*

- Ясно е, че е фалшива - изказа мнението си Айви. - Не разбирам защо и двамата сте се замислили толкова.

Двамата с Тобиас крачехме из коридора на имението. Бяха изминали два дни, а още не можех да изкарам снимката от ума си. Носех я в джоба си.

- Най-логично е да е фалшификат, Стивън.

- Според Армандо е истинска - отвърнах аз.

- Армандо е пълна откачалка - каза Айви. Днес носеше сив костюм.

- Така е - казах и отново бръкнах в джоба си.

Не би било трудно да се фалшифицира снимка. Как го правят в наши дни? На практика всеки софтуерен редактор на снимки може да създаде реалистични фалшификати.

Армандо я бе прекарал през разни модерни програми, за да провери нивата и разни други неща, които звучаха прекалено технически за мен, но признаваше, че това не означава нищо. Някой талантлив човек би могъл да заблуди тестовете.

Защо тогава мислех толкова за снимката?

- Това ми изглежда сякаш някой се опитва да докаже нещо. Има много дървета по-стари от Самотния кипарис, но малко са на толкова отличителни места. Целта на тази снимка е да бъде призната за невъзможна, поне от хората, познаващи историята.

- Значи е още по-вероятно да е фалшива, не мислите ли? - попита Айви.

- Може би.

Тръгнах в обратната посока, а аспектите ми замлъкнаха. Най-накрая чух как долу се затръшна врата. Побързах да сляза.

- Господарю - Уилсън изкачваше стълбите.

- Уилсън, пристигна ли пощата?

Той спря. В ръцете си носеше подноса. Меган, една от чистачките - реална, разбира се - мина забързано покрай нас с лице сведено към пода.

- Скоро ще напусне - Айви кимна с глава към нея. - Трябва да опиташ да се държиш по-малко странно.

- Ще ми е трудно, докато сте наоколо - отговорих й аз, докато преглеждах пощата. - Ето! Още един плик, подобен на първия.

Разкъсах го нетърпеливо и извадих още една снимка.

Тази беше по-неясна. На нея имаше мъж, стоящ над леген за измиване с кърпа на врата. Всичко около него изглеждаше старомодно. И тази снимка беше черно-бяла.

Подадох я на Тобиас. Той я взе и започна да я проучва внимателно.

- Е? - попита Айви.

- Струва ми се познат - казах аз. - Имам чувството, че трябва да знам кой е.

- Джордж Вашингтон - отвърна Тобиас. - Изглежда се бръсне рано сутринта. Изненадан съм, че го прави сам.

- Той е бил войник - казах и взех снимката обратно. - Вероятно е бил свикнал да върши всичко сам.

Прокарах пръсти по снимката. Първите дагеротипи - ранните фотографии - са били направени след 1830 година. Преди това никой не е могъл да създаде подобен постоянен образ.

- Съвсем ясно е, че тази е фалшификат - каза Айви. - Снимка на Джордж Вашингтон? Да не трябва да приемем, че някой се е върнал назад във времето и единственото, което се е сетил да стори, е да снима Джордж Вашингтон в банята? Играят си с нас, Стийв.

- Може би - признах аз.

- Изключително много прилича на него - каза Тобиас.

- Само дето нямаме негови снимки - заяде се Айви. - Няма как да го докажем. Нужно е само някой да наеме актьор, който прилича на Вашингтон и ето ви снимка. Дори не трябва да я обработват.

- Да видим какво мисли Армандо - предложих и обърнах снимката. На гърба й имаше телефонен номер. - Но първо някой да извика Одри.

*

- Можете да доближите Негово височество - каза Армандо. Той стоеше до триъгълния си прозорец. Живееше в една от най-високите части на къщата - място, което сам бе избрал.

- Може ли да го гръмна? - попита Джей Си тихо. - На някое не толкова важно място. Може би в крака.

- Негово височество чу това - каза Армандо с мек испански акцент и погледна незаинтересовано в наша посока. - Стивън Лийдс, изпълни ли обещанието, което ми даде? Трябва да бъда върнат на трона.

- Работя по въпроса, Армандо - казах аз и му подадох снимката. - Получихме още една.

Армандо въздъхна и взе снимката. Той беше слаб мъж с черна коса, която носеше зализана назад.

- Армандо ще прояви милост и ще разгледа молбата ти.

- Знаеш ли, Стийв - каза Айви, - ако ще създаваш халюцинации, гледай да не са толкова дразнещи.

- Замълчи, жено. Ти обмисли ли желанието на Негово височество?

- Няма да се омъжа за теб.

- Ще бъдеш кралица.

- Ти нямаш трон. А и последния път, когато проверих, Мексико имаше президент, а не император.

- Наркобароните заплашват народа ми - Армандо продължаваше да оглежда снимката. - Хората гладуват и са принудени да се подчиняват на чуждестранните сили. Това е позорно. А снимката е автентична.

Той ми я подаде.

- Това ли е всичко? - попитах. - Не трябва ли да я провериш с компютър?

- Не съм ли експерт във фотографията? Не дойде ли да молиш за мнението ми? Казах каквото имах. Снимката е истинска. Но самият фотограф е некадърен. Не знае как да твори. Тези снимки ме обиждат с простотата си.

Армандо ни обърна гръб и отново се загледа през прозореца.

- Сега може ли да го гръмна? - попита Джей Си.

- Изкушавам се да ти позволя.

Обърнах снимката. Одри беше огледала почерка, но не успя да го свърже с някой от професорите, психолозите или останалите, които са ни писали с желанието да ме изучават.

Свих рамене и взех телефона. Номерът беше местен. Чу се един сигнал, преди от другата страна да вдигнат.

- Ало? - казах аз.

- Може ли да ви посетя, господин Лийдс? - беше женски глас с лек южняшки акцент.

- Коя сте вие?

- Тази, която ви изпраща загадките.

- За това се сетих и сам.

- Може ли да ви посетя?

- Ами… предполагам. Къде се намирате?

- Пред вратата ви - телефонът замлъкна. Няколко секунди по-късно се позвъни на вратата.

Погледнах останалите. Джей Си си проправи път до прозореца с извадено оръжие и надникна към алеята. Армандо го изгледа сърдито.

Двамата с Айви излязохме от стаята и се отправихме към стълбището.

- Въоръжен ли си? - попита Джей Си, когато ни настигна.

- Нормалните хора не ходят из дома си въоръжени, Джей Си.

- Правят го, ако искат да живеят. Върви да вземеш пистолета си.

Поколебах се, а след това въздъхнах.

- Пусни я, Уилсън. - извиках, но самият аз се отправих към моите стаи - най-просторните в къщата - и извадих пистолета си от чекмеджето. Сложих кобура под мишницата си и облякох яке. Чувствам се добре, когато съм въоръжен, но всъщност съм ужасен стрелец.

Докато тръгна надолу по стълбището, Уилсън вече беше отворил вратата. Около 30-годишна тъмнокожа жена стоеше на прага. Беше облечена с черно сако и бизнес костюм. Тя свали слънчевите си очила и ми кимна.

- Във всекидневната, Уилсън - казах, когато слязох.

Той я въведе, а аз ги последвах, след като оставих Джей Си и Айви да минат. Тобиас вече беше в стаята и четеше историческа книга.

- Лимонада? - попита Уилсън.

- Не, благодаря - казах аз и затворих вратата, оставяйки Уилсън отвън.

Жената обиколи стаята.

- Хубаво място - каза. - За всичко това ли плащате с парите на хората потърсили помощ от вас?

- Повечето идват от правителството.

- Говори се, че не работите за тях.

- Преди го правех. Както и да е, повечето пари идват от бюджета на професори, които искат да ме изучават. Започнах да им искам големи суми като предполагах, че това ще ги спре.

- Но не стана?

- Нищо не помага - казах с кисела гримаса. - Седнете.

- Ще остана права - отвърна ми тя, докато оглеждаше картината на Ван Гог. - Между другото, казвам се Моника.

- Моника - казах и извадих снимките, - струва ми се забележително, че очаквате да повярвам на абсурдната ви история.

- Още не съм разказала историята.

- Но ще го направите. - контрирах я и хвърлих снимките на масата. - История за пътуващ във времето фотограф, който не умее да използва светкавица.

- Вие сте гений, господин Лийдс - каза тя, без да се обръща. - Според някои материали, които четох, вие сте може би най-умния човек на планетата. Ако в снимките се забелязваше нещо нередно, или дори да не беше толкова очевидно, щяхте да ги отхвърлите. И със сигурност нямаше да ми се обадите.