рамото. - Скали и дърво. Скука.

- Не знам… - казах аз. - Трябва да има все нещо. Тобиас?

Тобиас взе снимката. Поне това видях аз. Най-вероятно снимката все още се намираше в моята ръка, но не я усещах там сега, когато приемах, че я държи Тобиас. Странно е как умът може да променя възприятията.

Тобиас изучава снимката един дълъг момент. Джей Си започна да спуска и вдига предпазителя на пистолета си.

- Нали все говориш за сигурността при използването на оръжие? - изсъска му Айви.

- Умея да го използвам - отвърна й той. - Дулото не е насочено към никого. Освен това имам железен контрол над всеки мускул в тялото си. Мога да…

- Млъкнете и двамата - каза Тобиас. Той погледна снимката по-отблизо. - Господи…

- Не използвай името господне напразно - каза Айви.

Джей Си изсумтя.

- Стивън - каза Тобиас. - Компютър.

Седнах пред компютъра във всекидневната. Тобиас се наведе над рамото ми.

- Потърси Самотен кипарис.

Направих го и извадих раздела със снимките. Появиха се няколко десетки снимки на същите скали, но на всяка от тях дървото беше много по-голямо. Дървото на снимките изглежда беше достигнало пълния си размер, дори изглеждаше древно.

- Страхотно - обади се отново Джей Си. - Пак дърво. Пак скали. И пак скука.

- Това е Самотния кипарис, Джей Си. Прочут е и се смята, че е на поне 250 години.

- Е, и? - попита Айви.

Държах снимката, която бях получил.

- Тук трябва да е… На колко? Около десет години?

- Вероятно още по-малко - отвърна ми Тобиас.

- Значи, ако тази снимка е истинска - казах аз, - трябва да е направена в средата на 18-и век, десетилетия преди фотоапарата да бъде изобретен.